СМЕСЕН MAGAZINE
Църковната история не познава такова безчиние: да се дава не просто автокефалия на някаква църковна структура, а на разколници, канонично отлъчени от Църквата, които са сведени до статут на цивилни граждани! Това по своему е пълен абсурд, тъй като самият Вартоломей сам се е произнесъл по казуса Украйна през 1995 г. и е обявил, че това са разколници.
Вартоломеев майдан

Гост-автор | 24/10/2018

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

АВТОР: Василианна Мерхеб

На 11.10.2018 г. след Истанбулските синодални решения, инспирирани от Вселенския патриарх Вартоломей, станахме свидетели как беше извършен безпрецедентен опит за преврат спрямо свещените канони и повеления на светата православна Църква чрез еднолични претенции.

Очевидно, това е опит за авторитарен надюрисдикционен диктат, където православната Църква е поставена в извънреден режим, защото окончателно се откри истинското лице на Вселенския патриарх Вартоломей и неговите георелигиозни амбиции. 

След огласените антипроцедурни синодални решения Вселенската патриаршия на практика изпадна в схизма, понеже канонът повелява низвержение и отлъчване за такива тежки престъпления, които са санкционирани от три апостолски правила, както и решения на няколко Вселенски и поместни събора.

Истанбулският патриарх Вартоломей след тези синодални решения по своя воля се съчета с анатемосани от Църквата схизматици, а именно т. нар. патриарх Филарет (Денисенко) и т. нар. архиепископ Макарий (Малетич), които са частни, т.е. цивилни лица, отлъчени от Църквата, които не са Нейни членове.

Съответно с настоящото свое действие Истанбулската (Вселенска) патриаршия сама автоматично попадна под анатема, т.е. се подложи на съзнателно самоотлъчване от светата православна Църква.

С този свой духовен акт Вселенската патриаршия изпадна в разкол, като тези нейни действия я лишават от участието в Живото Тяло Христово.

Всеки епископ е Апостолски приемник, а това действие е равносилно на Юдино предателство, какво по-страшно от това?

Практически Вартоломей (Архондонис) и диоцезът, който управлява, целокупно отпаднаха от Църквата, защото на дело това е отречение от всички архипастирски обети, които е давал.

Въпрос е само на процедурно време това да бъде потвърдено от подобаващ събор на останалите поместни православни църкви.

Настоящият акт е невиждано опозоряване на името и авторитета на древната Константинополска катедра, поверена на Вартоломей, която след Истанбулските синодални решения остана извън благодатния Кораб на спасението, като за жалост това се отнася не по-малко и за прилежащото ѝ паство. 

Фактически на 11.10.2018 г. се случи едно трагично историческо събитие, защото се касае за падението на един патриарх, който вместо чрез делата си да проповядва Христос и Неговият мир като любящ баща и верен събрат, се самодетронира, оглавявайки „църковен майдан“ в Украйна.

Действително този ден е печален за Вселенската патриаршия, но по отношение на църковната действителност той не променя нищо и нито едно от тези решения няма никаква канонична стойност.

С такъв самоунищожителен акт тази вече бивша поместна църква, предвождана от нейния доскорошен патриарх, извърши един от най-тежките грехове спрямо Църквата. 

За такова деяние е казано, че не може да се умие дори с мъченическа кръв (св. Киприян Картагенски и св. Йоан Златоуст), затова опита за църковен преврат се възприема именно като целенасочено посегателство за разкъсване на Тялото Христово.

Тук става дума за поругаване на свещените църковни канони в престъпен разрез с всички допустими процедури, а именно дръзко нахлуване и пряка намеса на територията на друга поместна Църква и принадлежащата ѝ юрисдикция.

Истанбулският патриарх Вартоломей си позволи да се разпорежда и посредством покровителството на светска власт, като се опита с незаконни спекулации и политически шантаж да извърши агресивно посегателство спрямо своите събратя, подлагайки ги на една открита братоубийствена война.

