Пиер-Андре Тагиеф: Раса и расизъм. Тиранията на активните малцинства

Пиер-Андре Тагиеф, френски философ и историк на идеите, публикува новата си книга «Race»: un mot de trop? Science, politique et morale (CNRS Éditions) (“Раса”: дума в излишък? Наука, политика и морал”). Той се връща към множеството противоречия, повдигнати от думите “раса” и “расизъм”. Според него една нова форма на расизъм се прикрива зад заблудения антирасизъм. 

На 12 юли тази година френските депутати единодушно премахнаха думата “раса” от член 1 на Конституцията на страната. Дали това решение е важна победа в борбата срещу расизма или може да има обратни последици?

Привържениците на антирасисткото учение са убедени, че напредъкът на генетиката окончателно е установил, че понятието раса, което според тях е просто “социална конструкция”, е лишено от научен смисъл. Те забравят, подчертава Пиер-Андре Тагиеф, че научното знание непрекъснато се развива, а в познанието за човешките различия няма окончателни истини. На второ място, те твърдо вярват, че думата “раса” прокарва фалшиви вярвания, митове и опасни илюзии, проявили се в човешката история в Атлантическата търговия с роби, европейския колониализъм и нацисткия геноцид на евреите в Европа и че нейното използване може да легитимира в бъдеще нови форми на изключване, дискриминация или изтребление. 

Това надценяване на речника, на неговите ползи и злоупотреби, е в съответствие с духа на времето, белязано от политическата коректност, изтъква френският философ. Политически ориентираният лексикоцентризъм е поразителна илюстрация за това. Безкритичните антирасисти предполагат наивно и мързеливо, че историята се повтаря, без да могат да си представят, че най-лошото възниква най-често неочаквано. 

На трето място, и това е тяхното практическо заключение, те твърдят, че трябва да се премахне от речника тази дума, смятана за изначално мръсна и развращаваща, започвайки от официалните текстове. Според тях самата употреба на думата “раса” е едновременно знак и вектор на расизма. Така антирасизмът се превръща в езикова полиция, която призовава да се премахнат смятаните за подозрителни или престъпни думи, като се започне с думата “раса”. Всичко това криминализира дискусиите по въпроса и подхранва интелектуалният тероризъм, твърди Тагиеф. 

Какво всъщност е толкова проблематично в думата “раса”? 

“Това е дума, която има дълга история и чиято етимология сама по себе си остава неясна. Въпросът е откъде идват тези отрицателни конотации и при какви условия са превърнали този описателен и класификационен термин в отблъскваща “хула”,  прокълнат термин, чиято употреба е достатъчна, за да се идентифицира събеседника като “расист”, разсъждава френският философ. 

“Нека припомним накратко, че терминът се налага постепенно, от края на ХVII век, за да опише и категоризира вътрешното разнообразие на човешкия род в научния дискурс, смесвайки географски, културни и соматични критерии (цвета на кожата, структурата на косъма, формата на черепа и т.н.). Тези многобройни значения непрекъснато се пресичат: расата като общо потомство, потекло или родословие, расата като разнообразие на човешкия вид или подвид, расата като наследствен тип. През 60-те г. на ХIХ век се появява относителен консенсус сред антрополозите за модела на дефиниция: расата е човешка група с общи черти, предавани чрез наследствеността. 

От средата на ХIХ век, въпреки че се е превърнало в привилегирован инструмент в трудовете по естествена история и физическа антропология, понятието за човешка раса е критикувано от някои, първо, заради биологичния му редукционизъм, а после поради факта, че е свързано с тезата за неравенство между човешките групи. Достатъчно е да прочетем кореспонденцията между Алексис дьо Токвил и Артюр дьо Гобино, след публикуването на “Есе за неравенството на човешките раси” (1853-1855), за да се убедим в това. Токвил формулира някои аргументи, които могат да бъдат открити в повечето варианти на антирасисткия дискурс. 

През 1876 г. Ернест Ренан, който вярва в неравенството на човешките раси, отбелязва: “Най-отричаният принцип от демократичната школа е неравенството на расите и легитимността на правата, които дава расовото превъзходство”. Наистина, егалитарният дух на модерната демокрация е принципно несъвместим с расистката визия за света, а именно с тезата за неравенството на расите. 

Въпреки това, в научния свят идеята, че съществуват низши и висши раси не е сериозно разклатена преди втората трета на ХХ век. Дотогава критиките на понятието раса акцентират върху множеството критерии за дефиниране и тяхната непоследователност, както и върху произволността на расовите класификации и йерархии. Терминът раса става подозрителен през 30-те г. на ХХ век, като реакция на неговата употреба от нацистите, преди всичко поради идеологически и политически причини. Тогава се изгражда нов антирасистки дискурс на базата на антинацизма и, в по-широк смисъл, на антифашизма. 

