Славата и разорението на Лозенския свещен хълм

АВТОР: Доц. д-р Веселина Вачкова

В България има не едно място, наричано „Света гора“: Търновска Света гора, Родопска Света гора със стожери Кръстова гора и Асеновград (Малкият Йерусалим), Софийска Света гора…

Колкото и странно да изглежда, за светините около днешната българска столица се говори най-малко, знае се най-малко и се посещават най-рядко.

Да, по проект е направена сравнително точна карта на обителите, които са мотивирали през вековете името „Софийска света гора“.

Дори и в нея, обаче, се набляга на „факта“, че става дума за нашенска си и затова наричана Мала Света гора.

Другият факт – че в Софийската света гора има най-малко 21 манастира (срещу 20-те на Атонската) – изобщо не се споменава.

Карта на Софийската „мала“ Света гора. Проблемът, разбира се, не е в самия епитет, а в епигонството, което се влага в него.
Софийската Света гора редовно се определя като „Средецка“, т.е. възникването й се отнася най-рано към 9 век.

Удивителният Лозенец през погледа на некореняка

Първите сведения за уникалното място, което е заемал районът на днешния квартал „Лозенец“ в топографията на София, датират от 17 век.

Дължим ги на двама много различни автори, които обаче изразяват пълното си преклонение към описвания обект – турския пътешественик Евлия Челеби и католическия епископ на София Петър Богдан.

Описанието на Евлия Челеби е издържано изцяло в стила на „реклама на супер СПА курорт“ с акцент върху възможностите за релакс сред природата и дискретен намек за съпътстващ религиозен туризъм:

„В околностите на София има до двадесет места за разходка. Местността „Кору-баглар“, която се намира между Витоша и София, е една от най-прочутите местности в турските, арабските и персийските земи (изброява четири други места от Коня в Мала Азия до Пеща в Европа). Софийската местност „Кору-баглар е едно обширно бранище за разходка, в което има разни видове дървета, между които няма нито едно сухо; всички дървета тук са зелени и красиви. Ако пролетно време човек влезе в тези лозя, мозъкът му се упоява от чудесните миризми на разноцветните им цветя. Най-много преобладава цветът на вишните, които покриват земята със своите цветни листенца. Местността „Лала паша“ се намира също в Кору-баглар…Един скитник дервиш (ислямски монах-аскет), убит от умора, добива и той нов живот тук. И това място се намира на Кору-Баглар… (продължават суперлативи за „разкошната природа“). Местността Лорене (пак Лозен, според преводача Г. Гаджанов, а и според логиката на разказа, в който мястото е покрайнина на Кору-баглар) се намира в полите на Витоша, гледа към софийското поле и е разкошно място за разходка…Тукашната вода (в превода – „минерална вода“, което е анахронизъм) е лековита против седемдесет болести и всички болни от разни краища… идват да правят бани тук, като се мажат и с калта й. С Божията воля те се излекуват и добиват силно телосложение. Особено градските аяни (първенци, управляващи) идват тук през месец юли с цялото си домочадие и се къпят цяла неделя; те добиват прекрасни сили. Тя е прочута Божа лековита вода…“

Описанието на Петър Богдан няма нищо общо с това.

„Райската градина с Божията вода“ на земята: Джакомо Джакуерио, Фонтанът на младостта, ок. 1411-1416.

Местоположение на „земната райска градина“ Лозенец и раннохристиянския комплекс в м. Славище спрямо антична Сердика. По статията на К. Шалганов, М. Иванов от 2002 г. (публ.в: Spartacus II, Велико Търново, 2006)

„Някои автори казват – пише Петър Богдан –  че град Сардика е бил наречен от българите Триадица, но грешат, защото град Сардика днес както от турците, така и от другите народи се нарича София. Тези, които поддържат това нещо, представят аргумент турската дума, както казват “триадере” – (дума), която е наполовина гръцка, наполовина турска. “Триа” на гръцки (значи “три”), на турски “дере” означава малка рекичка – намекват за трите рекички, които минават през София. Триадица е място, където в древността е бил разположен един манастир извън София, на юг към полите на планината, наричана от турците Токмаклия, сега (този манастир) е разрушен. Казват, че той се е наричал от гърците Триада, вярвам, че този манастир е бил посветен на св. Троица. Също казват, че поради големите удобства и поради добрия въздух на това място се е състоял Сердикийският събор“.