Към днешна дата т. нар. Вселенска патриаршия е една подчертано архаична структура, чието наименование е анахронизъм, датиращ от древна Византия, и която по своя смисъл не кореспондира със съвременната църковна реалност.

Тук става дума просто за един Истанбулски патриарх, който се самотитулува за възприемник на Вселенската патриаршия, чието паство към момента е малобройно и слабо.

Затова настоящата т. нар. Вселенска патриаршия има по-скоро символичен статут.

Истанбулският владика Вартоломей е със статут „пръв между равни“ по чест заради старата слава на тази катедра, но реално той няма никакви правомощия, различни от всички останали предстоятели на поместни автокефални църкви.

Може да се каже, че неговото деформирано себевъзприемане за превъзходство спрямо този титул води до духовно извращаване, където пределите на неговата власт са лишени от нужната премереност, а това се разпознава по отровния плод на гордостта, която води до пагубни последствия.

Примери за такива нездрави проявления са съмолитствания с римския папа и многобройни икуменически инициативи, които са стимулирани от неговите политически покровители от доскорошната американска власт, която преследва своите геополитически амбиции и цели. 

Многобройни са фактите, които доказват неговата пряка зависимост от една глобална върхушка в сянка, на която Църквата е нужна като инструмент за налагане на георелигиозна политика, която в същината си е антихристова.

Не е тайна, че към момента т. нар. Константинополски патриарх Вартоломей е именуван „източен папа“ и дори „ересиарх“.

По тази тема са съвсем обясними и реакциите и на руския външен министър Сергей Лавров, който официално лично посочи Вартоломей като човек, ползващ се с открита подкрепа от определени политически кръгове в САЩ, за което свидетелстват и потвържденията на специалния представител на Държавния департамент на САЩ за Украйна Кърт Уолкър.

За Вартоломей (Архондонис) често се споменава, че се ползва с протекциите на изповядващата ултралиберална идеология бивша администрация на Обама, която има отношение включително към подготовката на Критския лъжесъбор, „украинския майдан“ и редица режисирани световни събития.

Как така доскорошният вицепрезидент на САЩ Джо Байдън лично заявява, при това публично, че подкрепя даването на бъдеща автокефалия и „томос“, искани от украинското правителство, към което не е безразличен, понеже връзките на американската администрация на Обама с правителството, което идва с преврат в Украйна, е съвсем явна?

Политическите претенции, предявявани от Вартоломей спрямо Църквата, се явяват пълен абсурд не само според църковния канон, но и от гледна точка на светското право, защото дори за чисто светските закони това е пълен нонсенс, тъй като Украйна се води светска държава, която по конституция няма право да се намесва в църковните дела.

В случая става дума за един трансатлантически проект, режисиран извън пределите на държавата Украйна, в която съвсем скоро предстоят избори и очевидно това налага режим на спешност, защото Порошенко трябва да се използва докато е на власт.

Макар че очевидно има и задействан план „Б“, тъй като наскоро на политическата сцена се появи скандалната политическа фигурантка Юлия Тимошенко, която официално се обяви в безрезервна подкрепа на въжделения църковен „томос“, който по неведоми пътища се оказва приоритет на държавата.

Това обяснява и форсирането на процеса, понеже в САЩ вече има нова власт, която изповядва съвсем други ценности и която не кореспондира с целите на Обама. 

В желанието си да реализира стратегията на политическите си съмишленици, лицето Вартоломей (Архондонис) сякаш е готов на всякакви дързости и компромиси, които обясняват и амбициозното му поведение през годините, където той се възприема като надцърковен фактор, пренебрегващ равенството на останалите първойерарси на поместни църкви.

Неговият лайтмотив е „пръв без равни“, което беше скандално демонстрирано по време на подготовката и провеждането на неговото оперативно Критско мероприятие, чиито документи предвещаваха, че става дума за план, подготвящ сценарий за вселенски разкол в Църквата.

Затова не бива да ни учудва, че в годините образът на Вартоломей се натрапваше едновременно в позицията на някакъв политически патриарх или патриаршески политик по папски образец.

