Актуално
Днес обаче е времето, когато Светият синод е длъжен да бъде на висотата на историческата отговорност, която се очаква от него. С признаването на МПЦ-ОА и превръщането на Българската православна църква в църква-майка, ще бъде направена още една огромна крачка към поправянето на историческите несправедливост, извършени над българската нация, историческа памет и традиции, особено след 1912-година, когато „православните“ братя се превърнаха в „съюзници-разбойници“.
Българският Великден в Македония

Ангел Джамбазки | 21/11/2017

Макар и още не свършила, тази година се очертава като най-успешната за българската национална кауза на Балканите от десетилетия насам. Многогодишните усилия на историци, етнографи, дипломати, политици и общественици започнаха да дават своите резултати.

 Промяната започна да се усеща, когато в три последователни години резолюциите на Европейския парламент по годишните доклади на Еврейската комисия за напредъка на държавите на Балканите започнаха да се „пълнят“ с призиви за защита на правата и законите интереси на българските общности в различните балкански държави. Както и за тяхното признаване.

 Става дума за докладите за Македония и Албания. След десетилетия на терор и фалшификации на историческата истина за тези български общности и за техните права и законни интереси, се заговори на възможно „най-високото“ ниво в Европа, а именно - в залата на Европейския парламент.

 После дойдоха изборите в братска Македония, които най-сетне свалиха от власт близо десетгодишния откровено тираничен и откровено анти-български режим на Груевски. Неговото управление беше „венеца“ на тази анти-българска истерия, легитимация и логично продължение на престъпната теза, наречена „македонизъм“.

 Изобретен в Белград, формулиран политически в Москва, „македонизмът“ беше и е фалшива конструкция, която цели разделянето и разпокъсването на снагата на единната българска нация, формирането на квази-държавност във Вардарска Македония, която да позволява и да държи достъпа по оста Белград - Атина.

 Това беше и задачата на Груевски. Да поддържа тази ос, да пропагандира с цената на огромни обществени разходи тази фалшива историческа конструкция. Отделно - неглижиране, непризнаване и подценяване на българската общност в Македония и безумната пропаганда, наречена „Проект Скопие 2020“, в който като „антички македонци“ бяха припознати Исус Христос, император Юстиниян, Теодор Рузвелт и прочее. Чиито връх беше откриването на някакъв полу-брат на нашенските индо-българи, потомък на Газафар хан, мюсюлманин от Пакистан, който бе обявен за наследник на Александър Велики, ерго - претендент за император на Македония.

 Последва тежкото падане от власт и опита за преврат, организиран и воден от сръбски офицер от разузнаването, легендиран като дипломат.

 Новото правителство в Скопие ясно осъзна, че единствената му възможност да оцелее и да получи международно признание е рязко да подобри отношенията с България.
Беше подписан мечтания договор за добросъседство. Това бе и превратната точка в македонското общество. Последваха и изявленията на министър-председателя, че исканата промяна в местните учебници по история, с която да отпадат обидните, неуважителни и лъжливи тези, тип „български фашистички окупатор“ отпадат, че не е проблем да си българин в Македония, че в следващото преброяване ще има и графа „българин“.

 Преди дни един от тримата местни архиепископи, които са част от преговорния екип на МПЦ, за решаване на спора със СПЦ, струмишкия митрополит Наум, поиска от Светия синод на Българската православна църква, да признае МПЦ и по този начин да се превърне в църква-майка.

 Това искане, дори само по себе си, е историческа стъпка. Историческа, защото МПЦ претендира да е наследник на Охридската архиепископия.

 Няма да навлизам в дебрите на църковната проблематика, с нейните особености и традиции, както и в историята на отделянето и формирането на поместни църкви, начините това да стане, схизмите, признаванията и прочее.

 Защото този въпрос е много повече политически, отколкото църковен. МПЦ е учредена от свикан църковно-народен събор, в някогашната „Социалистическа република Македония“ след Втората световна война, през 1945 година, в условията на подновената сръбска окупация. С ясна политическа цел. А именно да формира и да „огради“ населението в границите на новата държава, като го отдели възможно най-много от неговите български корени, обичаи и традиции.

