Първосигнална русофобия

В “Манджурският кандидат”, шедьовър на американския режисьор Джон Франкенхаймер от 1962 г., съветски експерти разработват хитра машинация, за да дестабилизират Съединените щати и да доведат до триумфа на комунистическата идеология.

Те вземат за заложник Реймънд Шоу, американски войник, който се бие в Корея, и използват хипноза и наркотици, за да го накарат да убие американския президент.

Този филм е много показателен за антируската параноя, която върлува по онова време в Америка, след края на лова на вещици от сенатор МакКарти.

Това пише Жоаким Имад, президент на асоциацията “Критика на европейския разум”, в свой коментар във “Фигаро”.

Въпреки историческия обрат след края на Студената война, тревогите, свързани с Русия продължават и днес, пише авторът.

В господстващия дискурс Русия често е представяна като подобна на октопод сила, която винаги е готова да прави конспирации срещу крехките и уязвими западни демокрации. 

Обвиненията срещу Москва са безчет: подкрепа за Доналд Тръмп, принос за победата на Брекзит и възхода на сепаратистите в Каталуния, намеса във френската президентска кампания, в полза на Еманюел Макрон и т.н.

Дори вълнението около аферата “Бенала” бе приписано на Русия и на “русофилската сфера на влияние”, която иска изкуствено за раздуе скандала.

Така всички глупости, които поразяват западния елит и неолибералния ред, се оказват резултат на подмолните руски маневри, изтъква Жоаким Имад. 

Очевидно не сме наивни, за да отречем съществуването на мрежи за руско влияние в Европа или САЩ.

Проблемът не е в това, изтъква авторът и посочва, че всички велики сили разчитат на своята soft power ("мека сила" - б.ред.), за да защитят жизнените си интереси в чужбина и прибягват до различни методи.

Проблемът е на първо място във факта, че първосигналните обвинения срещу Русия често са нечестни. 

Способността за влияние на Русия и, в по-широк смисъл нейната власт, постоянно са надценявани от западните елити.

Те пренебрегват всички ограничения на Русия: военен бюджет, близо десет пъти по-малък от този на НАТО, демографски спад, недостатъчно диверсифицирана икономика, която е прекалено зависима от горивата и т.н.

Русия няма нито империалистическите амбиции, които твърде често й приписват, нито средствата за тези амбиции, изтъква авторът.

Според него Русия по-скоро практикува политика на защита на своите интереси в съседство и иска да бъде балансираща сила в днешния международен ред. 

Други държави отиват много по-далеч от Русия в намесата си в чужбина, в момента, в който решат, че едно или друго правителство поема в посока, която противоречи на техните интереси, и не се спират пред нищо, дори пред международното право.

Примерите с нахлуването в Ирак или свалянето на Кадафи в Либия ясно показаха това.

Но двойният стандарт е такъв, че западните елити са по-склонни да си затварят очите за други страни, отколкото за Русия.

Ако се спрем например на последната американска президентска кампания, има основание да се мисли, че Русия е имала интерес от победата на Доналд Тръмп.

Неговият проект да задълбочи и умиротвори руско-американските отношения драстично контрастираше с враждебността към Москва, демонстрирана от Хилари Клинтън.

Някои руски мрежи със сигурност са работели за победата на републиканския кандидат, но това е оказало слабо влияние върху крайния резултат.

Във всеки случай, нищо, което да оправдае политическо-медийното значение около този случай, подчертава авторът.

Той цитира изследователя Франсоа-Бернар Юиг, според когото единственият резултат от предполагаемото разпространение на фалшиви новини срещу Клинтън, е консолидирането на вота на избирателите, които така или иначе вече са скъсали с американския естаблишмънт и кандидатката на демократите.

В такива объркани ситуации стратегията да се обвинява Кремъл за всички злини, които подриват “либералните демокрации”, е изключително опасна.

Тази склонност често цели да оправдае елитите за техните грешки и да предотврати повдигането на въпроси за последствията от политическите им решения през последните години.  

Брекзит например произтича от много дълбоки и присъщи на британското общество проблеми, както и на структурата на Европейския съюз: обедняване на средната класа и недоволство от неравенството, културна несигурност и объркване на фона на имиграцията, желание за възстановяване на политическата независимост и т.н.

Да се обяснява всичко това през призмата на руските маневри е много нечестно. 

Тази първична русофобия поставя един голям проблем, от мига, в който започне да атакува свободата на словото.

Проектозаконът за фалшивите новини във Франция например предвижда санкции за чуждите медии, които “дезинформират”.

Очевидно тази мярка не е насочена срещу “Ал Джазира”, а именно към РТ и Радио “Спутник”, т.е. субсидираните от Кремъл медии, с които Еманюел Макрон има личен спор.

Френският президент ги обвинява, че са заговорничели, за да попречат на идването му на власт.

Така, заради антируската параноя и в името на понятието fake news, което е твърде неясно, се атакува упражняването на основните свободи.

Политиката е сведена до борба между лагера на истината и тълпите, манипулирани от Москва и, в по-широк смисъл, популистите, които са виновни, защото са гласували неправилно.

Тази последна точка е фундаментална, защото почти систематичната русофобия, която се проявява днес на Запад, ни разказва в какво се е превърнала политиката: манихейска конфронтация между човечеството и неговите врагове, подчертава Жоаким Имад.

Според него приписването на Русия на атрибутите на злото, означава да се отрече самата същност на политиката и на факта, че напрежението между доброто и злото се проявява по универсален начин.

Може би руският мислител Александър Солженицин, улавя най-добре това: "Постепенно открих, че разделителната линия между доброто и злото не разделя нито държави, нито класи, нито партии, а пресича сърцето на всеки човек и на цялото човечество" (“Архипелагът Гулаг”).

Така че тези, които отричат сложността на света, от искрена загриженост за бъдещето на либерализма в своите общества или поради неспособността си да понесат факта, че Русия се възстанови след разпадането на СССР, не помагат на демократичния дебат, който твърдят, че обичат.

Те му пречат и правят реалността още по-неясна.

През 1991 г. дипломатическият съветник на Горбачов Георгий Арбатов отправи следното предупреждение към Запада: “Ще ви направим най-лошата услуга, ще ви лишим от враг!”.

Арбатов сгреши.

Руският враг все още е тук.

Както и конспирацията, но невинаги там, където я очакваме.

Превод от френски: Галя Дачкова

***
Източник: www.glasove.com

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}