Това доведе и до сегашната ситуация да колаборира от една страна с политици, дошли на власт с преврат в Украйна, и от друга страна с политици от американски правителства с враждебни на Църквата интереси.

Тук става дума за една политическа машинация, ползваща социално инженерство чрез въвличане на разколници, униати, атеисти, сектанти, римокатолици, монофизити, за изпълнението на пъклени цели за дестабилизация на православието.

Църковната история не познава такова безчиние: да се дава не просто автокефалия на някаква църковна структура, а на разколници, канонично отлъчени от Църквата, които са сведени до статут на цивилни граждани!

Това по своему е пълен абсурд, тъй като самият Вартоломей сам се е произнесъл по казуса Украйна през 1995 г. и е обявил, че това са разколници.

Фактически той участва в каноничното им отлъчване, признато съборно от всички поместни църкви и де факто влиза в противоречие със собствените си действия.

Ако се следва неговата логика за даване на автокефалия, би трябвало Света Гора да се присъедини към Гръцката Архиепископия, както и всички останали географски територии на държавата Гърция, които в момента принадлежат към Вселенската патриаршия и са със статут на Ставропигии.

По украинския въпрос става дума за невиждано погазване на принципите на каноничното право, защото само този, който е отлъчил, може да възстанови и причисли, а това следва да се случи отново съборно от РПЦ-МП, като се изисква и подобаваща процедура със съпътстващите духовни действия – принасяне на покаяние от отлъчилата се Църква и подаване на молба за прошка, която към момента не съществува.

В случая инициативата е от страна на Украинското правителство и еднолично на президента Порошенко, които възприемат т. нар. „томос“, сякаш той има някакви вълшебни качества, на които разчитат, че им гарантира всецяло овластяване вовеки.

Предвид престъпното навлизане в диоцеза на територията на РПЦ-МП, същата следва в своя защита да се позове на нарушените църковни канони2, като е в пълното си право да инициира свой поместен събор и да санкционира едностранните, противосъборни и самочинни действия от страна на Вартоломей.

Така например е било през 1054 г., когато е обявена схизмата между православните и римокатолиците, като това се случва на поместен събор, с чиито решения впоследствие са се съгласили останалите поместни Църкви.

Такъв подход е напълно приложим, понеже Бог е не в силата, а в правдата, и не е нужна численост, за да се отстоява истината.

РПЦ-МП има право и би могла да инициира освен поместен и Всеправославен събор, на който да бъдат санкционирани всички действия на Вартоломей като бъдат обявени за нищожни.

Такъв събор би могъл да разгледа и въпроса за второбрачието на свещениците, което наскоро Вартоломей еднолично обяви за допустимо, което отново е противоканонично.

Такъв Всеправославен формат е подходящ за поставяне и разглеждане на спешни и действително наболели въпроси за Църквата като например календарният стил, осъждането на икуменизма, което вече е направено на поместен събор на РПЦЗ (1983 г.), както и от светии, така че е достатъчно само да се огласи и потвърди всеобщата анатема срещу икуменизма.

Изненадващо, от общо четирите църкви – Антиохийската, Руската, Грузинската и Българската, които досега пресичаха и даваха силен отпор на неговата икуменическа и източно-папистка линия, както се случи на Критския псевдосъбор, две – Българската и Грузинската не реагираха убедително.

Те са единствените, безапелационно напуснали Световния съвет на църквите (ССЦ), а сега изненадващо проявиха нехарактерна липса на съборна решителност относно Украинския въпрос.

Вероятно това е допринесло за смелостта на Вартоломей да бъде толкова дързък, защото в това е припознал липса на видими съпротивителни сили.

За съжаление, вследствие на дефицита на категорична реакция в Грузинската и Българската църква обяснимо се пораждат съблазни, изкушения и тревожни брожения сред Божия народ.

От страна на Грузинската патриаршия се появи нещо силно смущаващо и нетипично като реакция, а именно некореспондиращата с канона синодална позиция, че този проблем трябва да бъде решен само между Константинополската и Руската патриаршия, като дори в светското право проблемът между две спорещи страни никога не се решава само помежду им.  

