Актуално
Идва ли времето на „лошите“ европейски момчета?
Звездният миг на Борисов

Любен Дилов-син | 22/02/2018

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Наречете го съдба, наречете го случайност. Даже мен ме наречете подмазвач, ако щете, но сме свидетели на събития, които е хубаво да осмислим сега, а не – традиционно по български – акълът да ни дойде на стълбите.

Факт е, че превърнатото от пропагандата в цивилизационен рубеж, Председателство започна трогателно провансалски. Ремонтът на НДК да не коментираме! Нито траги-комичната културна програма на Министерството на културата. То и няма как за 6 месеца да излъжем европейците, че  сме много културни. Както се казва културно, по български:  те да не ядат доматите с колците?! Но има нещо в това председателство, което си струва да бъде отбелязано. И това е ролята, която ЕС вменява на Борисов. Вероятно, по ирония на съдбата – отчасти пожарникарска. 
Премиерът ни е натоварен със свръхзадачи, свързани с Ердоган, Путин, Западни Балкани, сега – Орбан. Борисов сякаш е пратен да наобиколи „лошите“ момчета в квартала и да им каже туй-онуй от името на „клуба на добрите”. Визитата на Орбан в София беше симптоматична. И то не защото подкрепата на България за антимигрантската му политика е от решаващо значение в рамките на ЕС. Просто се срещат лидерите на две държави, срамежливо определяни от оксфордския професор Тимъти Гартън Аш като „не точно диктатури, не съвсем демокрации“.

В същото време това са и лидерите на двете десноцентристки партии с най-впечатляващи изборни победи в Европа за последното десетилетие – Фидес на Орбан и ГЕРБ на Борисов. Орбан е далеч по-оперетен от Борисов, например с програмите му тип „Стоп Сорос“, но това не го прави по-малко значим за един важен въпрос за Европа, който все още малцина успяват да зададат на глас: Дали пък оцеляването на ЕС като общност не минава точно през едни, „не съвсем демократични“ форми на управление? Разлюляната от милиони проблеми Стара Госпожа сякаш плаче за по-твърда ръка и това го показва възходът на националистическите и дясно-лидерски партии в целия континент. Нещо повече – двата най-важни антагониста, които тя желае да превърне – ако не в приятели, то поне в любезни опоненти  – Русия и Турция - се управляват от точно подобни модели. Образът търси своето отражение?!

Точно в този миг, формално начело на ЕС е България, водена от Борисов. Образ, хем близък до „силачите“, хем далеч по-приемлив за Европейската политика. Нещо повече – довереник на Меркел, любимец на не един европейски премиер от близкото бъдеще от ранга на Саркози и Берлускони. Добре приеман на Балканите, „преглъщан“ и от Русия, макар не винаги леко. Все пак, колко други премиери са получавали покана за руско гражданство, дори и на шега?

Извън шегата, досадата на Борисов към вътрешните крамоли в България издава, че никак не му е до тях, а главата му гори от съвсем друг калибър задачи и проблеми. И може би има доза истина в думите на два пъти цветето, Цветанов, че „президентът завижда на Борисов“.

И да не е истина, Радев наистина има за какво да завижда на Бойко.  Външната политика на България сякаш по подразбиране се свързва с образите на президента. Поне при Желю и Петър Стоянов беше така, отчасти при Първанов и Плевнелиев. 

В последната година, обаче, Борисов натрупа външполитическо съдържание, колкото всичките ни президенти досега. Най-любопитни са отношенията му с Путин. И не заради размяната на шеги и кученца, а защото през България минава силен руски интерес, който е на масата на общата европейска политика. Не само в енергетиката. Не само в отношенията с Турция и дори не в плана на вечния руски „копнеж по проливите“. Българският премиер, с пословичната си директност още преди две години заяви по отношение на Путин: „Днес ...и на него му е ясно, че Европейската комисия и спирането на „Южен поток“ беше заради това, че България не е била против Русия, а е изпълнявала като лоялен член всички санкции, разпоредби и Третия енергиен пакет и изискванията, които сме имали към всички газови проекти“, а напоследък тонът на Борисов по темата става все по-твърд. Метафорично казано: „Ако обичате, не си бийте шамари през моята глава!“

Срещата с Орбан съвсем не беше протоколна, въпреки че в европейските медии се насилват да я представят като такава. По-скоро поредният оперетен жест на унгареца – да връчим на председателстващия идеите си за спиране на мигрантите, пък да видим какво ще стане. Още по-тежки срещи на Борисов предстоят в Скопие, в Анкара и Москва. Без да се слави като изтъчен езиковед, някак си на него се приписва и надеждата за сближаване на позициите между Скопие и Атина по въпроса за името на Македония. Най-малкото в този спор България досега винаги е била в ролята на „укорно мълчащия“. Доста хора очакват да чуят какво точно ще кажем ние...

Има несъмнен парадокс във всичко това. На едно от „лошите“ европейски момчета се падат все по-деликатни дипломатически задачи. Затова и въпросът от заглавието на тези разсъждения? Идва ли тяхното време? Защото либералните гласове стават все по-объркани, нестройни и затихващи, а Европа все повече ще жертва „европейски ценности“, за да може да си приказва и с Ердоган, и с Путин. Мога смело да допусна, че каквито и пороци да има съдебната ни система, не тя е главният виновник за размотаването около приемането ни в Шенген. Има друга причина и тя се намира на Север от нас. Просто вменената дипломатичност на Борисов му пречи да я изрече, но съм сигурен, че и това ще се случи скоро.

Както става и в училищните дворове – добрите момичета харесват лошите момчета. Старата госпожа Европа, май също не е безразлична...

АВТОР: Любен Дилов-син



 



Други статии от този автор



Коментари