СМЕСЕН MAGAZINE
“Този народ - в това вярваше Костадин Чакъров, - е непоправим в постоянството на стремежа си за справедливост. Днес той е притихнал под тежестта на социалните неволи и перфидните похвати на новото робство, което се старае да го затрие!”...
В ПАМЕТ НА ЕДИН НЕОТРЕКЪЛ СЕ КОМУНИСТ

Лентата | 27/06/2018

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

АВТОР: МИНЧО МИНЧЕВ

На днешния ден, 26 юни, се изпълват шест месеца, откакто ни напусна Костадин Чакъров. Тези думи са за него, за времето, за идеята, за надеждата и  морала. И за отечеството. Защото извън нестихващата болка и гнетящата пустота за неговите близки и семейството му, Костадин Чакъров като личност и обществена позиция бе аргументът и основанието на една съпротива срещу безвремието, срещу деградацията на идеи и институции, срещу бездуховността и подличкия гечинмек на довчерашни пламенни безсребреници и идейни трегери.

Роден на 22 декември 1947 г., Костадин Чакъров е типичен представител на първото поколение политици, израснали изцяло в условията на социалистическа България. Той завършва висшето си образование в Юридическия факултет на Софийския университет, откъдето започва и политическата му дейност като активист на Комсомола. След това е секретар на ДКМС в Пловдив, а по-късно и в Централния комитет на младежката организация в София. Работи в Комитета за култура, а след това, до преврата на 10 ноември 1989 г., е политически сътрудник в кабинета на Тодор Живков.

На 41-годишна възраст Костадин Чакъров сподели съдбата на десетки хиляди дейци на обществените организации в Народна република България, които бяха охулвани и унижавани за своите социалистически убеждения и минало. Те бяха отдавали сили и младост в построяването на едно неотменимо бъдеще, в което бяха повярвали, но “нашествието на демократите” изискваше да бъдат разтерзавани мечтателите, да бъдат заклеймявани „номенклатурчиците”, да бъдат отречени достиженията в развитието на обществото и държавата. И поради това тяхна неизменна участ най-често бе привързването им на позорния стълб на дирижираното обществено порицание. И то бе толкова-по-шумно и ядовито, колкото по-дълго упорстваха да носят чрез своите идеи и поведение изобличаващата табелка на предварително осъдения - “комунист”.

Костадин Чакъров бе наблюдавал и осмислял “преустройството” у нас от командната вишка на т. нар. втори етаж, и знаеше много повече от мнозина посветени в тайните на Харвардския проект и Вашингтонския консенсус и как те се проектират върху съдбата на България. За разлика обаче от много свои бивши другари той не сведе виновно глава, не се покая и не се съгласи като някои от тях с мълчание и съглашателство да откупи удобната, но съмнителна безметежност на едно лесно и осигурено благополучие. С аргументите на правдата и истината за онази България, която загубихме, той начена своята несвършваща до последния му час битка в защита на нейната социалистическа същност и образ. И не се умори. И не се отказа. Отказваха се да излязат срещу него и да спорят опоненти и отрицатели, защото Коста, както никой друг, разполагаше с неизчерпаем ресурс от факти, данни и съкрушаваща информация.



Костадин Чакъров оцени честно и открито делото на дългогодишния ръководител на БКП и на държавата – Тодор Живков, и изобличи задачите и пусковия механизъм на позорната съдебна разправа с него, въстана срещу лъжите и клеветите на появилите се изневиделица “герои” на антикомунизма. Но най-значимата негова победа бе срещу моралните пораженци на идеята, които бяха обещали на този народ да го отведат в комунизма, а го замъкнаха в ямата на най-безпросветния и безчовечен капитализъм.

Наред с други дейци от съзидателните 45 години, като Иван Пехливанов, Георги Йорданов, Георги Караманев, Огнян Дойнов, Георги Панков, Стоил Фердов и други, той написа през 2001 г. своето свидетелство за механизмите на властта и пълзящото предателство, които погромиха България.

“От втория етаж, или нашествието на демократите” бе книга, която се нареди до “Свидетел на историята”, до двутомника “Притаени мигове”, до “Животът ми през три епохи”, до “Спомени”, до “Епизоди от един живот” до “Предизвикана изповед” на споменатите по-горе крупни личности и строители на социалистическа България, и заедно с “Мемоари” на Тодор Живков допринесе да бъде възстановен в голяма степен образът и ценностите на едно неповторимо време на съзидание и възход във всички области на обществения и държавния живот. Време на търсене на пътища за извеждане в нова орбита възмогването на една нова България.

Много се стараха и наемници, и отрицатели, и няма как да им се отрекат достиженията в заличаването на правдата за онези 45 години, за които те лекомислено обявиха, че стигат. Вятърът на историята обаче, като велик демиург, все по-настоятелно размята и разпердушинва наплевателствата им, разголва лъжите, сплетните и сквернословията. И става видно, че е малко да бъдат унищожени материалните свидетелства на социализма, че не вършат работа зачеркванията и отрицанието на духовните постижения на социалистическа България.

“Този народ - в това вярваше Костадин Чакъров, - е непоправим в постоянството на стремежа си за справедливост. Днес той е притихнал под тежестта на социалните неволи и перфидните похвати на новото робство, което се старае да го затрие!”...

На това място винаги се намесвах, за да добавя, че той е жилав, че отдалече тръгва кръвта му и надалече отива, че е неизтребимо неговото име и че ще дойдат нови поколения и те ще умножат и волята, и силите на българското племе.

„Сега е време за събиране на камъни - добавяше Коста, - идват други времена, които ще отмият калта и ще откроят мечтата. И тя ще стане реалност.”

Коста Чакъров си отиде от този свят внезапно. И без време. Не, не бяхме най-близки приятели, но мога да свидетелствам за болката на мечтателя и воина от петата кохорта на легиона. Пък и чисто по човешки му дължа благодарност, че заради делото и мястото на “Зора” в поройното време на прехода, което пред очите ни отнасяше мечти, надежди и упования, той стоически изкачваше стълбите до шестия етаж в Полиграфическия комбинат, за да “менимо мисли”, както обичаше да се изразява, за пътищата на общото дело. И разбира се, да ме зареди с кураж и стоицизъм. Той не понасяше тесни пространства и поради това не ползваше асансьор. Затова пък обичаше да се доверява на крилете на надеждата. И на сърцето си. Те заедно го въздигаха високо-високо, откъдето може би е виждал онази друга България, която като неотрекъл се от правдата комунист, не се умори да защитава.

***

Източник: www.zora-news.com



 



Други статии от този автор



Коментари