Странно, на сайта на Грузинската патриаршия беше отправено призоваване към клира и миряните да запазят мира и да не реагират чрез публично несъгласие и протести, а това също е неподобаващ за Църквата подход, тъй като гласът на народа Божий е от първостепенно значение при взимането на решения. 

Що се касае до реакцията на българския Св. Синод, тук, Слава Богу, се оказа, че въпреки Синодалното решение за създаване на комисия по въпроса, трима архиереи – Ловчанският митрополит Гавриил, Варненският и Великопреславски митрополит Йоан и Видинският митрополит Даниил – излязоха с изявление, в което дадоха категоричен сигнал, че изпълнявайки архипастирския си дълг гласуват по съвест, застъпвайки се за братската поместна УПЦ-МП, като призовават за Всеправославен събор, който да се произнесе по въпроса.

Очевидно тези митрополити са се видели принудени да дадат гласност на своята позиция поради липса на единомислие с останалите архиереи, представяйки изрядна богословска аргументация по извънредната кризисна ситуация.

Особен факт се оказа, че други двама архиереи – митрополитите Серафим Неврокопски и Григорий Врачански, предизвикаха недоумение с тяхната позиция, която е единствено „особено мнение“, а това как ли трябва да се тълкува, при положение, че е казано „думата ви да бъде: да, да; не, не“ (Матея. 5:37).

Създадената въпросна комисия е напълно необоснована и предвид динамиката на процесите и реалността на ситуацията се явява безсмислена.

Нима тези архиереи не са наясно коя е каноничната църква в Украйна и кои са разколниците, нима не са в течение на сериозността на проблема, който датира не от вчера и нима не бяха предупредени, че „томосът“ или нещо подобно като еднолично активно мероприятие, инициирано от страна на Вартоломей, предстои да се случи?

Едва ли не са наясно, че управляващите в Украйна са дошли на власт с държавен преврат и само чакат да получат „благословия“ за легитимация от Истанбул, за да започнат да присвояват „законно“ всички свети места – манастири,  храмове с прилежащите им светини.

Нима са останали дезинформирани относно предупрежденията, че парацърковни формирования от националистически групировки и фашизирани радикалисти, с подкрепа на армията и официалната власт, са обявили, че ще завземат светите места със сила?

Нима не е известно, че духовенството и народът Божии са решени да останат верни на Господа и ще бранят изповеднически своите светини дори до смърт, по примера на неизброимия сонм мъченици, просияли в Руската земя?

Следва и въпросът как тази комисия към БПЦ би следвало да действа в такъв екстремен режим, защото  предвид обстоятелствата, може да закъснее и да няма възможност да защити събратята си и така би се превърнала в „кървава комисия“, която оставя да бъде пролята мъченическа братска кръв.

Сякаш епископът не носи отговорност поради своите действия и бездействия спрямо всяка една Божия душа по света.

Тук следва логичният въпрос: Църквата, която е образец на християнски добродетели и ценности, ако допусне подобни извращения, би ли могла да остане Църква?

Сериозността на проблема налага най-остро възпиране на всякакви опити за посегателство върху осветените от хилядолетната практика на Църквата канони, които са неизменен фундамент на Нейното Небесно-земно устроение.

В общи линии, за православния свят след Фераро-Флорентинската уния през 1439 г., когато Константинополската патриаршия отпада от Църквата, тъй като изпада в ерес, съчетавайки се с римокатолиците, по-тежко изпитание не е имало.

Може би поради динамиката на ситуацията някои поместни Църкви не осъзнават пред какъв сериозен избор са изправени, защото липсата на реакция поставя под въпрос техния собствен статут. 

Христовата Църква се намира на прага на ново време разделно и всяко Нейно поместно представителство следва да застане и се определи с твърда позиция: признава ли разколническите незаконни действия на Вартоломей, съчетава ли се с тях, остава ли в Евхаристийно общение с него или не?

Защото, както споменах по-горе, който се съчетава с разколници, сам изпада в разкол.

