Ловът на мъжки вещици

#MeToo, разбира се. Жените не полудяват без причина. Омръзнало ни е да ни побиват тръпки като вървим по слабо осветени улици. Омръзнало ни е да мислим: „Щом той се чувства в правото си да ми праща такива сигнали, какво ли ще си позволи като разбере къде живея?”. До гуша ни е дошло от непознати, които облизват устните си и ни говорят вулгарности. Омръзнало ни е да мислим: „Не, не искам да отида с него в хотелската му стая, за да обсъждаме договора. Ще му кажа, че съпругът ми ме чака да му звънна. Съпругът ми? О, да, той е патологичен ревнивец и е луд по оръжията...” Съпругът ми има само един недостатък – той не съществува, но ми служи толкова добре през годините, че му прощавам онтологичните недостатъци. Не трябва да се нуждая от него, но все пак е така.
Аз съм късметлийка. Срещите ми с полицията са ми помогнали. Взеха ме насериозно и веднъж арестуваха човек, който ме преследаше. Но твърде много жени са били убити, защото не могат да убедят полицията да ги вземе насериозно. Онзи преследвач несъмнено вярва, че е „несправедливо обвинен” и че „животът му е разрушен” от една истеричка. Обзалагам се, че е преследвал много жени преди мен. Сексуалното хищничество има склонността да бъде модел за цял живот.
Изглежда сред нас живее една класа мъже, които приличат на римските императори Калигула и Елагабал не само по поквареност, но и по гротескното си чувство за безнаказаност. Нашите развратни императори, независимо дали са на власт в Холивуд, в централните офиси на медиите или по коридорите на Конгреса, не са си представяли, че жертвите им ще правят друго освен да мълчат завинаги. Много от тези мъже са толкова отблъскващи физически, че само при мисълта как са се натискали на млади момичета изпитвам отвращение. Стига вече.
Всичко е така, но все пак нещо ме тревожи. Наскоро видях, че един приятел, мъж, беше нападнат във Фейсбук, защото питаше дали кампанията #MeToo не стигна твърде далече. „Не”, отговориха му събеседничките. „Жените са търпяли твърде много години тормоз, унижение и несправедливост. Ние ще ти кажем кога е стигнало твърде далече.” Но аз също съм част от това „ние” и казвам, че кампанията отиде твърде далече. Масовата истерия е налице. Превърна се в класическа морална паника, такава, която е еднакво опасна и за жените, и за мъжете.
Ако четете това, значи съм намерила издание, което не е уволнило току-що някой редактор за сексуален тормоз. Тази статия се предаваше от публикация на публикация, като старомоден самиздат, и беше отвхърляна много пъти под сурдинка с думите: „Не казвай на никого. Съгласен съм с теб, но не.” Приятели ме увещаваха да не я публикувам с моето име, като ми описваха цветущо тълпата, която ще ме разкъса и ще остави зверовете да ме изядат. Това, че повече съм се колебала дали да говоря по тази тема, отколкото дали ще ядосам мафията, например ал-Кайда или Кремъл, означава нещо, нали?
Но трябва да говоря. Вече само едно обвинение е достатъчно да съсипе живота на един мъж. Само едно, за да получи присъда в съда на общественото мнение и за една вечер да загуби препитанието и репутацията си в обществото. Ние сме на див, извънсъдебен лов на мъжки вещици, който не прави разлика между изнасилване и глупост. Наказанието за сексуален тормоз е толкова тежко, че очевидно това престъпление, както всяко друго, изисква ясна дефиниция. Ние нямаме такава.

В последните седмици един след друг бяха заглушени гласовете на видни личности, много от тях политици, заради обвинения в сексуален тормоз. Нито един от тези случаи не е получил присъда в съда. Леон Уиселтиър, Дейвид Корн, Марк Халперин, Майкъл Орескес, Ал Франкен, Кен Бейкър, Рик Нахера, Анди Сигнор, Джеф Хувър, Мат Лауър и дори Гарисън Кейлър получиха смъртната присъда в професиите си. Някои от обвиненията звучат страшно сериозно. Но други нямат смисъл. Не мога да твърдя, че обвиненията срещу тези мъже са истина, не съм била под леглото. Но дори и да са истина, някои от тях бяха обвинени в престъпления, които не са такива или са само отчасти, но не предполагат пълно професионално и лично разрушение.
Нещата, които мъжете и жените правят естествено – да флиртуват, играят, да се шегуват, желаят, съблазняват, дразнят, се превърнаха в тормоз само заради думите, с които се описва действието, като тези например: „Замръзнах на място. Бях ужасена.” И няма значение мъжът как се е чувствал. Бремето да разбере емоционалните нюанси на общуването пада изцяло върху него. Но защо? Вероятно тя е трябвало да осъзнае, че поведението му е безобидно, недодялано, приятно, но некоординирано, несръчно или безвкусно, но все пак не чак толкова злонамерено, че да му коства такова силно наказание.
В последно време придобих нови сили. Чудя се как да ги използвам. Бих могла, ако ми хрумне, да разруша кариерата на един преподавател от Оксфорд, който танцува с мен на едно пиянско коледно парти, сграбчи дупето ми и промълви: „Умирах си да направя това на Берлински цял семестър”. Точно така стана. Казвам истината. Ще ми повярват, така трябва.
Но вижте сега. Не замръзнах на място, нито бях ужасена. Беше ми забавно и се почувствах поласкана и не съм му отдавала значение. Знаех, че той имаше желание за това. Допълните уроци, които се случваха насаме с него, бяха по-вълнуващи, заради това потиснато желание. Той беше преподавател в Оксфорд и имаше власт над мен. Аз бях 20-годишна студентка. Но и аз имах власт над него, такава, че да накара един уважаван учител да се превърне в глупак на коледното парти. Не е изненада, че ми харесваше тази власт. Но сега имам твърде много от нея. Имам силата да унищожа някого, чиито уроци ми бяха изключително ценни и формираха целия ми интелектуален живот към по-добро. Такава власт не искам и не трябва да имам.