За Петър Богдан, значи, Лозенският „манастир Св. Троица“ е бил голямата местна забележителност, наложила смяната на името на града от Сардика/Сердика на Триадица (точно както според масовата днешна представа градът е кръстен София на базиликата „Св. София“. Дали става дума за „манастир“ и дали Сердикийският събор е заседавал тук ще стане дума след малко. Онова, върху което трябва да се обърне внимание, е изключителната роля, отдавана от софийския епископ на мястото в историята на града. Друг е въпросът, че очевидно самият автор не е посещавал района. Изглежда с налагането на турската власт прелестите на „разкошното място“ Кору-баглар са били или достъпни предимно за турците, или са избягвани като цяло от българите поради изобилието на турски свети места и разрухата на български такива в областта. Във всеки случай след Освобождението Кору-баглар ше стане най-любимото място за разходки, особено за хората на перото, мисълта, четката… артистични, съзерцателни и философски настроени натури. Както е известно на старите софиянци, сред вишните и другите дървета там са се събирали участниците в кръга „Мисъл“, а Пенчо Славейков и Мара Белчева са го предпочитали за романтични разходки.

Петър Морозов. Брястът на Пенчо Славейков в Кору Баглар, 1902 г.

Следващият „външен“ поглед към Лозенец е оставил Йосиф Обербауер в края на 19 в. с акварелното си платно „Местността Кръста“ в Лозенец.

Херменевтичен анализ на паметта за Лозенския свещен комплекс 

За да се схване значението на представената информация, трябва да се има предвид конкретният исторически контекст, в която тя е била фиксирана, и най-вече – аудиторията, за която е била предназначена.

Защото ние днес можем да спорим с десетилетия какво точно означават названия като „Кору-баглар“ (дали „сухи лозя“ или „лозя сред дъбрава“, както твърди Дико Диков) или „Кръста“.

Обаче очевидно за Евлия Челеби названието за Лозенския хълм „сух“ е било сериозен проблем предвид райската му природа.

Точно затова авторът, като добър стилист, изказва смущението си от разминаване между име и реалност с хиперболата „там няма нито едно сухо дърво“ (с подтекст – нищо, че името му казват „сух хълм“).

За християните, обаче, назоваването на дадено място „Сух хълм“, особено ако природните му дадености са противоположни, директно е отпращало към алюзията „свещен хълм/място“.

Защото точно това е било името на най-свещения от свещените градове, описани в Библията – Сион (наричана от един момент нататък и Йерусалим).

Неслучайно в Константинопол седмият хълм ще бъде наречен Ксеролофос, т.е. Сухият хълм, макар и той, подобно на Лозенския хълм, да е бил цветуща градина.

Точно към този хълм на византийската столица местните хора са изпитвали особена почит, предвид че там са се намирали не само множество храмове, а и т. нар. „прорицаващи спираловидни колони“.

Там, впрочем, се е намирала и онази статуя, която, според ромейските летописци, император Роман Лакапин заповядал да унищожат, за да погуби свързания с монумента български цар Симеон.

Петър Богдан, без изглежда да знае какво означава турското име на местността, потвърждава идеята за нейната сакралност, свързвайки намиралата се тук църква (манастир) с името на София – Света Троица (Триадица).

Накрая Обербауер рисува „Местността Кръста“ без никакво пояснение, макар на картината ясно да личи, че името не идва от кръст, поставен в околността.

Всъщност в района около София да бъде наречено някое място на кръст, издигнат в него, е логически абсурд.

Софийска област е без конкуренция по количеството и разнообразието на оброчни кръстове, повечето от които много впечатляващи и стоящи изолирано (или по двойки).

Иначе казано, въпросният кръст може и да е „първият мемориал на свободна София“, както доказва Кателина Салтирова-Павлова.

Логиката на процеса обаче е обратната: не този кръст дава името на местността, а по-скоро името на местността е накарало признателните столичани да направят точно такъв паметник на загиналите за Освобождението им точно там, извън тогавашна София.

Модерният надпис, идентифициращ монумента, старото му място и новата му локация до църквата, без допълнителен надпис (повечето църкви в софийска област имат в близост оброчни кръстове).

Както беше споменато, местното предание свързва името „Кръста“ с Кръстното знамение, получено от св. Константин.

Факт е, че авторите от Софийската книжовна школа са знаели или поне са писали, че св. Константин е имал само едно видение на кръста (според византийските автори са три).

В римското предание също има едно видение – това преди битката при Милвийския мост на Тибър.

За разлика от римската теза тук видението се свързва не с Рим, а с отправянето на императора на война срещу варварите на Дунав.

Това своеобразие на местната традиция е ясно видимо в извори от типа на Германовия сборник.

Текст от Германовия сборник с разказ за Константиновата война на Дунав и видението на Кръста от звезди.

Всъщност въпросната връзка на местността (и изобщо на Сердика-София) със Светия кръст е твърде вероятно да се развива не по линия на св. Константин, а най-вече на майка му – св. Елена.

Според една стабилно наложена най-късно от седемнадесети век традиция, св. Елена е била родена в София.

„Карта на течението на Дунав от Виена до Никопол и прилежащите земи” от главния космограф (картограф) на Венеция Винченцо Мария Коронели, Венеция, 1692, детайл.