Нашата родна БПЦ също е изправена пред своето изпитание, като съответно следва да се определи дали застава на страната на Истината, в благодатната приемственост, богодарувана от самото ѝ създаване, или ще се съгласи с разбойническия разкол като самата тя изпадне в него.

Без съмнение за нашите архиереи настъпва вододелен момент: да определят дали ще останат верни на Бога или ще се предадат на пагубен разкол.

Ситуацията поставя пред изпитание и паството в лицето на всеки мирянин, който при един предполагаем разкол, ще трябва да се самоопредели към кой пастир се числи и кого ще следва.

Липсата на единна позиция би имала фатални и непоправими последствия като вътрешно-църковен разкол, вследствие от който тлеещите разколнически структури, които мимикрират на територията на България, напр. самопровъзгласилият се Триадицкий митрополит Фотий и нему подобни, да бъдат представени като поместен Истанбулски екзархат и назначени за митрополити.

Тази матрица е напълно приложима и в съседните Гърция, Румъния, Македония и останалите държави в региона, където всеки разколник, самозванец или внезапно появил се фигурант, може да се самообяви за правоправящ архиерей.

При липса на отпор би се стигнало до нечувана духовна катастрофа, тежка дестабилизация на региона с невиждан мащаб и последствия, създаващи предпоставки за религиозна война, опасна за националната сигурност на държавите.

Православните християни вярваме, че в скоро време нашите архиереи ще проявят повече смелост и дръзновение, така както е било досега, за да бъде съхранен статутът и каноничният облик на нашата Църква.

Сериозността на ситуацията, изисква дебело да се подчертае, че тук не става дума за никакви сантименти по Русия или определени симпатии към личности от политическата и църковна сфера.

Обективният прочит на действията на РПЦ-МП в последните години определено не може да остане безкритичен към нейната църковна дипломация и междуконфесионален мениджмънт, оглавявани от митрополит Иларион Алфеев.

Не бива да се пропуска и оставилата в недоумение православния свят т. нар. Хаванската среща между патриарх Кирил и папа Франциск, както и поредицата от участия в различни точки на света в икуменически съмолитствания и необосновани братски срещи и мероприятия с иноверци.

Но, що се касае случаят с УПЦ-МП, въпросът е повече от принципен, защото компромис със свещените канони на Църквата не може да бъде правен на основата на лични пристрастия.

Очевидно е настъпил момент за избор и повсеместна проверка, касаеща свободната воля на всеки църковен член – от миряните до епископата: 

Оставаме ли с Бога и Неговата спасителна истина в благодатното лоно на Църквата или ще отпаднем в мрежите на безблагодатната лъжецърква, очакваща пришествието на антихриста? Да не бъде!

---------------------

Бележки:

https://www.patriarchate.org/-/communiq-1 – „Announcement (11/10/2018)“

Апостолско правило 10: „Ако някой, макар и вкъщи, се помоли с отлъчен от църковно общение, да бъде (и сам той) отлъчен.“

Апостолско правило 32: „Презвитер или дякон, отлъчен от епископа (си), да не се приема в общение от друг епископ, а само от тоя, който го е отлъчил.“

Апостолско правило 35: „Епископ да не дръзва да извършва ръкоположения в неподчинени нему градове и села извън епархията му; а ако се докаже, че е направил това без съгласието на ония, на които са подчинени тия градове и села, нека бъде низвергнат и сам той, и ръкоположените от него.“

Първи Вселенски събор, правило 5: „По отношение на тия, които епископите всеки в епархията си са отлъчили от общение – били те от клира или миряни, трябва да важи правилото, с което се постановява: отлъчени от едни да се не приемат от други.“

Първи Вселенски събор, правило 16: „Презвитери, дякони или друг някой от броящите се в клира, които, нямайки пред очи страх Божий и не знаейки църковното правило, безразсъдно напускат църквата си, по никакъв начин не трябва да се приемат в друга църква и трябва всякак да се принудят да се връщат на местата си, или ако упорстват, нека бъдат вън от общение. Също така, ако някой (епископ) дръзне да привлече принадлежащ към ведомството на друг епископ и го ръкоположи за своя църква без съгласието на епископа, когото е напуснал причисленият в клира, ръкоположението да бъде недействително.“

