Цветанка Иванова
Димитрова
(8.III.1930—19.XII.1943г.)
Димитринка Петрова
Стоичкова
(7.XI.1932—19.XII.1943г.)
Отначало куршумите пропищяват в клоните на ниския дъбак. После пак, и пак!
Паднал първият повален като прекършен слънчоглед. До мъжа, жена, до нея – дете, друго! . . .
… Учителката е долепила чело до прозореца в стаята. При първия залп стъклото иззвънява. Тя се сепва и изплашена казва:
– Станьо, става нещо!
Още един залп! После се чува единичен изстрел. Той бил за дядо Стойне, който дочакал убийците до дъба.
Стои учителката до прозореца, а навън се не мярка жив човек. И кой ли ще посмее да стори това? Из Ястребино пищят яростни куршуми.
Когато след час тя вижда комшията им Стоимен, че се връща с кирка и лопата от някъде, го пита подлудяла от напрежение.
– Какви са тия гърмежи? Какво става?
Селякът изпуска кирката на земята. Когато се навежда да я вземе и после вдигна глава, Деспа го вижда, че плаче.
– Ама къде беше? – Кажи какво се е случило?
Стоимен се опитва да избърше с оръфаните ръкави на палтото си бликащите сълзи, но те рукват още по-силно от очите му. Плаче човекът, хълца като дете и говори като побъркан:
– Мани, мани, даскалице!
– Ама що? – пита като изумена тя и понечва да скокне през прозореца.
– Сите ги изтрепаа! И деца, и майки. Сите ги изтепаа.
– Как? – изпищява учителката.
– Накараха ни да им изкопаем обща яма и ги зарихме що годе. Ама имаше и живи, мърдаа още.
Учителката почва да си бие с юмруци главата и да ридае неудържимо.
– Мани, даскалице, страш-на картина ти казвам! Страш-на!
… Пред Народния съд подпоручик Йорданов и агентът Узунов с цинична откровеност ще заявят: „Двамата отидохме на мястото на про-изшествието и доубихме тия, дето още шаваха!“
След това ще дойде и оня ден, когато цялото население от Тузлука ще се стече в Ястребино и ще плюе в лицето на палача с табелка на гърдите: „Аз убих шестте ястребинчета!“
– Деца, не ме питайте за тоя ден. Страшно ми е да говоря. Смилете се над мене. Сърцето ми повече не издържа. Аз само видях как червените пламъци на запалените партизански къщи стопиха мрака и целият Тузлук бе озарен от червено сияние. Аз видях черните скелети на овъглените греди над оборите. Аз чух страшния вой на побеснелите кучета. И до днес аз чувам тоя злокобен вой.
В тая нощ палачите отрили своите жертви и ги откарали на 15 километра от тук в гората край Долна Златица. И там ги горили в огън, та някак си да прикрият страшното варварство. Но това може ли да се прикрие?
… Не помня само след ден ли беше, след два ли – отидох на училище. Как съм влязла в стаята, пак не знам.
Децата плачат и не смеят да седнат на чиновете, където седеха убитите. Гледат ме ужасени и плачат. И аз ги гледам и нареждам:
– Няма го Стойне, Ценка, Цветанка, Иван, Надежда, Димитринка! . . . Няма ги моите милички, още
неполитнали птиченца шестте ястребинчета.
И после.. . Нощем в прозорците на къщите в Ястребино няма светлина. Улиците са пусти и глухи. Но смелите не се свършиха. Ако брашното в хамбара беше изгребано, картофи се намираха за партизаните.
Ужасът не стресна хората, но в сърцата им закипя омраза към главорезите, страшна, но справедлива.
… Та за тоя ден ли започнах? Гледам децата как плачат и сърцето ми се къса. Как урок ще им предавам?
Куршумите на палачите са простреляли и моето сърце. А може ли учител без сърце да предава уроци? Не можех да мисля. Само ги гледам и чувах как гласно хлипат. Нещо се късаше у мене. Полудях ли тогава или по-късно това стана? Не полудях, но нервите ми не издържаха.
Отидох в гр. Попово. Чувствувах, че всичко у мен е разбито, че нещо страшно и непоправимо е станало.