Тук, без да коментирам останалите свидетелства и мотиви за тази традиция, както и на хипотезите за мястото на Света- Еленината кончина, ще отбележа само следното: вярата, че св. Елена не само е родена в Сердика, а и мощите й са се намирали тук поне до края на четвърти век, е доста логично обяснение на едно от най-знаменитите събития в софийската история – отбелязаното и на горната карта заседаване на Втория вселенски събор (342-343, на картата – 347 г.).

Поначало след установяването на Константинопол за столица (330 г.) Вселенските събори са се провеждали в него.

Последният, седми Вселенски събор (787 г.) също е започнал в Константинопол, но се е преместил в близката Никея заради силната местна реакция срещу императрица Ирина.

Изключение прави Четвъртият вселенски събор (451 г.).

Той е свикан в Халкидон и защото е много близо до Константинопол (днес Халкидон е истанбулското предградие Кадъкьой), но най-вече заради скъпоценните мироточиви мощи на св. Евфемия.

Присъствието, макар и временно, на нечии почитани мощи на дадено място обикновено на по-късен етап, особено при загубата на реликвата, води до развиване на идеята за един вид „неотчуждаемото“ благо, оставено от светеца – свещен извор/кладенец (аязмо).

Точно този феномен описва Евлия Челеби както с хиперболата за 70-те болести, лекувани от Кору-багларския извор, така и с декларативното му определяне като „прочута Божа лековита вода“.

Че става дума за изключителен феномен свидетелства уточнението на османския автор, че изворът се е посещавал далеч не само за лечение (от хора от „всички страни“), а, както бихме се изразили днес – за профилактика и общо укрепване на организма (от тогавашния софийски елит).

Предвид локализацията на въпросния извор/кладенец непосредствено до Мавзолея в Лозенския комплекс, по всяка вероятност въпросната скъпоценна християнска реликва изглежда временно е пребивавала именно там.

Разположение на Свещения кладенец спрямо Мавзолея (план на Мавзолея по К. Шалганов, М. Иванов, снимка на обозначението на Кладенеца от архива на Н. Мадолева).

Така или иначе, никой никога не е знаел къде е починала и къде е погребана св. Елена, чиито мощи, саркофази и т.н. могат да се видят най-малко от Трир до Еленопол (в Мала Азия).

В самия Константинопол за гроб на св. Елена за пръв път споменава един руски поклонник ок. 1300 г. с мъглявото „а в „Св. Апостоли“ в един гроб лежат св. Константин и майка му“).

Ето защо наличната, много авторитетна чужда традиция (достатъчно е към Коронели да прибавим името на знаменития хърватски поет Андрия Качич Миошич) родното място на великата християнска царица да се свързва със София е меко казано необяснимо да бъде пренебрегвана в България.

Още по-необяснимо е това пренебрежение предвид изключително устойчивата местна традиция, наложила Елениното име в топографията на цял обширен ареал (простиращ се на Север до Враца, а на Изток по Диагоналния път до Асеновград) с център София.

Еленската базилика при Пирдоп (съвременно състояние). Единственият храм със същото име (Еленина базилика) се е намирал в Рим (сегашната църква „Светият Йерусалимски кръст). Вляво: Статуя на св. Елена от Капитолийския музей, Рим. Вдясно: Света Елена, стенопис в Боянската църква, 1259 г.

Раннохристиянският сакрален комплекс в квартал Лозенец в контекста на древната и съвременната памет за София.

Сакралният комплекс в Лозенец е идеално място за едно макар много закъсняло реинтегриране на местната традиция с паметта за света Елена.

Към този комплекс принадлежи както Мавзолеят и Свещеният кладенец „лекувал 70 болести“, а на здравите давал „прекрасно телосложение“, така и намиралата се в непосредствена близост базилика „Света Троица“ – най-внушителната местна църква и епоним на град Триадица, според епископ Петър Богдан Бакшев.

Дали Сердикийският събор е заседавал в тази базилика, както предполагат не само Петър Богдан през 17 в., а и утвърдени имена на днешната софийска археология като Снежана Горянова и Методи Даскалов?  Едва ли.

Отрицателният отговор се предопределя най-малко от две обстоятелства:

1) Заседанията на Вселенските събори по традиция, заложена още от Първия Вселенски събор в Никея (325 г.), не са ставали в църкви, а в дворци.

2) Лозенец и до днес е едно от малкото запазени сериозни възвишения в столицата и отстои на ок. 3,5 км от центъра на града.

А делегатите на Събора, освен че са били настанени не само в Сердика, а и в Костинброд, са били със средна възраст около 65 години.

Накратко, по чисто технически причини Вторият вселенски събор не е заседавал в лозенската „Св. Троица“.