{BANNER_ID-3}

По време на академичната и професионалната ми кариера много мъже, които по някакъв начин стояха над мен, са отправяли неприлични шеги в мое присъствие или са говорили за стари любовници и за сексуалните си фантазии под въздействие на алкохола. Прегръщали са ме, флиртували са с мен и на моменти са ми предлагали нещо повече. В повечето случаи това мъжко внимание ме е забавлявало и е правило скучните дни на работа по-поносими. Ужасявам се от деня, когато ще изгубя тази власт над мъжете, която съм използвала, за да ги накарам да ми споделят тайни, които никога нямаше да разкрият на един мъж журналист. Не се чувствах „унижена” от това, че някои мъже се впечатляваха повече от деколтето ми, отколкото от таланта ми. Напротив, чувствах се страшна късметлийка, че имам достатъчно талант, за да се възползвам от деколтето си.
Ами, ако сега се чувствам различно? Ами, ако се бях разчувствала от признанията на тези жени и осъзнаех, че това, което съм считала за забавно, е всъщност противно и гнусно? Ами, ако чак сега осъзнавах, че това ме е повредило емоционално и ми е нанесло такава вреда, че я виждам едва сега?
Очевидно някои жени се чувстват точно така. Натали Портман например си направи такава равносметка: „Когато чух всичко, което излезе наяве, се зарадвах, че на мен не ми се е случвало. Но след като се замислих, осъзнах, че, да, определено не съм била нападана, но в почти всеки един проект, в който съм работила, е имало някакъв тормоз или дискриминация спрямо мен.”
Ако изведнъж и аз се бях почувствала като госпожа Портман, бих могла да ги унищожа, само като изброя имената им и опиша някой момент на флирт или неприлично поведение. Всички случки, които си спомням ще покрият разтегливото понятие „тормоз”, което е толкова неясно определено, че включва всеки обикновен флирт, който радва повечето хора и вулгарния хумор от типа: „Сред приятели сме, може да си говорим открито.” Това се превръща в тормоз само заради три думи: „Аз бях унижена.”
Не мислете, че оневинявам изнасилването. Харви Уайнстийн несъмнено може да бъде обвинен в изнасилване. Той трябва да мине през истински съдебен процес и да получи наказание, ако го обвинят, а не да ходи на терапия и консултации. Тарик Рамадан също. Никое цивилизовано общество не подкрепя изнасилването. Много от мъжете, чиито кариери се сринаха в последно време, сякаш са си го просили. Законът ще определи дали те са виновни отвъд разумното съмнение, но аз не се нуждая от толкова доказателства. Вече съм убедена, че Рой Мур е сексуален хищник, както и Бил Клинтън. Нито моето убеждение или това на някой друг обаче, трябва да измества закона. Може да съм убедена, но може и да греша.
Не съм много сигурна какво точно ни предизвика. Предлагам да погледнем очевидното. Президент на САЩ е Доналд Тръмп. Нашата държава не е такава, за каквато я мислехме. Ние сме една замираща свръхсила в свят на врагове. Хората, които сега управляват Съединените щати не могат и за миг да ни убедят, че знаят какво правят и че могат да ни защитят. Кой от нас не чувства силна тревога от това? Нашето татенце-президент се оказа един злочест изкуфял старец. Жените, които с надежда са си представяли грубовати мъже, готови на бой да ни защитят, за да спим спокойно нощем, вместо това откриха, че, психологически казано, Тате е мъртъв.
Това е достатъчно да накара всеки да полудее. Вероятно това е една от силите, които задвижват истерията около обвиненията в сексуален тормоз. Бърза обществена и техническа промяна, лунатик на власт, никой не знае какво ще стане утре – подготвени сме за морална паника най-вече. Пред последното десетилетие американската култура е обсебена от половете, които, колкото по-редки и странни, толкова по-добре. Освен това, наистина имаме един закостенял простак в Овалния кабинет, който се държи обидно с жените. Част от гнева, който отнасят тези окаяни гадняри всъщност е предназначен за него.
Няма жена, която да е с всичкия си и да каже: „Искам стария свят.” Ние знаем как е било тогава за жените. Но вероятно си фантазираме, че старият свят се е върнал, вместо да се изправим пред нещо още по-ужасяващо, че той никога няма да се върне. Сега ние сме възрастните. Ние командваме.
Може би няма значение откъде извира моралната паника. Но може ли поне да се стегнем и да осъзнаем, че това наистина е една морална паника и да престанем? Жени, умолявам ви: „Моля ви се!”

***
Клеър Берлински е журналист на свободна практика, която живее в Париж. Източник: https://www.the-american-interest.com

{BANNER_ID-4}