ВОЙ
- Как я караш, адаш? Държат ли краката?
- Нали виждаш, адаш, едвам кретам. Ама зелето трябва да преточа, че слизам до мазата.
- Ще се връщат ли синовете за празниците, да ви позарадват? Отдавна май не съм ги виждал?
- Няма да си идват – не им вървят нещата. Печелят колкото да оцелеят. Не гладуват, ама и излишни пари нямат. Пък как съм се затъжил за внучетата...
- Не бързай, адаш, внимавай, дръж се!
- Абе, то туй живот ли е?! Ти поне ме знаеш какъв корав мъжага бях! Номер 10 желязо на възел връзвах, пък сега на краката си не мога да стоя...
Адашът – съседът ми отгоре – беше 35 години кофражист, „ на босо в бетона цял живот“ както ми е подхвърлял много пъти.
Той е един от майсторите, които строиха блока ни. Един от последните живи.
Веднъж ми каза: „Набутал съм го с желязо този блок така, че 200 години да изкара.“
Обичаше работата си повече от всичко.
Трима сина отгледа, но децата му се пръснаха по чужбините и рядко се прибират.
Двамата с жена му се наврели в една стаичка, че нямат пари за тока, преглъщат сълзите си и псуват телевизора.
- Туй ми остана – вика адашът – да плюя на тези мерзавци в Парламента, да вия нощем и да държа жената за ръката, когато ептен каталясам... Мамицата им мръсна, сърцата ни изядоха!
АВТОР: Красимир Симеонов
{BANNER_ID-4}
{BANNER_ID-3}
© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.