Предвид свещеността на мястото, обаче, Сердикийският събор най-вероятно е бил тържествено открит тук.

Последното е толкова по-вероятно предвид безспорния авторитет на св. св. Константин и Елена за всички участници в Събора и неутралното разположение на Лозенската базилика: както е известно, лагерите на Сердикийския събор са били толкова конфронтирани, че в крайна сметка те отказват да заседават заедно и впоследствие издават отделни „Сердикийски определения на вярата“, „Сердикийски енциклики“ и т.н.

Мозайка, изобразяваща Сердикийския събор в църквата „Рождество” във Витлеем (12 в.). Дали изобразената сердикийска църква е запазила оригиналните черти на описаната от Петър Богдан лозенска „Света Троица“?

Дискусията

В началото, с първите научни публикации на Снежана Горянова и Методи Даскалов за „раннохристиянски комплекс в „Лозенец“ обсъждането на характера, мащабите и значимостта на обекта се поставят в адекватен контекст (в който Лозенската базилика се идентифицира с Бакшевата „Св. Троица“ и създаването на комплекса се свързва с времето на св. св. Константин и Елена).

План на комплекса, ниво на съхраненост на базиликата и архитектурен елемент от украсата й. Страници от статията на М. Даскалов и С. Горянова в годишника „Ниш и Византия“ (7, 2009). В случая знаменателно е, че статията за комплекса в „Лозенец“ излиза в боря, изрично посветен на св. св. Константин и Елена.

Междувременно паралелно с разкопките, още от 2000-та година протича „вграждането“ на оцелелите 16 века останки на фамозната базилика в новострояща се сграда.

Ситуацията през май 2000 г. (архив на Н. Мадолева)

В резултат онова, което днес може да се види от лозенската „Св. Троица“, освен показаната по-горе „вградена“ арка, е част от апсидата.

Няма базилика – няма проблем.

С изчезването на т. нар. Горна базилика изчезва и очертаният още през 1950 г. от покойния вече проф. Велизар Велков район на свещения комплекс – ок. 900 кв. м (само базиликата е с размери 31 на ок. 17 м, а северната външна стена, която я огражда, е 52 м; за сравнение – дължината на днешната софийска „Св. София“ е 46 м).

В района са открити над 2600 находки от трети до седми век – монети, архитектурни детайли, стъклени съдове и др. (по данните в статията на М. Даскалов и С. Горянова, писана през 2008 г.).

Следващите публикации вече се центрират върху единствената оцеляла част  от комплекса – Мавзолея.

Основни публикации в десетилетието 1999- 2009 г.

В справочника за раннохристиянската архитектура в България (1999 г.) Нели Чанева-Дечевска приема и цитира изследванията на В. Велков.

Дори и през 2001 г.  базиликата и околният комплекс, вече увеличен на 3000 кв. м, се водят археологически паметник на културата с предварителна категория от „национално значение”  (протокол от 13.09. 2001 г. на НИПК).

Малко по-късно, обаче, под „Лозенска базилика“ изглежда започва да се разбира Мавзолеят.

Така се стига до хипотетичната реконструкция на историята и архитектурната еволюция на Мавзолея от мартириум до базилика, направена от Стефан Бояджиев.

Китният вид на мартириума-мавзолей-базилика, предложен от Ст. Бояджиев предизвиква М. Иванов да отговори с на места леко ироничната, а в заглавието – направо убийствено  саркастична статия „От мухата правиш слон!“ (Elephantum ex musca!).

В резултат дискусията се свежда до прецизиране на употребата на един изолиран компонент от сакралния комплекс – Мавзолея –  в спора около който прецизираният аргумент „Горна (Константинова) базилика“ изчезва.

Споменът както за „Горната базилика“, така и за всички, разказани от Евлия Челеби и Петър Богдан чудеса на Лозенец са напълно изличени и в окончателното решение за преустановяване на по-нататъшни проучвания и експониране само на Мавзолея.

А всеки мавзолей, пък бил той и толкова добре запазен (за стандартите на монументите по нашите земи), ако бъде лишен от естествения си архитектурен, исторически и културен контекст, на практика остава просто едно старо мини гробище.

Проблемът, следователно, е не дали има или няма средства за цялостно проучване и адекватно експониране на свещения раннохристиянски комплекс в кв. „Лозенец“.

Истинският въпрос е дали сме готови да обезличим едни от най-ярките свидетелства за една от най-блестящите епохи на съвременната българска столица –  времето, в което тя е била не само резиденция на Константин Велики, а и град с уникален престиж в целия християнския свят.

Изглежда засега е така: Усилията и талантът на автори като Христо Буковски, който описа брилянтно съдбата на Лозенския свещен комплекс в „Отключените пътища на богомилите“, се отминаха миналата година от специалистите с пълно мълчание.

Не е ли време да се пробудим?!

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}