Преглеждат ме един, двама, трима лекари и всеки на свой ред казва: „Изключено е повече да работите като учителка“. Така ми казват и ме пращат при други лекари. И те същото повта-рят. Сякаш се бяха сговорили какво да ми кажат. А аз все не се помирявах. Нали тоя ад ще свърши и после пак ще съм нужна на децата.
Изпратиха ме в София да се прегле-дам, но да си платя разноските от 2000 лева. И така, пак от лекар на лекар. Свършиха лекарите своите заключения, но моята мъка не се свърши. Тази мъка нося като тежка буца в сърцето си повече от 35 години. Нося голямата мъка по мойте мили ястребинчета!
Лицето на Деспа Попова изглежда прозрачно, бяло. Сраш-на мъка е докапчила кръвта в него. Обикновено лице – на старица. А колкото повече го гледаш, толкова повече ти се струва, че излъчва някаква особена доброта и човечност. И тъй, съвсем неусетно, преди старата учителка да е проговорила – те грабва и покорява.
И косата й е бяла, съвсем бяла. Като меко облаче лежи над сдипленото високо чело. А очите й са още бистри и живи. Сега виждат малко, като през някаква мрежа, удавена в мъглявина. Но Деспа Попова има и други очи. И тя самата не знае къде са, но усеща, че ги има, мисли, че са в сърцето й. И когато сърцето бие, очите в него ще виждат шест живи слънца, че озаряват Ястребино. Те не гаснат и затуй светлината им достига до всички кътчета на нашата земя. След повече от 35 години учителката отново застава пред класа. Ден паметен беше – 8 март 1979 година. И понеже краката й не държат, подпира се с лявата ръка на първия чин, свива пръстите на дясната, устремява се напред и започва проверката на учениците.
Среща на учителката Деспа Попова със съученици на убитите ястребинчета
– Ти коя беше?
– Аз съм Олга Арсова. Тогава бях на 7 години, колкото Стойне Калайджийски. С Димитринка живеехме в един двор. Предния ден беше у нас и си играхме заедно. Много обичах да ви слушам в часовете, когато правехме съчинения. Аз ви дължа всичко като човек. Сега съм учителка по български език и литература в III-то основно училище в град Търговище.
Някакво бистро сияние избликва в очите на старата учичелка. Тя с мъка удържа напора на сълзите и протяга ръка.
– А ти?
Развълнувана от чина се надига Пенка Иванова.
– Не ме ли познахте? Аз съм Пенка. И аз съм учителка. Сега работя в дирекция „Народна просвета“ – гр. Търговище като инспектор по предучилищно възпитание.
– А ти?
От чина се надигна малко мургаво момченце, поглежда към табелката с надписа на чина и развълнувано, съвсем тихо казва:
– Аз седя на чина, където е седял 7-годишният Стойне, убит заедно с другите Ястребинчета.
Учителката Деспа Попова не удържа, политва от вълнение, но успява да седне на стол и се подпира с две ръце на първия чин.
– Аз съм Йордан Николов. Седях на един чин с героя Стойне. С него си играехме винаги заедно. А сега съм агроном в град Омуртаг.
– Аз пък съм Славчо Иванов, също агроном, но в град Търговище.
Дошли са тук живите, няма ги шестте ястребинчета.
Като далечно ехо учителката чува гласове от чиновете: Пенка Тодорова, Боянка Илиева, Васил Стоянов, Панайот Стоянов, Петранка Петрунова, Михаил Петрунов и други, и други.
Когато от чина се надига Иванка Йовева от град Антоново и просълзена едвам произнася:
– Аз седях на един чин с Надежда, учителката трепва и простира двете си ръце напред. В тоя миг всички изтръпват. Тя иска в една майчинска прегръдка да събере шестте деца, които сега.седят на местата на зверски убитите, и я гледат някак стреснати.
Учителката се навежда напред, с очи, устремени далеч, в страшните декемврийски дни на 1943 година.
– Вие, живите, които сега сте седнали на същите чинове, в същата стая, където бяха те, вярвате ли? Аз ги видях! Живи, живенички ги видях. И протегна разтрепераната си дясна ръка и поиска най-напред да погали най-малкия – седемгодишния Стойне. А думите й се отломват от живата плът на сърцето.
