Какво отличава алкохолика от другите хора?

…Нормалните хората пият алкохол, защото им е вкусно, за компания или защото го изисква обичаят или ритуалът.

Някои хора намират допълнителна полза от алкохола.

Например пият, за да се почувстват по-добре.

Или да се разтоварят от стреса.

Да намалят безпокойството.

Да смекчат болката от съществуването.

За малко да станат някой друг.

Да избягат от самите себе си.

Пият, защото не могат да се справят сами с неприятните чувства, мисли, съмнения.

Понякога успяват в това.

Когато човек си пийне, се чувства по-добре.

Не чувства болки и страдания.

Преодолява плахостта си.

По-лесно му е да каже нещо.

В състояние е да започне да танцува, да пофлиртува.

Да почувства близост с другите.

Да повярва, че другите го приемат и да приеме сам себе си.

На такива хора алкохолът помага да живеят.

При това действа бързо и не ги кара да полагат усилия: за да се почувстват добре и да бъдат доволни от себе си, не трябва да си дават зор – та нали е достатъчно да изпият няколко чашки.

Който е открил тази магична сила на алкохола, е възможно да започне все по-често да посяга към чашката.

С времето може да започне да пие всеки път, когато се ядоса, при малките неуспехи и, разбира се, също и от радост.

По принцип мъчителното придобиване и развиване на умението да се справя с емоциите престава да бъде необходимо, защото го замества алкохолът.

Тоест човек престава да съзрява: процесите на формиране на емоционалната устойчивост се преустановяват.

Оттук всяка неочаквана промяна в емоциите – тъга и злост, страх и радост – ще бъдат прекалено силен стрес, за да може да ги преживява без алкохол.

Това обяснява привидно непонятния факт, че алкохоликът се напива в най-малко подходящите моменти: когато например трябва да се яви на изпит, да спази важно обещание или да вземе важно житейско решение.

Решението или изпитът водят до повишено нервно напрежение, с което алкохоликът не може да се справи самостоятелно.

Той трябва да пие и именно в това – освен физиологичната непоносимост – се състои неговата зависимост от алкохола.

Лекарите и учените, занимаващи се с алкохолизма, са съгласни с това, че общата отличителна черта на алкохолиците е емоционалната незрялост.

Анонимните алкохолици са убедени, че емоционалната незрялост е нещо повече от отличителна черта; това е същността на тяхната болест.

Детето се чувства като център на вселената.

Изпитва глад и иска незабавно да го утоли: плаче, докато не получи храна.

С плача, а понякога и с други средства детето налага волята си на своето обкръжение.

То трябва да прави това, защото е напълно зависимо от обкръжението си, от което едновременно се и страхува.

С течение на времето детето започва да си дава сметка, че на света има и други хора, а тяхното съществуване слага граници на неговите капризи.

Че не може винаги да е център на вниманието.

Че не всички негови желания трябва да бъдат изпълнявани моментално, а някои няма да бъдат изпълнени никога и то трябва да се примири с това.

Че не трябва и че изобщо не може да налага волята си на другите.

Като развива механизма за самоконтрол, порастващото дете става все по-самостоятелно, съзнавайки, че съдбата му зависи във все по-голяма степен от него самото, а не от обкръжението.

Престава да се страхува от обкръжението, от другите хора и от непознатото.

Възрастните хора се характеризират с умението си за самоконтрол, смелостта и отговорността за своите постъпки и за съдбата си.

Алкохоликът прилича на дете.

В полето на съзнанието му доминират две понятия: АЗ и ИСКАМ.

Той не е отговорен; вместо упорито да гради съдбата си, предпочита да манипулира другите, за да изпълняват неговите капризи.

Дълбоко в себе си той е страхливец, бои се да застане очи в очи с живота; предпочита другите да работят за него.

Дори ако не винаги е егоист, винаги е егоцентрик, мисли и говори изключително за себе си и изобщо не му идва на ум, че някой може и да не се интересува от него.

