Актуално
Не съм си променил мнението. Политическият либерализъм, дори и отслабен, все още няма сериозен конкурент. Нито ислямизмът, нито китайският държавен капитализъм, нито руският авторитарен режим представляват истински алтернативи.
Фукуяма: Не съм си променил мнението за либерализма

Гост-автор | 14/04/2018

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

През 1992 г., след рухването на СССР, “Краят на историята и последният човек” се превърна в култова книга за апостолите на “щастливата глобализация”. Но триумфът на либералната демокрация, пророкуван от Франсис Фукуяма, не се състоя. Преиздаването на книгата му стана повод американският политолог да се върне към тезата си в интервю за “Фигаро”.

- От публикуването й преди близо 30 г. досега, “Краят на историята и последният човек” предизвиква многобройни спорове. Много коментатори интерпретират това, което Вие наричате “края на историята”, като появата на едно застинало и лишено от конфликти време, триумф на щастливата глобализация… Недоразумение ли е това?

- Очевидно това, чийто край предположих, не беше историята като последователност от събития. В “края на историята” терминът “история” трябва да се разбира във филофоския смисъл, в който я схващаха Хегел и Маркс. Двамата германски теоретици вярваха, че еволюцията на човешките общества не е безкрайна, а ще приключи в деня, в който човечеството развие форма на общество, задоволяваща най-дълбоките и най-фундаментални нужди. Това не означава, че ще спрат да се случват важни събития или че ще изчезнат вестниците, които ги разказват. 

 

Терминът “история” трябва да се разбира като широкомащабен исторически процес, при който едно общество преминява през няколко фази. Например, преминавайки от аграрно към индустриално и търговско общество. Тогава въпросът е следният: кой е последният етап от този процес? Марксистите дадоха своя отговор на този въпрос преди 150 г., въобразявайки си, че крайната цел на този еволюционен процес на обществото е комунистическата утопия.

Книгата ми се появи по време на рухването на СССР. Написах я няколко месеца по-рано, преди рухването на Берлинската стена, точно когато на площад “Тянанмън” в Пекин се провеждаха продемократични демонстрации, и в разгара на вълната на демократичния преход в Източна Европа, Латинска Америка, Азия и Африка на юг от Сахара. Тогава заявих, че историята прави много по-различен обрат от този, който си представяха левите интелектуалци. Процесът на икономическа и политическа модернизация водеше не към комунизъм, както предричаха марксистите, а към форма на либерална демокрация и пазарна икономика. Не съм си променил мнението. Политическият либерализъм, дори и отслабен, все още няма сериозен конкурент.  

- Не прилича ли много нашият свят, този на Путин, Си Дзинпин, на “Ал Кайда” и “Ислямска държава”, на онзи, който извести Самъюл Хънтингтън в “Сблъсъкът на цивилизациите”?

- Днес светът все още зависи от ред, който можем да наречем либерален международен ред. Нито ислямизмът, нито китайският държавен капитализъм, нито руският авторитарен режим представляват истински алтернативи. Вярно е, че Си Дзинпин е начело на авторитарен ред, определящ се като алтернатива на нашите либерални демокрации. Но, ако погледнем по-отблизо, забелязваме, че днес Китай се възползва от интеграцията си в отворения пазар. И страната вероятно не би познала същия възход без тази част на уравнението. Трябва да разберем, че успехът на една политическа система се измерва със стабилността в дългосрочен план, дори в много дългосрочен план, и не може да се направи заключение само въз основа на едно десетилетие или на управлението на един лидер. 

В тази дългосрочна перспектива авторитарните режими са особено зле съоръжени. Те имат много слабости. Смятани са за нелегитимни и много често зависят от една-единствена поразителна личност или конюнктурни фактори. В случая с Русия, например, голяма част от видимия й просперитет и от успеха й като велика сила произтича от особено благоприятната за нея цена на енергията. Трудностите възникнаха след сриването на цените на петрола през 2014 г. и Путин няма да крие вечно икономическите си неуспехи зад дипломатическата си вездесъщност. Почти 20 г. след идването му на власт, руската икономика все още зависи от износа на горива. 

- А “Ислямска държава”?

- Радикалният ислямизъм постигна известен успех, налагайки се със сила над някои жители или подхранвайки чувството за празнота и отчуждение, но това не е система, която е особено харесвана или уважавана. Този род ултра-авторитарна система има слаб потенциал за дълголетие. Доказателство за това е, че халифатът вече не се разширява. Дори изглежда, че е навлязъл във фаза на изчезване. 

- Вие пишете: “Ислямът не съблазнява никак младежта в Берлин, Токио, Париж или Москва”. Това беше преди западни младежи да се запишат в “Ислямска държава”, за да се борят срещу западния свят, в които са израснали…

- Това разкрива неуспеха на интеграцията в страни като Франция, Англия, Холандия или Германия. Асимилацията на имигрантското население към либералните демократични норми е изключително трудна в Европа. И ако ме попитате, бих казал, че това е по-голямата заплаха за демокрацията, отколкото ситуацията в Близкия изток. 



- Имиграцията дестабилизира либералните демокрации?

- Имиграцията е един от най-мощните двигатели за възхода на новия популизъм в държавите от Европейския съюз. Всяка демокрация трябва да контролира собствената си територия и да решава кой е гражданин и кой не е. Европейският съюз бе замислен, за да организира свободното движение вътре в границите си, но архитектите на ЕС не обърнаха достатъчно внимание на външните граници. Шенгенската система обаче не може да функционира без оптимално обезопасяване на външните граници. Имиграцията не е нито “добра”, нито “лоша” сама по себе си. Но ако потоците не се контролират, това поражда социални, териториални и културни разцепления, които наблюдаваме днес и чието пряко следствие е настъплението на популизма.

