Актуално
Когато бях на 8-9 годинки със семейството ми бяхме поканени на тържество на наши роднини. Сред тълпата гости много силно се открояваха двама души, които се смееха силно и бяха събрали цяла групичка слушатели на забавните си истории. И аз, като повечето деца, с прословутото си любопитство, отидох да разбера кои са тези хора и какво толкова разказват. Какво да видя - любимите ми актьори на едно място - Чочо Попйорданов и Иван Ласкин.
Странни, различни, изключителни

Адриана Аврамова | 08/01/2019

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Не съм писала от месеци, но днес имах огромната нужда да го направя.

Когато бях дете постоянно гледах телевизия и не спирах да се възхищавам на известните хора - любимите ми изпълнители, водещи и актьори.

Мислех ги за... специални, различни, странни.

Исках и аз един ден да съм "такава".

Когато бях на 8-9 годинки със семейството ми бяхме поканени на тържество на наши роднини.

Сред тълпата гости много силно се открояваха двама души, които се смееха силно и бяха събрали цяла групичка слушатели на забавните си истории. 

И аз, като повечето деца, с прословутото си любопитство, отидох да разбера кои са тези хора и какво толкова разказват.

Какво да видя - любимите ми актьори на едно място - Чочо Попйорданов и Иван Ласкин.

Гледах ги в захлас в продължение на минути (сериозно, на всички снимки от това събитие аз съм вперила поглед в тях).

Бяха толкова интересни, цветни и забавни, че не можех да спра да ги слушам.

Оттогава неведнъж съдбата ме срещаше с тях и всеки път трупах нови спомени, но този - той винаги остана някак най-ярък.

Може би, защото тогава намразих славата и известността, за която иначе децата все мечтаят.

Видях какво коварно задължение е популярността - да си винаги готин, забавен, остроумен, приятен - да играеш, да си в постоянна роля, да не разочароваш публиката.

Да живееш с очакванията на хората, да се обръщаш, когато крещят името на герой от последния ти сериал.

И ако не съумееш да си такъв, значи не си професионалист.

А Ласкин и Чочо - те бяха професионалисти.

Разказвам ви този далечен детски спомен, защото, освен ценен урок, той е доказателство, че  има неща, които никога не се променят.

Ама никога.

Като усмивката на Чочо, която заразяваше, както тогава, така и всеки път на сцената, така и в последните му интервюта.

Като чувството за хумор на Ласкин, което не всеки разбираше, понякога беше на границата с цинизма и арогантността, но въпреки това - винаги забавляваше.

Като моментните им превъплъщения, с които те унасят в приятен разговор.

Като истинското приятелство, което имаха не просто до края, а и след него.

Като таланта им. Упоритостта. Непукизма. Бунтарството. Директността. Ината.

Като страстта към професията.

И любовта към България.

Такива ярки, непокорни и големи хора бяха те в моето детско съзнание и като такива ще ги помня.

И не защото са популярни, не защото са добри актьори, не защото така е ''модерно'' или ''така трябва'', а защото бяха, са и ще бъдат изключителни хора.

Странни, различни, често неразбрани, но изключителни.

И липсата на подобни на тях все по-силно се чувства в тази страна.

С тези двамата аз израснах и съм повече от щастлива и благодарна да го споделя.

Мъже. Бащи. Приятели. Патриоти.

ХОРА, които живяха, дишаха, обичаха и грабеха от живота на макс.

Тази статия е моят начин да се сбогувам. С двамата, защото за мен са едно цяло.

Поклон и благодарност към вас, момчета.

Знам, че вече сте заедно, на едно по-добро място - далеч от всичко пошло, с което не можехте да се примирите.

 



 



Други статии от този автор



Коментари