Не може да се примири, че някой не иска да изпълни желанията му.

Всяко „не“ приема като лична обида.

Не може да се примири дори с нормалното съпротивление на материята: с това, че не всички желания и намерения на човек могат да бъдат осъществени.

Когато не получи бонбон, детето плаче; алкохоликът – пие.

С времето незрелостта на алкохолика става все по-голяма.

Вместо да съзрява емоционално и духовно, той губи способността да изразява чувствата си.

Не знае какво да прави с тях.

Как да каже: „ядосан съм“ и как – „обичам“.

Задушава чувствата в себе си, особено негативните: злост, обида и преди всичко страх.

А когато те се натрупат прекалено много – пие, а после буквално избухва: изхвърля всичко от себе си, най-често в агресивна, деструктивна форма.

Алкохоликът си е същото дете, независимо дали в момента пие, или не.

Анонимните алкохолици определят това още по-драстично и казват за себе си, че са били пияни дори по време на дългите периоди на въздържание.

Когато още пиели, като другите смятали, че алкохоликът може да бъде или пиян, или трезвен.

Днес знаят, че алкохоликът може да бъде пиян и без капка алкохол в организма си.

Тогава е пиян „на сухо“: не пие, но мисли, чувства и реагира по същия начин, както когато е пил.

Чувствата, с които не може да се справи, го водят към следващото пиянство.

Анонимните алкохолици при предишния си начин на живот често са били „пияни на сухо“.

В прекъсванията между пиянските си запои; когато са пиели антикол и когато са имали имплантиран есперал.

Днес те не се учудват, че после винаги са се връщали към пиенето.

Та нали по принцип никога не са били трезви.

За тях трезвеността е започнала горе-долу след три месеца пребиваване в АА.

Когато са виждали, че самото въздържание не е всичко.

Че не могат да се справят с живота.

Че семейните отношения вместо да се подобрят, стават още по-лоши.

Че самите те са още по-раздразнителни, че в тях има все повече злоба.

Много им се иска да се напият.

Но другите анонимни алкохолици, които сами са минали вече през това, им казват, че изобщо не трябва да пият.

Че вместо да пият, могат да започнат да променят самите себе си. Да съзряват.

Придобиването на зрелост е целта на програмата на АА, на т.нар. Дванадесет стъпки, изучавани последователно от непиещия алкохолик с помощта на други аовци.

Изучавани на сбирките и вкъщи, в кафетата и по телефона; винаги и навсякъде, където двама непиещи алкохолици разговарят помежду си. И то не само за алкохола.

Единствено в Първата стъпка се споменава за алкохола, за това, че е време да престанеш да се бориш и да признаеш своето безсилие, за това, че поради пиенето човек губи способността си да управлява собствения си живот.

Преминавайки през тази стъпка, алкохоликът разбива своята система на отрицания, което е задължително, но не достатъчно условие за поддържане на трезвеността.

Сега той трябва да пречупи собственото си его, което не му позволява да се примири със света, с другите хора и със самия себе си.

За това служат следващите единадесет Стъпки, които са преди всичко програма за духовно развитие.

Целта на това развитие е „спокойствие на духа, за да се примириш с това, което не можеш да промениш; смелост, за да променяш това, което може да се промени, и мъдрост, за да различиш едното от другото“.

Спокойствие на духа, смелост и мъдрост не се постигат след няколко си там години изучаване на Стъпките и не остават веднъж завинаги.

За спокойствие на духа, смелост и мъдрост трябва да се бориш винаги, всекидневно.

Алкохоликът трябва да се бори за тях особено упорито, тъй като до края на живота си няма да се отърве от рефлекса да си пийне в трудни психически ситуации и тъй като никога няма да придобие контрол над алкохола.

Поради това програмата на АА не е някакво еднократно лечение, а по-скоро начин на живот – за всеки ден, за цял живот.

АВТОР: Виктор Ошатински – „Грях или болест“

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}