– Стойне Петров Калайджийски! Обичах да го галя по косицата. Обичах да се вглеждам в черните му искрящи очи. Беше пъргаво, набито момче. Живееше далеч от учили-щето. Понякога идваше без молив и тетрадка. Когато го питах защо – той се срамуваше да ми каже, че няма пари да си купи. И с наведена главица засрамен ми казваше: „3абла-вих ги!“ Стойне не можеше да произнася „р“. Тогава го поглеждах в очите и така само ние се разбирахме. Бях купила няколко молива и тетрадки и от тях давах на Стойне Петров. Сякаш, че ей сега го виждам. Пишехме голямата буква „Б“ и думичката България. Той беше ги написал най-хубаво и чисто. Когато видях тетрадката му, аз я вдигнах и показах на другите. Очичките му светнаха като живи въгленчета, а мургавото му личице стана още по-хубаво и миловидно. Не успях да сдържа възторга си, като казах: „Браво на Стойне“ и го погалих по главицата. През изминалите 35 години, когато съм будна, а случва ми се и на сън – чувам неговото гласче:
– Чичко, не ме убивай!
Никой не знае, освен палачите, казвал ли е това, но аз чувам тези думи. И не един, а много пъти ги чувам!
Понякога сънувах, че там, на това място, подгизнало от кръв, съм намерила топката, направена от волски косми, с която Стой-не си играеше. И тъкмо да му я подам, той изчезваше.
Учителката съсредоточи поглед, но не видя на чина Иван Калайджийски.
– А, ха, Иван ли?
Тя разкъса с длан диплите на високото си чело, преглът-на горчилката в устата си, посегна с ръце някого да прегърне и тихо продума:
– Ех, какво съсредоточено и будно момче беше! Мечтае-ше машинист да стане, влак да кара. И той като Стойне беше набит и здрав. Тогава беше беднотия, но пък въздухът подкарваше децата да растат здрави.
Понякога Иван идваше на училище с измайсторена цигулка от стъбло на царевица. Не, това не се забравя!
Цигулката скърцаше някак особено и звуците й бяха съвсем непознати, но хубави! Когато отивам пред паметника, където ги убиха, все ми се струва, че повее ли вятърът в гората, аз чувам цигулката на Иван.
Свири моят Иван, свири и не се изморява. А аз го слушам, слушам и не мога да се наслушам.
Живите ученици са стаили дъх и не откъсват очи от своя-та някогашна учителка.
– Сестричката на Стойне и Иван, Надежда, беше ученичка в 6-ти прогимназиален клас. Като че сега я виждам. Отначало много се иэмъчваше, но после свикна хубаво да пише и с лявата си ръка, защото с другата не можеше. А аз често се застоявах до чина, където седеше, ей онзи чин, и я наблюдавах. Когато учителят вижда как учениците се стараят, сърцето му се пълни с някаква топлинка и му става хубаво, много хубаво. А тя – миличката Надежда, искаше учителка да стане!
Деспа Попова наведе глава и си премисли: „Щом четирима от живите станаха учители, това е хубаво! Само че Марийка Ангелова почина.
После тя успя да улови нишката на прекъснатия разказ и продължи:
– Димитринка Стоичкова беше дете с нежна и богата душа. Имаше тънък усет към красивото. А пък какви съчинения пишеше! Колко пъти ме е трогвала с нейните съчинения. Може би щеше да стане добра поетеса, или въобще литераторка. Но куршумите на зли хора прекършиха крилцата й. И загина, заринаха я в земята, за да поникнат днес от прахта й червени цветя.
Учителката на Ястребинчетата протегна двете си ръце, примижа, и в тоя миг като че почна да гали меките руси косици на двете близначки- Ценка и Цветанка. Нещо се от-кърти от гърдите й, изведнъж лицето й стана съвсем бледо, а устните й нервно затреперяха.
