Актуално
500 ГОДИНИ ШЛЯКАНЕ И ПЛЯКАНЕ – това е БЪЛГАРИЯ според един от черните ни братя, с който имах „удоволствието“ да общувам днес… Всъщност, не беше само един. Бяха няколко десетки.
Как се пътува в автобус, пълен с невъздържани роми

Гост-автор | 06/07/2018

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Елена Николова, Фейсбук:

500 ГОДИНИ ШЛЯКАНЕ И ПЛЯКАНЕ – това е БЪЛГАРИЯ според един от черните ни братя, с който имах „удоволствието“ да общувам днес… Всъщност, не беше само един. Бяха няколко десетки.

Не мога да намеря думи да опиша как се разбунтува всичко в мен при думите му. И за да бъде по-ясна историята ми, ще започна от самото начало.

Рядко ползвам услугите на БДЖ и на градския транспорт в София, но пък понякога се налага. На мен ми се налага рядко, но горко им на тези, които нямат друг избор и ги ползват всекидневно.

Приключението започна, когато се наложи да пътувам залепена за прозореца на 14-местна маршрутка на път към Централна гара в София, в която някак, според водача, имаше място за 24, 25 човека, а и разбира се за всичкия техен багаж.

Ясно е за всички, че повечето от пътуващите с този вид транспорт имат много багаж и сами можете да си представите колко от пространството в това огромно превозно средство беше заето от него.

Няма да обърна излишно внимание и на факта, че след като вече са се качили 14, 15 човека, останалите си плащат, но не получават билет. Къде отиват техните пари, това не знам.



Не е важно и че не всяка молба на пътуващите да слязат на определено място, бива удовлетворена, тъй като водача, шофирайки има да проведе твърде важни разговори относно предстоящите му залози в Еврофутбол, вероятно с някой друг шофьор, който също като него носи отговорност за животите на 25-те торби с картофи, които вози. Да, точно така се чувствахме всички вътре, като торби с картофи. 

Няма да се отклонявам повече и се връщам към срещата с черните сънародници.

Качваме се във влака-пътнически (благодарение на маршрутката, пътуваща над 1 час изпускаме бързия) и веднага се усеща една ужасна миризма на гнило, на мръсно, на пот, на …. На какво ли не.

Оглеждам се и купето е пълно, съседното, също е пълно… с роми, с мръсни и шумни цигани.

В природата ми е да съм толерантна към всички, но от днес те не са в списъка ми за интегриране.

Намираме си аз и моята приятелка две места и сядаме, но се наложи да се преместим, защото под седалките беше пълно с хлебарки.

На новите ни места пък, духаше студено, но решихме, че със студа е по-лесно да се примирим, а и по-късно осъзнахме, че студа и хлебарките са най-малкото неудобство. Пък и до нас стояха останалите трима българи във влака.

Дойде време за проверка на билети, а с нея и първото нещо, което ме раздразни и ядоса.

Нашите билети, моят и на останалите четирима българи бяха добре огледани, а след това дойде ред и на циганите, да бъдат проверени.

Оказа се, че нито един от тях няма закупен билет. Нито един!

Започнаха преговори с контрольора (с който очевидно се знаеха и познаваха, защото беше отбелязано, че е отслабнал) да си закупят билети и отнякъде се чу съвет към него да не се прави на много силен.

Явно той се беше осмелил да им поиска да си платят от неудобство към нас, редовните пътници – петима на брой.

Някои си платиха, други не, учудих се, ядосах се, разочаровах се, но явно това си беше редовна практика, защото две от жените, които пътуваха до нас, съвсем не бяха изненадани от случващото се.

Минути след проверката, във влака започнаха да обикалят циганки с огромни торби, от които вадеха най-различни неща, от дъвки и бонбони, до дрехи и обувки.

Оказа се, че и това е редовна практика и нещата, които разнасят, са за продан.

Кой позволява тази дейност в БДЖ, не мога да разбера. 

Изведнъж, като единствените българи във влака, се превърнахме в атракция (като няколко бели бобени зрънца в пълна купичка с черни) и всички започнаха да ни сочат и да се опитват да говорят с нас.

Отнякъде се чуваше да ни наричат българи, но не по този, добрия начин, а както ние често казваме за тях, че са цигани- с омраза и гняв.

Докъде стигнахме, да ни накарат да се чувстваме обидно поради факта, че сме българи… в България…

Един от циганите започна да ни задава някакви глупави въпроси, които дори не можехме да разберем поради факта, че не говореше чист български и когато аз му казах, че ще му отговоря, само ако той ми каже кой е първият цар на България, това което ми беше завряно в лицето като мокър парцал беше, че той е „МЮСОЛМАН“ (той дори не знае какъв е) и ако искам, ще ми каже нещо за Турция, но не и за тъпата България. България била 500 години шлякане и плякане.

Тази България, която го храни.

Тази България, която му плаща тока.

Тази България, която отглежда децата му и на децата му децата, та дори и техните деца.

Тази „тъпа“ България, която кара нас българите, да се чувстваме обидно и нещастно в собствената ни страна.

Която ни принуждава да живеем в бедност и мизерия.

Която ни налага да стискаме зъби и да търпим… или да емигрираме.

Е, трудно ми е и на мен да живея в тази България, точно в тази България…



 



Други статии от този автор



Коментари