АВТОР: Ники Комедвенска
Добро момче е Манолчо.
Идиот, ама от кротките.
По цял ден метлосва из града и само като огладнее, прибира се вкъщи да се наяде.
Баща му умря рано, само с майка си живее, а тя си го гледа като писано яйце.
Повечето го знаем и го пазим да не му се случи нещо, защото има хора, дето видят ли идиот, сякаш се чувстват длъжни да го набият.
А той на никого не пречи и все се усмихва.
И колкото и да ти е криво, като те погледне с едни ей такива очи, усмихваш му се и ти.
Много пъти ме е усмихвал Манолчо.
Преди две седмици го мярнах – седнал пред входа и стиснал в ръце една космата топчица.
Като се приближих, видях, че е гушнал кученце.
Абсолютен помияр, а се свил на търкало в скута му, ближе му ръката и го гледа, сякаш му е родна майка.
А Манолчо се усмихва.
- Какво е това, Манолчо? – засмях се и аз.
- Ам’чи кучи няк’во, бат’ Ристо, ей там, на пътя го намерих. Ама работа трябва, много работа. Не може, не може, трябва да се работи.
Само за работа си мисли тоя Манолчо, а през живота си един пирон не е забил.
И ръцете му са едни бели и нежни...
Като на бебе.
Тя и душата му такава – бебешка.
Неомърсена още от работите на този скапан свят.
- А с какво ще го храниш това куче? – попитах го пак.
- Ам’чи с ляб. Ама работа трябва, много работа...
Тогава реших да открадна малко от запасите на Чоки – извънземният пинчер на дъщеря ми.
Опасен звяр е.
Постоянно ме варди и ако си забравя обувките в ниското, моментално се изпикава в тях.
А след това се покрива в стаята на дъщерята и се прави на умряла лисица.
През ден-два, като го хванат бесните, се засилва от единия край на коридора, скача на дивана, оттам с един мощен скок се мята на завесите и започва да се катери.
До корниза се качва, дивакът му с дивак.
Жена ми казва, че като нищо и по тавана ще започне да ходи.
Измъкнах една кучешка консерва от шкафа, а Чоки застана на вратата и сърдито изръмжа.
- Какво ръмжиш, скръндзо такава! – скарах му се аз. – Сякаш си оставал някога гладен!
Той ме погледна с крайчеца на окото си и се връцна в стаята на дъщерята.
От една шепа куче го храня, а до ден днешен не ме е погледнал така, както оня уличник гледаше Манолчо.
То и кучетата май като хората.
Слязох долу и сипах консервата на Манолчовия помияр.
Направо на земята му я пльокнах, а той се изсули с дупето напред и лакомо заблиза.
Само че преди да забие муцуна в желирания миш-маш, вдигна глава и ме погледна с едни такива кучешки очи, дето могат да съберат целия свят и още място да остане.
Вярваш ли ми, братче!
Сърцето ми скочи право в гърлото и дъх не ми остана от тия очи – толкова обич имаше в тях.
Две седмици след тази случка Манолчо умря.
Както си легнал вечерта, така си умрял.
Сутринта го намерила майка му – свит като бебе в леглото си и съвсем вкочанен.
За такава смърт хората казват, че е богата.
И какво й е богатото?
Все е умиране...
Сега имам две кучета – извънземният пинчер на дъщерята и Манолчо.
Чоки си е все същият дивак: пикае ми в обувките на поразия и се катери по завесите като катеричок.
Обаче Манолчо...
Като си подпре главата на ръката ми и ме погледне с ей такива очи...
Вярваш ли ми, братче?
Целият скапан свят се побира в тях...
{BANNER_ID-4}
{BANNER_ID-3}
© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.