Протест без лидери, бунт срещу системата на глобализацията, капитализма и либерализма

Протест без лидери, бунт срещу системата на глобализацията, капитализма и либерализма
17-12-2018г.
34
Гост-автор

В статия на „Ню Йорк Таймс” от 2008 г. Питър Стейнфилс обяви, че 40 години след събитията от ’68 може ясно да се каже, че никакъв революционен или ревиозионистки заряд не е имало, а и да е имало, е невъзможно да се появи отново нито във френското общество, нито където и да било в обединена Европа.

Всички цели са вече дефанзивни: спиране на войни, удържане на жизнен стандарт, екологични каузи, защита на планетата от унищожение.

Няма място за мирогледни разговори, тъй като те са били плод на младежкия романтизъм, подхранван от марксистки и троцкистки идеи.

Тук се подразбира, че никой здравомислещ човек не би тръгнал да поставя под съмнение т.нар. либерална демокрация и свободен пазар, оглавяван от големите транснационални корпорации, тъй като ревизия на този ред би означавало загуба на консуматорски достъпи и материален хедонизъм.

По ирония на съдбата малко време след тази статия започнаха първите спорадични протести, тогава обяснявани със световната криза, срещу Никола Саркози.

Те се появяваха нерядко и по времето на Оланд, а сега изразяват все по-отчетливо нарастващото социално напрежение, допълнено от мигрантската криза.

Тази криза по пародоксален начин изостря отношенията между обитателите на палатковите лагери в парижките паркове от една страна и местните парижани от друга, а в същото време ги поставя редом един до друг на „Шанз Елизе”, където са поливани с вода и обгазявани със сълзотворен газ или както се случи на 15 декември: във вече затихващата фаза на демонстрацията, когато форсирани да се прибират, са притискани от двоен жандармерийски конвой с пожарна струя и сплашващи взривове.

И тук е важно да се отбележи още един щрих в описанието на протеста: той не събира само млади и революционно настроени студенти.

Там са, както и традиционно консервативно настроените спрямо мигрантите французи на средна възраст и добро положение, рамо до рамо до същите тези мигрантски семейства, за които повишаването на цената на горивата не е еко-кауза за елитарно добър живот с био-храни, а частен фалит и тотална декласация.

А законодателните рестрикции към прииждащите им роднини от Северна Африка и Близкия изток е чиста проба политически цинизъм и лицемерие, имайки предвид френската роля в т. нар. „Арабска пролет”.

Този бунт е абсолютно автентично антисистемен и всеки опит да се опише в режисьорски контекст е изцяло несъстоятелен и допълва усещането за несвобода на медиите и изразяването в центъра на Европа, в Париж.

Или както каза 53-годишният ИТ специалист Пиер Д.: „Във Франция свободното мнение не съществува; съществува единствено глобалистката олигархия”.

Първо, той няма лидери, а настоящите политически лидери - и от дясно (Льо Пен), и от ляво (Меланшон) с груповото си мълчание заедно с Макрон, изразяват ситуативната мобилизация на френския елит, което прави от Франция настоящ лидер в европейското семейство.

Такава мобилизация не се вижда в трагикомичния Брекзит и правителствените и партийни нестабилни рокади в Германия.

Второ, бунтът поставя фундаментални въпроси, за които е подготвен, че няма да чуе отговори.

Въпроси, по-дълбоки от „смяната на системата”.

Въпроси, свързани с политическото лицемерие, което се прикрива под знамето на политическата коректност; абсолютно видимата катастрофа на френската геополитическа намеса, която активно участва в разрушаването на северноафриканския буфер (най-вече в лицето на Либия, която беше и основният донор на Африканския съюз и банка за развитие); въпросът за „илюзорната” (по думите на 26-годишната Елоиз, студент в престижен колеж по политически науки) социална справедливост на дълбоко разделеното френско общество.

Въпросите се поставят от университетски преподаватели, от предприемачи, от обществени активисти.

Те идват и от ляво, и от дясно, бунтувайки се и срещу трансхуманизма, и срещу транснационалния капитал и елит.

А рисковете за този т.нар. социален „импулс”, идват (по ирония) и от ляво, и от дясно.

От ляво те се оглеждат в лицето на френския интелектуален елит, който е окупирал позата на лявата реторика, бидейки по същност, самоусещане и стил либерален елит от хора на луксозния живот, синекурни длъжности и обществени дебати, свързани със сексуалните свободи, половите разновидности, мултикултурния модел и „ценностите” на трансхуманизма, които са заплашени от изток, от Путин.

Т.е. лявата част на протеста е почти обречена да бъде оглавена или рамкирана от този интелектуален разкош в опита си да формулира автентични леви искания за солидарност, кооперативност и защита на труда, малките и средни предприемачески инициативи и обединения.

Рисковете от дясно са не по-малки.

Рисковете са свързани с релативизация на ксенофобското говорене, популистко-десни политически проекти и опростенчески модели на обяснение с „псевдо-консервативна” претенция, които играят върху колаборационистката струна на френските десни (подобни на „Партията на свободата” в Холандия), които описват най-голямата вътрешна заплаха като мигрантите и лявата държава, а най-голямата външна заплаха като полските, румънските и български международни шофьори.

Тези, които за пета поредна седмица са по улиците на Франция, задават тези въпроси, осъзнавайки, че няма да получат отговор.

Но всички те очакват разговор.

Очакват Макрон (а не неговия вътрешен министър), който се появи за няколко минути, за да подари предколедно по 100 евро на нацията.

И този разговор няма да е за цената на дизела.

Очаква се разговор за бъдещето, но не в клишетата на ляво-дясното говорене, което е тотално девалвирало, както заради западното ляво, така и заради източното дясно.

Трябва да се говори дори извън новата мода за либерално-консервативен сблъсък.

Трябва да се говори обаче за европейските ценности, за Рождество Христово (а не за "зимните празнични дни", както се наричат вече в Белгия), за несъстоялото се обединение на Изтока и Запада, за протекционизма на Макрон, за продължаващото икономическо източване на Африка, което няма да намали мигрантския поток, за нуждата от национално отговорните правителства на общия Европейски проект.

Трябва да се каже обаче и че предстои трудност: Европа произвежда все по-малко, а светът все повече.

Европа живее все така добре, а останалата част от планетата все така „неевропейски”.

Трябва да се говори за мобилизация, усилия, идентитет и опазване не само на озоновия слой или световния ръст, но и за човешката онтология, която е под заплаха в същия този разказ, който първо ще повиши цената на дизела за по-чист въздух, после ще забрани изобщо автомобила, с който се работи, а накрая ще замени човешката работна ръка с изкуствен интелект...

И всичко това в името на системата на удоволствието - символ, на който е същият булевард „Шанз Елизе”.

****
АВТОР: Радослав Илиев

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}

 

 

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.