Самата дума “раса” е нацизирана и, като такава, е смятана не просто за неизползваема, но и за опасна, сякаш е заразна. Познаваме популярната концепция за расизма, основана на вирусната метафора: расизмът е “болест, която се прихваща” при размяната на някои думи, а думата “раса” е идеологически патогенен елемент. В антирасисткото въображение, продължава Пиер-Анде Тагиеф, думата “раса” отдавна се възприема като носител на расисткия “вирус”, а расизмът се изобличава като заразна болест. Така антирасисткото въображение остава под влияние на магическата мисъл, според която имената са носители на благотворни или пагубни сили. А антирасистите, които смятат, че се борят срещу расизма с предложението си да се забрани употребата на предполагаемо заразната дума, се държат като магьосници. Вече не става въпрос да се подложи на критично изследване една теза или понятие, а да се забрани употребата на дяволската дума. Докато шумно претендират, че “демонтират” или “деконструират стереотипите и предразсъдъците”, антирасистите илюстрират с тази програма за лексикална забрана своя магически възглед за расизма и борбата срещу него. Деконструкцията би трябвало да започне именно от този наивен и необмислен възглед, подчертава френският философ.

Ако приемем за научна истина несъществуването на “човешките раси”, как тогава да дефинираме “античерния расизъм” или “антибелия расизъм”? За да разпознаем и се борим с “анти-Х расизма”, трябва да признаем съществуването на групи, обикновено наричани “човешки раси”, и сред тях “расата Х”, смятана за жертва на расизъм, изтъква Пиер-Андре Тагиеф пред "Фигаро".

Ако нечистата дума “раса” трябва да бъде премахната, логично трябва да се премахнат производните й термини: “расов”, “расизъм” и “расист”, “расистки”, “антирасизъм” и т.н. Защо да не изискаме тогава и забраната на други думи с несигурен смисъл, свързани, както думата “раса”, с насилие и изключване от различен тип? Да забраним например думата “нация”, понеже може да подхранва национализъм, думата “пол”, която може да подтиква към сексизъм, думата “чужденец”, която може да стимулира ксенофобията или думата “произход”, който може да бъде географски, но също така национален или расов. Без да говорим за думата “идентичност”, която вече се смята за крайнодясна.

За какво говорим, когато говорим за “расизъм”? 

За нагласи (мнения, вярвания, предразсъдъци, стереотипи), за поведения (индивидуални или колективни), за системи или институционално функциониране (дискриминационни), за идеологическо или доктринално образование? За всичко това едновременно и то в безпорядък, подчертава философът, без тези различни типове да бъдат добре разграничени и йерархиризирани. Обикновено се твърди, че са свързани, следователно всички те са опасни и осъдителни. Това е един от постулатите на съвременния антирасистки разум: потъва и се затваря в нощта, в която всички крави са черни. 

Расизмът-идеология може да се определи като доктрина, използвана от една група, за да оправдае потискането, господството или експлоатацията на друга група.

Трябва обаче да разграничим расизма на господството или експлоатацията, този на силните, който слиза от горе надолу, от расизма на негодуванието, този на слабите, който се изкачва от долу нагоре. И да не бъркаме контактния расизъм, чийто двигател е фобията, с расизма на конкуренцията, който се изразява в омразата. Освен това е подходящо да се направи принципно разграничение между расизма, основан на вярата в описателната или обяснителна стойност на идеята за раса, без подбуждане към омраза, дискриминация или насилие, и обществения расизъм, като набор от нагласи и поведение, признати за несправедливи, подценяващи или нехуманни.

От моя гледна точка, разсъждава френският философ пред “Фигаро”, расизмът започва със свеждането на едно човешко същество до неговата физическа външност, определена чрез тази или онази черта, за която се смята, че разкрива неговия т.нар. расов или етнически произход, и той е неговата природа или същност. Това е мисловна операция, която се нарича есенциализъм или есенциализиране и засяга не само видимите телесни черти, но и културните черти, които се натурализират. Към това се прибавя символичното изключване на някои групи, което включва негативни стереотипи, вариращи от анимализиране до демонизиране. 

Тогава това, което ще нарека “варваризация” на някои категории “други”, смятани за неподлежащи на усъвършенстване, възпитаване, асимилация, било защото са изначално низши, или са непоправимо различни, предполага съществуването на няколко “човешки вида”.

Както установих в първите си трудове през 80-те г., продължава авторът, вече трябва да се има предвид появата на нов расизъм, един диференциалистки и културен расизъм, който абсолютизира и есенциализира груповите различия, без непременно да утвърждава неравенство между човешките групи, нито да предполага изрична расова категоризация от биологичен порядък. Този неорасизъм често се представя като фин, непряк, непризнат, “символичен” расизъм от някои американски социолози. Той е продукт на компромиса между расистките възгледи или нагласи и вътрешноприетите антирасистки норми. Той може да се разглежда като обратен ефект от съществуващото антирасистко законодателство. 

Прикритите форми на расизма очевидно са по-трудни за идентифициране и санкциониране от явните му форми. Това е една от причините за неуспехите на антирасистките асоциации, които отчасти обясняват кампанията им за премахване на думата “раса”, превърната в расистка дума. А интелектуалци и политици следват течението, вярвайки, че то върви в посока на историята. 

