На Задушница

На Задушница
27-05-2018г.
31
Гост-автор

Момчил Николов, Фейсбук:

- Пръстчица нося, казва, черна пръстчица.

Гласът й е толкова тих и глух, че немалко хора с по-лабилна психика биха могли да го приемат за халюцинация: като някакъв злокобен вътрешен глас, който идва от дълбините им.

„На гробищата отивам аз пръстчица да занеса, черна пръстчица” – продължава да каканиже бабичката.

И за да ме увери, че не лъже, разтваря торбичката от „Кауфланд”, така че да видя съдържанието й: пръст е. 

В следващия момент, преди да съм казал или направил каквото и да е, тя вдига главата си.

Лицето й е по-младо, отколкото очаквам, бяло и с черти, които издават по-скоро решителност и твърдост, отколкото отчаяние и обърканост.

Очите й са добри, деветка или дори десетка.

С други думи: бабичката в черно принадлежи към малката група от хора, с които бих могъл да контактувам без напрежение. Така ми се струва. 

- Моят човек почина – казва тя – преди девет дена.

Овладявам порива си да употребя някое клише от рода, че съжалявам много, че всички това ни чака, защото естественият ход на нещата е такъв. Усещам, че за нея ще е достатъчно просто някой да я изслуша.

- Беше много болен – продължава спокойно тя, – сърцето му не издържа. 

Ръцете й отново разтварят найлоновата торбичка на „Кауфланд”:

- Тая пръстчица е от неговото село.

Бабичката въздиша тихичко:

- Много обичаше земята горкият. Не можа да свикне с града. Искаше му се на село да го погребат, ама не можахме да го подредим. Пък и аз не исках разделени да ни заровят. Рекох пръстчица поне да му занеса...

Ръцете й се вкопчват силно в торбичката. Трудно й е да говори, но още по-трудно й е да не говори. 

- Имаше си той една градинка пред блока. С камъчета си я беше оградил, на никого не пречеше. Няколко корена домати, чушки, лучец, това-онова. До последно си я гледаше горкият, не можеше да ходи вече – и пак в градинката. 

Бабата се усмихва едвам забележимо:

- Хората не разбираха как се оправя.

Тя ме поглежда с надежда :

- Да ти кажа, а? 

Кимвам.

- Излизахме нощно време, той с патериците, аз след него. Едвам стъпваме, нито говорим, нито нищо. Като караконджули. И на тъмно, не даваше ни с фенерче, ни с нещо там да светна. Да не видят хората. Тъй, като стигнем градинката, ми вика: „Дръж патериците”. Държа ги, къде ще ходя. А той ляга ей така, по очи, в пръстта. Ножът, вика, ножът!

Бабичката оставя торбичката на пода, за да ми покаже с ръце:

- Ей толкова голям е пустият нож – отмерва към четирийсет-петдесет сантиметра, – за един осми март ми го подариха колежките в завода. За хляб специално бил, полски бил... абе, за нищо не ставаше. Само за градинката. Моят човек го измисли, когато спря да може. Упорит човек, инат като магаре. Ляга в пръстта и копае с ножа. Като глист се влачи, пълзи, псува, ама копае. То тъмно, мокро, студено – ама не, няма отказване. Тая пуста земя...

Бабичката е сложила едната си ръка на коляното. Гали я с другата. 

- Мислех си, че там ще си умре – в пръстта. Добре му беше там... до земята.

Тя въздъхва:

- Не трябваше да идваме в града ние, лошо го измислихме навремето. Ако си бяхме останали на село, другояче щеше да мине животът ни. Къщичка да наредим, градинка, някоя кокошка.То колко му трябва на човек. Друго щеше да е, ама и ние – като всички. Градът, та градът. Да опустее тоя град дано!

Бабичката се усмихва тъжно:

- То, като минат годините, пътища много. И все по-добри ти изглеждат от тоя, дето си го вървял. 

Тя се надига от седалката, оправя забрадката си, прибира един кичур бяла коса, изпъва жилетката си по раменете; и права е прегърбена. 

- Нищо не направихме ние в тоя живот. Ей така си мина. И накрая, когато най-много ти трябва другар до теб, оставаш сам като куче. 

Вдига торбичката от пода:

- Порадвай му се на живота, докато си млад. Че бързо минава.

Тя се обръща с гръб към мен.

Хваща се за една от металните тръби, които пронизват осветения като операционна зала вагон, и търпеливо зачаква спирката си.

Няма да я видя никога повече.

А контактът ни – недовършен е.

За да го завърша, трябва да протегна ръка и да я докосна.

И като я докосвам, да си мисля, да се моля, да й обещавам, че нещата ще се подредят, че всичко ще е наред и дните, които я чакат, ще бъдат спокойни, тихи и щастливи.

Че какви чудеса се случват само в живота, а!

Утре ще се събуди, ще отвори очи и ще се намери на място хубаво и светло.

С бели варосани стени и печка, и удобно легло, и големи прозорци, през които слънцето влиза рано-рано.

Ето я къщата, до която някой от неизминатите пътища на нейния живот води.

А там – дървета и цветя, плодове узрели и роса.

Птици и щурци.

И небето е синьо, и въздухът – лек, и звездите – близо.

И нейния човек – ей го там, загънал крачоли насред лехите – малко смешен, малко побъркан, малко опак.

Жив и здрав, работи си човекът – копае, домати връзва, полива си там нещо.

И се чуди: защо тъй му се радва тая изкуфяла бабичка – все едно от войната или от оня свят се е върнал. Виж я само, бе: за ръката го хваща и я гали, и даже по устата го целува.

И не го пуска, нищо че той се дърпа: какво ти стана бе, жено, полудя ли, за смях ще станем пред комшиите, ей ги де зяпат през дувара.

А тя се смее, смее се щастливо и му разказва за страшния сън, дето е сънувала.

За онзи град – грамаден и сив, с пушеци и облаци, с грохот и зловонни мъгли.

С улици опасни, с квартали далечни, в които премазани от умора хора, ни добри, ни лоши, просто хора, много и все непознати, заспиват в еднаквите си стаи.

И спят горките, и стават сутрин, и спят, и стават, докато някоя сутрин просто не станат.

Че това живот ли е – засмива се той, човекът неин, и се подпира на някое дърво, я череша, я кайсия – че живот ли е това? 

Не, не е живот. Само сън. Лош сън.

Той се чуди малко. Чуди се от къде на къде такива сънища в главата на тая изкуфяла бабичка идват. Смее й се. И тя се смее. И го държи за ръката, и го гали, а той не се дърпа вече. Хубаво им е заедно. На едно хубаво място.

Незабележимо – за всички останали, които се носят към още един незабележим ден от живота си – протягам ръка и я докосвам съвсем лекичко. 

- Всичко ще бъде наред, бабичко. Всичко.

{BANNER_ID-4}

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.