Трети вселенски събор, правило 8: „никой от боголюбезните епископи да не простира властта си над друга епархия, която по-преди и от самото начало не е била в негови или на предшествениците му ръце; ако ли някой я простре и насилствено си подчини някоя епархия, нека я върне, за да не се нарушават правилата на светите отци: под булото на свещенослужене да не се промъква надменността на гражданската власт и незабелязано да не изгубим оная свобода, която ни е дал със Своята свещена кръв нашият Господ Иисус Христос, Освободителя на човешкия род. Ето защо Светият и вселенски събор постанови: всяка епархия да запази чисти и неувредени принадлежащите ѝ от самото начало права, според установения от древни времена обичай. Всеки митрополит за свое обезпечение може свободно да вземе препис от настоящото постановление. Ако ли някой предложи постановление противно на това, което сега е издадено, светият събор определя то да бъде недействително.“

Четвърти вселенски събор, правило 17: „Във всяка епархия селските или колибарските енории да си останат неизменно под властта на ония епископи, които са ги имали, а най-вече ако в продължение на тридесет години те безспорно са ги имали под ведомството си и са ги управлявали. Ако преди изтичането на тридесет години е бил или бъде предявен спор за тях, тогава да се позволи на тези, които се смятат онеправдани, да се отнесат по тоя повод до областния събор, а ако някой е онеправдан от митрополита си, нека се съди пред екзарха на диоцеза или пред цариградския престол, както е казано вече. Ако пък по силата на царска власт се е основал или ще се основе някой град, редът на църковните енории да следва държавното и гражданско разпределение.“

Шести вселенски събор, правило 6: „Нека се знае изобщо, че ако някой е бил поставен без съгласието на митрополита за епископ, великият събор определя такъв да не е вече епископ.“

Шести вселенски събор, правило 25: „Възобновяваме заедно с всички други и онова правило, което заповядва селски или колибарски енории във всяка църква неотменно да остават под властта на ония епископи, които ги управляват, още повече, ако в продължение на тридесет години безспорно са ги имали под свое ведомство и управа. А ако в течение на тридесетте години по повод на тях е бил или бъде повдигнат спор, позволено е на ония, които се считат обидени, да заведат по това дело пред областния събор.“

Антиохийски събор, правило 2: „Не се позволява да се общува с отлъчени от общение, нито да става събиране и молене вкъщи заедно с такива, които са вън от църковно общение; ония, които странят от събрания в една църква, не трябва да се приемат и в друга. А ако се окаже, че някой епископ, презвитер или дякон или който и да е от клира се съобщава с отлъчени от общение, нека бъде и сам вън от общение като такъв, който създава безчинство в църковния ред.“

Антиохийски събор, правило 6: „Отлъчен от църковно общение от епископа си да не се приема в общение от друг епископ, докато собственият му епископ не го приеме, или ако събор, пред който представи оправдателните си доказателства, не издаде друго решение по вината му.“

Антиохийски събор, правило 13: „Никой епископ да не дръзва да минава от една епархия в друга, нито да ръкополага в нейна църква за извършване на свещенодействие или да довежда други със себе си, освен ако отиде по писмени покани на митрополита и на епископите при него, в областта на които дохожда. А ако, въпреки реда, без да е викан от някого, отиде да ръкополага някои и да устроява непринадлежащи нему църковни работи, нека извършеното от него е недействително, като за безредната си постъпка и за безчинието си понесе прилично наказание, а именно незабавно низвергване от чин от страна на свети събор.“

Антиохийски събор, правило 15: „Ако някой епископ, обвиняван в някои престъпления, бъде съден от всички епископи на областта и всички едногласно издадат срещу него единна присъда, такъв по никой начин не бива да бъде съден от други епископи, а нека бъде твърда издадената от епископите на областта едногласна присъда.“