Техният мобилизиращ постулат е, че 

малцинствата винаги имат право, дори когато расизират враговете, които си измислят.

Сякаш има “добър” еманципиращ расизъм, този на малцинствата, борещи се срещу потисниците, и “лош” расизъм, този на “бялото” мнозинство на власт. Тук аксиомата е, че расизмът непременно е дело на “Белия”. Разбира се, “добрият” расизъм на активните малцинства не се заявява като такъв: той се прикрива зад знамето на антирасизма.

Антирасизмът е също така идеология, която предполага, че расизмът винаги идва от “Белия” (предполагаемият властимащ) към не-Белия (предполагаемият доминиран), и че “Белият”, който е виновен и расист по природа, не може да бъде жертва. 

“Не-Белите” монополизират статута на “невинната жертва”. 

Тази идеологическа догма е толкова разпространена, че активните антирасисти са слепи или безразлични към фактите, които й противоречат. Една от най-дълбоките причини за това е, че в антирасистката мисъл евреите и “Белите” са родени расисти, експлоататори и потисници, докато не-Белите и не-евреите се смятат за техни потенциални жертви. Откъдето и това, което нарекох още в края на 80-те г. “новата юдеофобия”, чието твърдо ядро е радикалният антиционизъм, който цели разрушаването на държавата Израел, смятана за “расистка държава”, “апартейд”, “колониалист” и “престъпник”. Това е постоянната основа на демонизирането на еврейската държава, смятана за въплъщение на злото. В пропалестинската ислямо-левичарска реторика 

“ционистът убиец” е новата фигура на евреина богоубиец.

Омразата към евреите, омразата към Франция и омразата към “юдео-християнския”, “ционистки-кръстоносен” или просто “бял” Запад се преплитат и символизират взаимно. Юдеофобията и галофобията (омразата към французите - бел. пр.) се преплитат и сливат в омраза към “неверния” и “ислямофобски” Запад, която е част от ислямисткото идеологическо предлагане. 

Тук ще спомена само една от съвременните митологии, които са новият опиум на ангажираните интелектуалци, продължава Тагиеф. Това е тезата за заместването: “ислямофобията” замести исторически антисемитизма в Европа. Този лозунг звучи като рефрен в различни варианти: “Мюсюлманите са днешните евреи”, “Днес мюсюлманинът замести евреина като изкупителна жертва”, “Вчерашните антиевреи днес са приели ислямофобията”. Защо тогава говорим за “нов антисемитизъм” или “нова юдеофобия”, щом сме навлезли в епохата на ислямофобията? Тогава би трябвало антирасистите да се борят приоритетно с “ислямофобията”, като най-обезпокояващата форма на расизъм.

За голяма част от френското обществено мнение замяната се е случила. Истинският народ от жертви, истинският преследван народ, вече не е еврейският народ, а палестинският и, в по-широк смисъл, “арабската нация”, после членовете на уммата, мюсюлманите. В новата история на жертвите евреите окончателно са загубили статута си на жертви, за да се превърнат в палачи. От това следва, че първо трябва да бъдеш “антиционист”, за да бъдеш добър антирасист. Този урок беше чут и предаден от всички ислямистки и леви пропагандатори с достъп до медиите, чийто най-известен представител дълго време беше Тарик Рамадан (швейцарски ислямолог от египетски произход, внук на Хасан ал Банна, създателя на “Мюсюлманските братя - бел.пр.), до жалкото си падение.

Вълците се преструват на агнета, а омразата говори с езика на любовта. В демократични общества, като нашите, които имат антирасистко законодателство, расизмът се проявава единствено прикрит зад антирасизма. Този нелегален расизъм носи маската на антирасизма. Това наблюдаваме от двайсетина година. Явлението не е изолирано: мизандрията и по-конкретно омразата към хетеросексуалните мъже се легитимира, прикрита зад феминизма и антисексизма, подчертава френският философ и историк на идеите. 

Омразата към хетеросексуалния мъж, тази непризната форма на хетерофобия, се прояви в публичното пространство под благовидната борба срещу хомофобията. Нека я наречем - с извинение за тези неологизми - хомофилска хетерофобия.

А младостта неотдавна роди идеологизирано презрение към старите, възприемани като натрапници и непоносим товар в обществото на постоянна мобилност: геронтофобията вече е част от нормалните страсти на глобализирания елит. 

Не закъсна и синтезът на антибелия расизъм, мизандрията, хомофобията, хомофилската хетеробофия и геронтофобията, както свидетелства 

заклеймяването на “възрастните бели хетеросексуални мъже”. 

Това са четирите нови причини за омраза и презрение към някои категории “други”, заради това, което са, в епохата на нормализиращата глобализация и тиранията на активните малцинства. Както и фигури, които вече е позволено да мразим, да сочим с пръст, да приковаваме на позорния стълб. Виновни в най-висша степен. Едни от най-пренебрегваните мишени на расизма от антирасистките среди, обсебени от призрака на неуловимата ислямофобия, заключава Пиер-Андре Тагиеф пред “Фигаро”.

 Превод от френски: Галя Дачкова