– Цветанка обичаше да рецитира. И хубаво, много хубаво рецитираше. И сега още звучат в ушите ми стиховете:
„Далеч сред стелите безбрежни
в порутен дом лежи дете,
а вън виелицата снежна
безкраен бял сават плете.“
в порутен дом лежи дете,
а вън виелицата снежна
безкраен бял сават плете.“
Когато казваше стихотворението, жените дошли на вечеринката, бършеха с престилки сълзите си. Ех, и тя си отиде! А казваше ми, че искала да учи „по-нагоре“. Често си приказвахме след часовете. Дойде при мен, хване ме за ръка, вдигне очи, та ме погледне ласкаво и ми рече: „Искам повече да зная! Нали е хубаво човек да знае много?“ Но, тя милата ми Цветанка, не вкуси от плодовете на голямата наука!
А и Ценка, ех, каква добричка и сръчна ми беше тая Ценка! Как ми се иска сега сили да намеря и да стане чудото: да ги прегьрна двенките близначета и с тях да полетя. Да полетя ей, когато пролетта пропуква пъпките и почва цъфтене, да полетя и да викам, да викам с последни сили, та да ме чуят всички: „Живи, живи са шестте Ястребинчета! Ей хора, аз не вярвам, че вихрушката на фашизма ги отнесе. Не вярвам! Не вярвам! . . .“
Седналите на чиновете живи ученици мълчаха и не по-смяваха да вдигнат очи. В тези минути някой от тях премисляше: „Аз съм връстник на Ценка и Цветанка“. Друг – „На Димитринка казвахме Митка. Колко много плакахме за нея!“
Учителката Деспа Попова вече нямаше сили да говори. Сега през мътното перде на очите тя нищо не виждаше. Към нея се доближи Пенка Михайлова – сестра на убитите Ценка и Цветанка. И двете се прегърнаха така, сякаш искаха да задушат мъката по загиналите.
Откъде ли не, към гр. Попово за учителката на Ястребинчетата Деспа Попова летят мили писма. Тя гали писмата, сякаш гали главиците на своите шест Ястребинчета и рони сълзи. А дойдат ли сутрин деца от III-б клас на Средното единно политехническо училище в града да й помагат, ще струпа писмата на масата, ще обгърне с длани лицето си и ще рече:
– Ха сега ми прочетете новите писма. Долетяха още – и бели, и сиви, и сини гълъби. Четете ама по-силничко, че и ушите не могат вече да чуват.
Каже това и се опитва да се пошегува:
– Нали във вашия клас всички добре чуват и с двете уши, а?
И после слуша потънала в размисли за онези трагични години, когато фашистки куршуми поломваха деца и запалени къщи осветяваха Лудогорието.
Пишат пионерите от отряд „6-те ястребинчета“ – училище „Н. Й. Вапцаров“ в Айтос.
„Скъпа майко“,
Учителката трепва. Изглежда от думичката Майко!
„Позволете ни да ви наричаме майко, защото всички ние знаем, че обичате пионерите майчински така, както сте обичали своите скъпи ученици – герои. Те макар и да са мъртви, днес живеят в пионерските ни сърца.
Ние сме дълбоко признателни на Вас, защото сте възпитали истински родолюбци. И затова още веднъж ни позволете да ви наречем, Мамо.
Отрядът ни с гордост носи името на Вашите 6 ученици. Отрядът ни пръв в дружината бе записан в тетрадката -щафета „Партията за подвиг сърцата запали“. Първи ние предадохме парите от трудовите акции зa построяването на Дом-паметник – Ястребино.
Къщата на семейство Калайджийски, сега превърната в музей
Молим Ви, ако е възможно, да ни изпратите спомени за 6-те Ястребинчета. Това много ще ни зарадва и ще ни по-могне да обогатим музейната сбирка в училището“.
С какво ли вълнение пионерката Донка Ралева от III-а клас на училище „Христо Ботев“ – гр. Нови Кричим е на-писала:
„Аз имам пионерско поръчение да напиша писмо до Вас. Имаме пионерски сбор и аз трябва да прочета писмото, което, надявам се, ще получа от Вас.Само Вие може да ми помогнете да изпълня пионерското си поръчение“.