Антиохийски събор, правило 22: „Епископ да не отива в друг град, неподчинен на него, или в неподвластно нему село, за да ръкополага някого, нито да поставя презвитери и дякони в места, подчинени на друг епископ, освен само с позволението на местния епископ. Ако някой дръзне да извърши това, ръкоположението да не е действително и (сам) той нека подлежи на епитимия от събор.“

Сардикийски събор, правило 3: „Никой епископ да не преминава от своята епархия в друга, която си има свой епископ, освен ако бъде поканен от намиращите се в тая област братя.“

Сардикийски събор, правило 15: „Ако някой епископ поиска да постави в някоя степен чужд служител от друга епархия на църквата без съгласието на епископа му, такова поставяне да се счита недействително и нетвърдо. А ако някои си позволят това, тогава братята съепископи трябва да го увещават и изправляват. Всички казали: и това определение да е непоколебимо.“

Картагенски събор, правило 133: „Постановява се още и това, че ако някой (епископ), след като са били издадени въпросните закони, е обърнал някое място към вселенското единство и го е имал под свое ведомство три години, без някой да е заявил права върху него, от такъв никой вече не може да иска това място, а още по-малко, ако през тия три години е имало епископ, който е можел да заяви правата си, но е мълчал.“

 Свщмчк. Киприян, епископ Картагенски: „Помнете, че инициаторите и водачите на разкола, нарушавайки единството на Църквата, противодействат на Христос, и не само втори път Го разпъват, но и раздират Тялото Христово, а това е толкова тежък грях, че и мъченическата кръв не може да го заглади.“

Свт. Йоан Златоуст: „Грехът на разкола не се умива дори с мъченическа кръв.“

Писмо от 11.07.1995 г. на Константинополският патриарх Вартоломей до Московския и на цяла Русия патриарх Алексий ΙΙ: „В тази връзка искаме да Ви уверим, че включването на украинските общини [от диаспората, т.е. извън пределите на Русия и Украйна] в каноничния порядък на Православната църква чрез приемането им под омофора на Вселенската патриаршия ще се окаже в крайна сметка благотворно, както вярваме, и за отношенията на светейшата Руска църква с вярващите в Украйна. Защото, от една страна, тези, които бяха приети, бяха задължени да заявят официално, че няма да се стремят към автокефалия на Украинската църква или на част от нея чрез познатите методи на действащите по всички начини „автокефалисти”, а от друга страна, защото вече не е възможно да си сътрудничат или да влизат в общение с другите украински разколнически групи, които се намират извън общение с Православната църква, без вреда за себе си, тъй като за тях вече е в сила каноничният принцип: „който общува с поставен извън общение, сам се поставя извън общение”7.

Апостолско правило 17: „Който след светото кръщение е бил обвързан с два брака или е имал наложница, не може да бъде нито епископ, нито презвитер, нито дякон, нито изобщо да се брои в свещения клир.“

Апостолско правило 18: „Който е взел за съпруга вдовица, разведена или блудница, робиня или опорочена, не може да бъде ни епископ, ни презвитер, ни дякон, ни пък въобще да се брои в свещения чин.“

Шести вселенски събор, правило 6: „Понеже в апостолските правила е казано, че от произвеждани в клира безбрачни само четци и певци могат да встъпват в брак, затова ние на същото основание определяме: от сега занапред никой, ни иподякон, нито дякон, нито презвитер по никакъв начин не може да встъпва в брачно съжителство след като е бил ръкоположен; а ако дръзне да направи това, да бъде низвергнат. Ако някой от встъпващи в клира пожелае да влезе в законен брак, нека стори това, преди да бъде ръкоположен за иподякон, дякон или презвитер.“

http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=273448 – „Решение на Св. Синод от заседанието му на 04.10.2018 г.“

http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=273759 – „ИЗЯВЛЕНИЕ на Ловчанския митрополит Гавриил, Варненския и Великопреславски митрополит Йоан и Видинския митрополит Даниил“

***
Източник: glasove.com





 



Други статии от този автор



Коментари