Мъжете са проблемът на България

Мъжете са проблемът на България
10-06-2018г.
15
Гост-автор

В разговори за България обичам да се хваля с разни не съвсем очевидни неща. Едно от тях е успехът на българските жени.

Когато наскоро назначиха Мариана Коцева за генерален директор на Евростат, няколко колеги ми писаха, къде на шега, къде на истина, как, ето на, още една българка се озовала във властова позиция. В предишното правителство на ГЕРБ правеше впечатление, че 50% от министрите са жени. Много рядка статистика за Европа.

Всички български еврокомисари досега са жени. За Мария Габриел е може би още малко рано да се каже, но Меглена Кунева и Кристалина Георгиева имаха много висока репутация в Брюксел. Георгиева оглави Световната банка. Из Брюксел има много българки на все по-ключови позиции. А в България жени заемат ред трудни и войнствени политически позиции - в енергетиката, външната политика, съдебната реформа, редица важни кметски постове, София е най-очевидният пример.

Жени ръководят традиционно мъжки предприятия - например в банковия и енергийния сектор. Наскоро един еврокомисар ми каза как няколко държави се събрали на енергийна среща на високо равнище, всички делегации - само мъже, българската делегация - само жени. Жени оглавяват повечето медии и комуникационни фирми. Това не са само лични впечатления, а също и статистики. България неизменно стои в първите позиции в Европа по съотношение на жени спрямо мъже в ръководни постове, ИТ индустрия, наука, инженерни позиции, висши финансови длъжности и какво ли още не. България е единствената страна в Европа, в която повече жени, отколкото мъже заемат висши длъжности в централната банка. Примерите са много.

Мимоходом, един PR съвет в нашенски разговори с белгийци, германци и люксембургци - като говорите с тях, загрижено им казвайте, че са на абсолютното дъно по този показател. С две думи, историята как жените управляват България, колко са напред и нагоре и какво равенство на половете цари сред българите е една от най-изненадващите позитивни истории, които може да разкажете, когато усетите, че върху вас тежат погледите на хора, замислени и загрижени, че идвате от най-бедния и корумпиран край в Европа, в който олигарси с остри брадви изсичат всяко дърво, което им попадне пред очите, изтребват редки видове животни и птици, пеят руски песни и са си разделили помежду си парламента, медиите и въздуха като бащино имане. Тогава идва историята с жените и отваря един по-различен и ведър разговор за България.

Колко положителен е този разказ?

Наглед изключително. Въпросът обаче, който е редно да си зададем, за да знаем хубава ли е тази работа или лоша, е дали жените на България са много свестни или мъжете не струват. Тук нещата се объркват. Да започнем с това, че в България няма партия, предприятие или някаква друга организация, която да има политика за издигане на жени.

У нас властва балканска култура на пренебрежение към жените, техния ум, разум и умения за всичко извън кухнята, леглото и детското обгрижване. Един мъж на власт наскоро дори каза, че брачният договор анулира категорията сексуално насилие, тоест тайнството на брака включва задължение за сексуално обслужване (само от страна на жената, разбира се). Голям дял от жените са жертва на домашно насилие, много други, на натурална местна домашна дискриминация. Жената трябва да сготви, да изчисти, да отглежда деца, да се грижи за роднини и близки и ако не го прави както трябва, тя не е стока. Като свърши всичко това, тя може в свободното си време да върши нещо друго - да печели пари, да стане изпълнителен директор, министър, депутат или да започне свой бизнес. Или по-скоро семеен бизнес, в който тя върши всичко, а мъжът ѝ знае всичко.

Често ще чуете обяснението, че българската женска работа била такава, защото комунизмът, добър или лош, въвел равенство между половете. Не е така. Скандинавските страни не са били комунистически, а с тях сме често в една статистическа група. Румъния, Словакия, Полша са страдали не по-малко от комунизъм, но там само 10-20% жени държат висши позиции в централната банка, у нас са над 50%. Половината от висшите длъжности в научни институции в България се заемат от жени, в Унгария са 9%, Полша са 8%, в Румъния и Словения са 0%. В България 70% от висшите длъжности в медиите се държат от жени, в Полша - 0%.

Какво обяснение да намерим тогава за нашата женска история?

Не е комунизмът, надали е и османското наследство или пък южният вятър. Може да е образованието, фактът, че жените някак по-прилежно изкарват по-високи оценки и се учат по-дълго, докато мъжете, поне от пубертета нататък, зависят повече от училищната дисциплина. А училищната дисциплина у нас е много ниска, тя може да се окаже просто най-основният проблем на българското образование.

Възможно е да става дума и за някакъв тип семейна култура, която разглезва момчетата и ги прави безполезни. Или липсата на спорт в училище. (Не, не е липсата на казарма.) Или пък е потиснатата гордост на мъжете на прехода, които не можаха да преглътнат, че от инженери, военни и научни работници 2ра степен трябваше да станат таксиджии или да продават краве сирене в гаража, обърнат от жена им в дребна квартална бакалия.

Атаката срещу Истанбулската конвенция, освен другите странности и влияния, показа също и колко примитивна е обществената позиция спрямо насилието над жени. Удивителното беше, че тази атака беше подкрепена и от много жени, които сякаш казаха "това, че ни бият си е наша работа". Изглежда някои жени се държат като майки и защитават безполезния си съпруг, който за нищо не става, освен да я бие и да не знае защо, но да си е неин. Разбира се, не всеки безполезен мъж бие жена си. Има такива, които са кротко безполезни. Но това им тежи.

Вероятно нашето общество се е трансформирало донякъде

Така както много неща правим донякъде – реформи, строежи, образование, раздяла с миналото или осмислянето на миналото. Може би в това донякъде жените са се еманципирали, но те все още подържат мита за главата на семейството, защото така е редно. Така или иначе необяснимо е защо България ще е хем страната, в която жените са най-еманципирани, хем те са подложени на ракиено презрение и кухненска принадлежност. Проблемът е тежък и доста усложнен. Човек не знае от къде да го подхване. Признаването му е поне една крачка напред.

Следващата стъпка обаче трябва да е да си зададем въпроса "какво крием?"

Очевидно нещо крием. Истерията около Истанбулската конвенция не би била възможна в общество, в което няма някакво дълбоко и много тъмно табу, свързано с отношенията в семейството, отношенията между половете, отношенията към децата и очакванията, които имаме един към друг. Без това дълбоко тъмно табу можехме пак да спорим за конвенцията, но този спор щеше да изглежда по много по-различен начин. Много.

Едва след като си отговорим на въпроса какво крием, ще можем да започнем и своето лечение. А по-късно и своето възстановяване. Това ще е дълъг процес. Той може и никога да не започне. И без него ще оцелеем. Въпросът е на каква цена.

***
АВТОР: ЮЛИАН ПОПОВ
Източник: www.dnevnik.bg

{BANNER_ID-4}

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.