Пионери от дружина „Н. Й. Вапцаров“ в СПУ „П. К. Яворов“ в Чирпан молят:
„От името на повече от 700 пионери най-сърдечно ви молим: Елате при нас! Чакаме Ви. Разкажете ни за ястребинчетата, недоживели, невидели, ненарадвали се на живота. Нашата дружина има много приятели. И кола ще Ви изпратим, и разноските ще бъдат за наша сметка. Елате при нас!“ Учителката бърше сълзите, бликнали от очите и шепне:
– Милите, ах, милите ми, дечица!“
Пионерите от III-б клас на 133 училище „А. С. Пушкин“ с изучаване на руски език – град София завършват писмото си с думите:
„Ще се радваме да получим писмо, написано от ръката на учителката на милите деца, които не можаха да играят игрите си“. По случай 35 години от смъртта на малките Ястребинчета, пионери от дружина „Христо Ботев“ – с. Баховица, Ловешко й пишат:
„Ние никога няма да забравим подвига на 6-те ястребин-чета и многото деца-герои, дали живота си за нашето щастливо детство“.
Когато учителката слушаше писмото от III-б клас на 122-ро училище град София, прехапа устни и не можа да издържи. Думите разкъртиха всичките рани в сърцето й:
„Нашият отряд избра името „6-те ястребинчета“. Разбрахме, че Вие сте била учителка на ястребинчетата. Умоляваме Ви най-сърдечно да ни напишете спомени и изразите чувствата си към тези невинни жертви, чиято кръв е попила във вечната Тузлушка земя!“
Писма, писма, писма, трогателни и мили от: V-a и V-б клас на СПУ „Васил Левски“ – град Ябланица, от Трявна, от училище „Васил Левски“, Толбухин, от с. Скравена, Софийски окръг, с. Ветрен дол, Пазарджишко, от гр. Оряхово, от с. Паскалево, Толбухинско, от крайграничното село Срем, Ямболски окръг, от Мездра и от къде ли не.
Пишат чавдарчета и пионери до учителката Деспа Попова, а не знаят, че иска на всички да отговори, но ръката й трепери, очите й не виждат, а сърцето й не може вече да из-държа на вълненията.
А летят, и неспирно летят гълъби сиви, сини и бели, летят писма от Странджанския край, от Добруджанските села и градове, от Пиринските висини и родопски селца. Летят с паролата „ЯСТРЕБИНО – 79“ писма до град Попово – ул. „Гоце Делчев“ № 6, за учителката на 6-те ястребинчета Деспа Попова.
„На тебе са останали длъжници
поетите на всички времена.
Догаряли са твоите зеници
на другите дарили светлина!“
поетите на всички времена.
Догаряли са твоите зеници
на другите дарили светлина!“
От живите – поклон! От рано погиналите – безсмъртие на твоето дело!
Учителко, наша!
Ние помним!
Ужасът бе докапчил кръвта на лицето ти. Страшната мъка бе пресушила сълзите ти. Ние те гледахме и все още намирахме сили да плачем за 6-те ястребинчета. Ти ни гледаше като изумена и с очи ги търсеше по чиновете.
А вече ги нямаше!
И тебе след тоя ден те нямаше при нас.
Не ти стигнаха силите да ги прежалиш!
Не издържаха краката ти прага на училището да прекрачиш.
Колко дни и колко нощи тревожни остьр писък съня ти режеше и те стряскаше детският плач!
Но излезе жилав коренът ти и видя знамената червени, и озари те светлината на победния ден.
А ние, живите, заживяхме с нетленния спомен за теб. И когато ни беше трудно ти пак ръка ни подаваше, за да ни водиш из стръмното. В минути на съмнения от твоята учи-телска вяра ни даваше.
През тези, повече от 35 години от трагичния ден, усе-щахме твоето рамо навсякъде. С тебе в Тузлушкия край посрещнахме първите трактори – Кировци, които сриваха междите на нивите, за да се ширне голямата нива на вярата и на надеждата. С твоята упоритост се втурнахме в градежа на новия ден. За да бъдем като тебе винаги душевно чисти, от душите си ръждата безмилостно стържехме и ставахме истински хора.
Много често ние, живите, се питахме: Какво ти дължим? И винаги отговорът си оставаше само един:
Всичко!
Ти ни пое от ръцете на майките и ни стана майка грижовна завинаги.
Ти само с поглед ни казваше:
– Отворете буквара!
И ние с трепет буквара отваряхме.