 Още тогава възникват споровете със Сръбската православна църква, която гледа на това население и тази територия, като „свои“.

Всъщност именно СПЦ държи в изолация и зависимост МПЦ. Всеки може да прочете повече за историята на Охридската архиепископия във фундаменталния труд на академик Иван Снегаров по темата, а историята на МПЦ е изследвана изключително полезно от д-р Горан Благоев, в изследването му „Българската патриаршия и църковният проблем в Македония - срещи и разминавания след 1989г“, публикуван в списания „Македонски преглед“.

 Там са описани и изследвани каноничните аспекти на темата. Но както вече споменах, въпросът за мен е много повече политически, отколкото религиозен. Не е тайна, „православието“ на Балканите винаги е било геополитическо оръжие. Няма и никакво съмнение и никакъв спор. Църквата играе огромна, основна, базова роля в съхраняването на българското самосъзнание в черните времена на робството. Нещо повече - българското Възраждане, окончателното формиране на българската нация, е резултат от борбите за независима българска църква. Но тук говорим за българската църква и българските свещеници и епископи. Заслугата е тяхна. Обикновено в тежки битки с гърци и сърби, които под маската на „православното“ единство се опиват многократно да претопят и унищожат българския народ, а впоследствие и българската нация. 



 Още от времето, когато гърците в рамките на Османската империя успяват да унищожат Охридската българска архиепископия, след това по време на църковните борби на българския народ за независима и национална църква, които завършват с Българския Великден, после по времето на Балканската и Междусъюзническата война, та чак до ден днешен.

 Сърби и гърци говорят с лекота и патос за „православното братство“, но това никога не им попречи да ни забият нож в гърба, при всеки удобен случай.

Православието им не ги спря да извършват чудовищни насилия, етнически прочиствания, геноцид над православното българско население в окупираните от тях български територии във Вардарска Македония, Беломорието и Западните български покрайнини.

 Прочее, не рядко тези чудовищни престъпления са започвали с избиването, давенето, бесенето, убиването именно на българските православни свещеници и митрополити. Извършвани с настървение от православните сръбски „шайкачи“ и православните гръцки „андарти“ и „македономахи“.

 Не са тайна и днешните недопустими връзки на част от висшия български клир по „православна“ линия с центрове на влияние, извън нашите граници, работещи срещу нашите интереси. Резултатът - масовото заливане на събори, манастири, църкви с гръцки икони, между които и такава, на която е изографисан Свети Димитър, който пробожда и убива с копие българския цар Калоян. Православно, а?

 Затова, нашият интерес е Св. Синод на БПЦ да предприеме всички необходими стъпки и действия, според устава и правилата си, и да отговори положително на направеното предложение. Трябва да го направи. Без да се съобразява със синодите в Белград, Цариград и Москва. От сега е ясно, че те ще са против. Ясно е и защо са против.

 Много пъти в последните десетилетия Св. Синод на БПЦ е давал поводи за тревога и учудване в българското общество, било с поведението на своите членове, било с меко казано „странни“ решения.

 Днес обаче е времето, когато Светият синод е длъжен да бъде на висотата на историческата отговорност, която се очаква от него. С признаването на МПЦ-ОА и превръщането на Българската православна църква в църква-майка, ще бъде направена още една огромна крачка към поправянето на историческите несправедливост, извършени над българската нация, историческа памет и традиции, особено след 1912-година, когато „православните“ братя се превърнаха в „съюзници-разбойници“.

 Споменах Българският Великден, с който започва „горещата“ фаза на борбите за независима българска църква, довели в края на краищата, до основаването на българската Екзархия и дали началото на българското национално Възраждане. Вторият български Великден в Македония е през 1941-ва година. Идва времето за трети.  



 



Други статии от този автор

Филмите на Карбовски



Коментари