- Може ли победата на Тръмп в САЩ да се разглежда и като реакция на мнозинството срещу “тиранията на малцинствата”?

- В “Краят на историята и последният човек” вече предупреждавах срещу масовото разпространение на нови “права”. Програмите за “положителна дискриминация” доведоха до нарастващото навлизане в американското законодателство на права на специфични групи, на мястото на индивидуалните и универсални права. Вече няма единна национална общност, или общо благо, а само постоянно съперничество между вече съществуващи социални групи, чиито специфични цели имат малко общи неща помежду си. Универсалните права на индивида започват да се разтварят в бъркотия от специфични права.

Освен загубите на работни места, които понесе работническата класа заради глобализацията и деиндустриализацията, победата на Тръмп е една от последиците от тази еволюция. Вляво старият кон на класовата борба бе заменен от новия кон на политическата борба за признаване на правата на специфични групи, като афро-американците, имигрантите или жените. Според мен това е разбираемо, но то доведе до силна реакция вдясно. Бялото мнозинство от населението, което бе свикнало да мисли, че е емблематично за нацията, се почувства малтретирано от това, което възприемаше като привилегии за малцинствата. Това показва, че е изключително опасно за всяка демокрация, достойна за това име, да се разделя на толкова много категории, определяни само от биологията. В една либерална демокрация абсолютно трябва да има население, което се смята за принадлежащо към една и съща демократична общност. Това е една от главните пречки, които либералните демокрации ще трябва да преодолеят, ако все още искат да просперират, както в Европа, така и в Северна Америка.

- От Брекзит до победата на Доналд Тръмп, като се мине през появата на “нелиберални демокрации” в източната част на Европа, не сме ли свидетели на бунт на хората на Запад срещу либералния ред след 1989 г.?

- Да, това е един аспект от моите разсъждения, който наистина еволюира през последните години. Днешният проблем е не само, че има авторитарни власти, но и че много демокрации не се чувстват добре. В последната ми книга, “Политически ред и политически упадък”, публикувана през 2014 г., диагностицирах явления на “демократична рецесия”. Дори ако либералната демокрация остава в моите очи най-добрият модел, тя не е неприкосновена. Фактът, че дадена система някога е била стабилна либерална демокрация, увенчана с успех, не означава, че тя ще остане завинаги такава. Много американски политически институции показаха признаци на разпадане и то още преди избирането на Тръмп. При наличието на контра-власт, за да се предпази от тиранията, американската политическа система се превърна във “ветокрация”, политически модел, при който блокирането стана способ за неуправление. И този упадък не е привилегия само на американците. Разрастването на Европейския съюз и изместването на политическото решение от национално ниво към Брюксел карат европейската система като цяло да заприличва все повече на САЩ.

Трябва да вземем предвид и развитието на новите технологии от 1989 г. насам. При раждането на интернет през 80-те и 90-те г., те ни се струваха като потенциални съюзници на демокрацията. Днес обаче те допринасят за растящата поляризация и нарастващото недоверие на гражданите към техните собствени институции. И това не е свършило: има и други новости, които трябва да се наблюдават отблизо, като биотехнологиите, които вероятно ще дадат възможност да се манипулира човешкото същество по начин, който преди ни се струваше немислим.

- Не е ли метафизичната празнота на либералните  демокрации най-слабото им място?

- Това е аргумент, който вече защитих в “Краят на историята и последният човек”… Почти за всички днес е ясно, че либералната демокрация е далеч за предпочитане пред основните й конкуренти: комунизъм, ислямизъм или авторитарните режими. Но сама по себе си достойна ли е тя да бъде избрана? Основното удовлетворение, което човек има, живеейки в либерална демокрация, е свързано преди всичко с материалния комфорт и личната свобода. Но достатъчно ли е това за процъфтяването на едно население?

- Предсказахте също появата на “последния човек”, загрижен единствено за личното си благополучие и комфорт. Не рискува ли пост-историческа Европа, която изхвърли трагичното от историята, да затъне, изправена пред новите заплахи?

- Широко признат недостатък на либералната англосаксонска теория е, че хората никога няма да умрат за страна, основана само на принципа на самосъхранението. Хората, произлезли от модерното образование, се задоволяват да си седят у дома и да се поздравяват за своята широта на духа и липсата на фанатизъм! Превръщайки самосъхранението в първия от всичките си императиви, последният човек прилича на роба на Хегел. Опитът от историята го е преситил, той е загубил надежда за възможността от пряко преживяване на ценностите. Изправени пред новите заплахи, западните общества трябва непременно да възстановят своите идеали. Младите хора, в частност, имат нужда да вярват в нещо, което ги надхвърля, или рискуват да изпаднат в релативизъм или нихилизъм. 

Демокрацията и самата либерална демокрация бяха някога този идеал, към който се стремяха. Особено хората, които са живели при комунизма. Но с мира и благоденствието, при което живеят последните две поколения, много млади хора като че ли приемат съществуването на демокрацията за даденост. Те мислят, че каквото и да се случи, ще живеят в демократично общество и в резултат това то вече не е стремеж за тях. Така че ние трябва постоянно да напомняме на младите поколения, че това може да им бъде отнето, ако не се мобилизират. Ако младите поколения не успеят да се мобилизират срещу врага, а си седят на терасата на кафенето с чаша мохито в ръка, тогава, да, има риск от поражение за демокрацията.

 Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: glasove.com



 

 



Други статии от този автор



Коментари