От Читателя
Животът, скапаният и мизерен български живот, налага нова гледна точка: "кошче за боклук, старец, кошче за боклук, старец...".
Улични репортажи: За старците и хората

Читател | 02/06/2018

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Вчера пак я видях.

Обикаля всеки късен следобед градския център.

Отдалече се забелязват слабата й фигура и тънките й, старчески ръце, които ровят в кошчетата за боклук.

Носи със себе си няколко торби, в които заделя намереното.

Зад нея винаги има една върволица от животни.

Най-отпред са уличните кучета, а по-встрани, готови всеки момент да я приближат, са котките.

Когато преровя и последното кошче, старицата започва да храни животните, изваждайки храна от торбите.

Не забравя нито едно от тях!

Като ги нахрани, отива до близките фонтани - там, където по това време кацат най-много гълъби в града, за да им даде остатъка от храна.

И птиците я познават.

Не се плашат.

Обграждат я от всички страни, а някои кацат по раменете й.

Накрая тя си тръгва...

Торбите й са почти изпразнени, но тя е щастлива!

Нищо, че минувачите наоколо я гледат възмутени.

Възмутени, за какво ли?!



Помните филма "Опасен чар", нали?

В него няколко култови реплики се повтарят и до ден днешен.

Една от тях е: "Ще ги наредим така: роднина, милиционер, роднина, милиционер..."

Думи, иронизиращи корупцията у нас тогава. А защо не и днес?!

В наши дни към тези думи можем да добавим и други...

Но не от киното, а от филма на живота.

Животът, скапаният и мизерен български живот, налага нова гледна точка: "кошче за боклук, старец, кошче за боклук, старец...".

Случаят със старицата по-горе, не е изключение!

Виждам такива всяка сутрин.

Още преди слънцето да изгрее, те са до най-близкия контейнер, за да го преровят.

Защо толкова рано?

Защото се страхуват някой друг да не ги изпревари.

Защото се срамуват от това, което правят.

Защото не искат да ги виждат другите - младите...

Защото в тяхното старо, немощно тяло и тяхната видяла всичко душа е останала, навярно, капка чест и достойнство.

Нищо друго.

В началото не ги виждам... чувам само звук от ровичкането в контейнерите.

След това виждам тъмните им, приведени силуети сякаш без глави.

Главите им са потънали в боклука.

Старците приличат на къртици, дълбаещи тунел, по-скоро търсещи тунел, който да ги изведе на повърхността на земята.

Дали някои от тях се надяват да открият някой печеливш лотариен билет или захвърлени пари?

Или просто се надяват да имат храна за този ден... за още един ден...

С изгрева на слънцето си тръгват към домовете тихо, оглеждайки се като крадци, носейки вонящата миризма от намерения "полезен" боклук със себе си, разочаровани, че чудото и този път не ги е споходило.

Чудеса не стават лесно в родината ни, нали?...

"Кошче за боклук, старица, кошче за боклук, старица..." - символ на положението на старите хора у нас.

Символ като надгробен паметник на цялата родна социална система.

Символ, от който трябва да се срамуваме...

Да.

Има и такива символи – срамни.

Те сочат в лицето истини, от които бягаме.

Бягаме, защото сме все още млади и не ни пука или понеже сме горе по върховете на властта.

Но времето ни гони и винаги ни настига...

От него отърване няма.

И един ден ние ще сме старицата.

Кошче за боклук, старица, кошче за боклук, старица...

***
Автор: Петя Башева



 



Други статии от този автор



Коментари