Целият скапан свят

АВТОР: Ники Комедвенска

Добро момче е Манолчо.

Идиот, ама от кротките.

По цял ден метлосва из града и само като огладнее, прибира се вкъщи да се наяде.

Баща му умря рано, само с майка си живее, а тя си го гледа като писано яйце.

Повечето го знаем и го пазим да не му се случи нещо, защото има хора, дето видят ли идиот, сякаш се чувстват длъжни да го набият.

А той на никого не пречи и все се усмихва.

И колкото и да ти е криво, като те погледне с едни ей такива очи, усмихваш му се и ти.

Много пъти ме е усмихвал Манолчо.

Преди две седмици го мярнах – седнал пред входа и стиснал в ръце една космата топчица.

Като се приближих, видях, че е гушнал кученце.

Абсолютен помияр, а се свил на търкало в скута му, ближе му ръката и го гледа, сякаш му е родна майка.

А Манолчо се усмихва.

- Какво е това, Манолчо? – засмях се и аз.

- Ам’чи кучи няк’во, бат’ Ристо, ей там, на пътя го намерих. Ама работа трябва, много работа. Не може, не може, трябва да се работи.

Само за работа си мисли тоя Манолчо, а през живота си един пирон не е забил.

И ръцете му са едни бели и нежни...

Като на бебе.

Тя и душата му такава – бебешка.

Неомърсена още от работите на този скапан свят.

- А с какво ще го храниш това куче? – попитах го пак.

- Ам’чи с ляб. Ама работа трябва, много работа...

Тогава реших да открадна малко от запасите на Чоки – извънземният пинчер на дъщеря ми.

Опасен звяр е.

Постоянно ме варди и ако си забравя обувките в ниското, моментално се изпикава в тях.

А след това се покрива в стаята на дъщерята и се прави на умряла лисица.

През ден-два, като го хванат бесните, се засилва от единия край на коридора, скача на дивана, оттам с един мощен скок се мята на завесите и започва да се катери.

До корниза се качва, дивакът му с дивак.

Жена ми казва, че като нищо и по тавана ще започне да ходи.

Измъкнах една кучешка консерва от шкафа, а Чоки застана на вратата и сърдито изръмжа.

- Какво ръмжиш, скръндзо такава! – скарах му се аз. – Сякаш си оставал някога гладен!

Той ме погледна с крайчеца на окото си и се връцна в стаята на дъщерята.

От една шепа куче го храня, а до ден днешен не ме е погледнал така, както оня уличник гледаше Манолчо.

То и кучетата май като хората.

Слязох долу и сипах консервата на Манолчовия помияр.

Направо на земята му я пльокнах, а той се изсули с дупето напред и лакомо заблиза.

Само че преди да забие муцуна в желирания миш-маш, вдигна глава и ме погледна с едни такива кучешки очи, дето могат да съберат целия свят и още място да остане.

Вярваш ли ми, братче!

Сърцето ми скочи право в гърлото и дъх не ми остана от тия очи – толкова обич имаше в тях.

Две седмици след тази случка Манолчо умря.

Както си легнал вечерта, така си умрял.

Сутринта го намерила майка му – свит като бебе в леглото си и съвсем вкочанен.

За такава смърт хората казват, че е богата.

И какво й е богатото?

Все е умиране...

Сега имам две кучета – извънземният пинчер на дъщерята и Манолчо.

Чоки си е все същият дивак: пикае ми в обувките на поразия и се катери по завесите като катеричок.

Обаче Манолчо...

Като си подпре главата на ръката ми и ме погледне с ей такива очи...

Вярваш ли ми, братче?

Целият скапан свят се побира в тях...

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}