Ти ни откри чудният свят на буквите и непреходната сила на словото. Първите уроци, които запомнихме, бяха по другарство и по трудолюбие, по справедливост и по родолюбие!
Ти ни показа човекът и борецът с неговите добродетели и научи ни да виждаме зад мрачната нощ белият ден на свободата. С теб колко истини в живота открихме и над колко човешки съдби и трагични събития се замисляхме!
Помниш ли? Сигурно помниш!
Всеки от нас искаше да се докосне до твойта ръка и по лицето си да усети чудната ласка на тая ръка.
Всеки от нас с трепет си спомня за първата среща с тебе – незабравимата среща с красотата в човека.
Ти ни откри върховете на всепобедното знание, което и до днес озарява сърцата ни. Ти ни водеше навсякъде и ние вървяхме след тебе без дори да попитаме дали е стръмно и трудно.
Колко бисери от твоите човешки добродетели събрахме и колко до днес най-свято съхраняваме! Магията на твоето слово ни опиваше и духовно възвисяваше.
Ти ни даряваше щедро от светлината на твоите зеници, затова и в мрачните нощи тази светлина пътя ни озаряваше.
Учителко, наша!
Колко доброта от сърцето ти взехме и колко бисери от ума ти събрахме! А ние нямахме какво друго на теб да дадем, освен нашата обич. Вземи я, че тя е и чиста, и свята и с нея ще бъдеш богата, богата, най-богата на тая земя.
И помниш ли? А как ли няма да помниш!
Там, дето има паметник с малка звезда, но с голяма светлина, с тебе посрещнахме пролетта през трагичната 1943 година!
На полянката беше едвам набола млада тревица. Уморени от игра като в пръстен около тебе приседнахме.
Ти мълчеше и слушаше песента на птиците и на пробудената природа. От тая полянка как всички искахме да политнем и с крила да загребем синева от небето. Ти въздъхна дълбоко, взе шепа Тузлушка земя и каза: „Това е България!“
Само шепа земя, но тежка и жешка като жива жарава. Земя, натежала от клади и разлюляна от страшни бесила!
Земя, познала вихрите на камъне и дърве, политнали от Орлово гнездо към напиращата вража сган. Земя, която помни шепата на оня бук столетен, под който Дядото далече в бъдещето взрян изрича много истини велики и пръска семето на аления мак!
… Земя – България!
Ние помним, твоето бяло лице стана от хубаво по-хубаво и някаква гордост се изписа по него, когато продума:
– За тая шепа земя един ли Балканджи Йово загина и едничка ли Яна сестрица?
После тихо подхвана, запя: И ние, всички запяхме:
„Българийо, драга, мила,
земля пълна с добрини,
земля що си ме кърмила
моят поклон приеми!“
земля що си ме кърмила
моят поклон приеми!“
Ти пееше, а от очите ти капеха едри сълзи!
В нашата памет тогава се вряза образът ти мил и святото име България!
Нали за тая земя, за свободния ден на България най-смелите в битката паднаха!
Нали за нея и нашите другарчета, твоите мили Ястребинчета, с пречупени криле на полянката паднаха простреляни от куршумите на фашистите!
Твоето име свято съхранихме до най-скъпите за нас имена: майка и Родина!
И позволи ни за всичко светло и човечно що ни даде дор девет пъти поклон да ти сторим, майчице! Чак до земята дълбок поклон да ти сторим.. .
А сега, с преклонение и трепет, твоята ръка целуваме!
И те славим, и ще те славим чрез делата си, учителко скъпа, богата с нашата обич и увенчана с ореола на народната признателност! . . .
Забележка. Наблизо до мястото, където са паднали шестте живи слънца на Ястребино, вече се издига Дом-паметник „Ястребино“. Той ще разполага с модерно общежитие с 320 легла, библиотека и читалня, голяма зала за тържества и ритуали, изложбена зала. От всички кътчета на нашата татковина тук след 23. IX. 1979 г. ще идват чавдарчета и пионери, за да четат недочетения от Ястребинчетата буквар по безстрашие и родолюбие.
***
Източник: socbg.com
Източник: socbg.com
{BANNER_ID-4}
{BANNER_ID-3}