КЛАСИКА
Домът за деца в с. Факия, Хасковско: какво всъщност се случва на родените с увреждания люлки, излишните членове на това общество? Мартин Карбовски отиде в другия край на страната, за да нахвърля своите малки репортажни късчета истина от хастара на днешния живот - без тъй характерния за жанра горестен патос.
ДЕЦА, ЗАБРАВЕНИ ОТ БОГА

Мартин Карбовски | 19/03/2019

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

В рубриката КЛАСИКА – Lentata.com публикува поредица от емблематичните текстове на Карбовски.

Първо е ред на книгата -  "Пътеписите".

„Деца, забравени от Бога“ е писан от Карбовски през 2000-та година.


***

Домът за деца в с. Факия, Хасковско: какво всъщност се случва на родените с увреждания люлки, излишните членове на това общество? Мартин Карбовски отиде в другия край на страната, за да нахвърля своите малки репортажни късчета истина от хастара на днешния живот - без тъй характерния за жанра горестен патос.

Най-лесният журналистически материал на света е материалът за „повредените деца“. В общественото пространство ги наричат, изискано и с едва доловима погнуса, „деца с тежки умствени увреждания“ или пък „в неравностойно положение“. Аз обаче открих, че това са чудесни малки нефелници, които извикват мисли за „машинното начало“ у човека понякога човек може да даде дефекти по същия начин, по който се поврежда и най-съвършената машина.


В основата си цялото общество изпитва вина към фабрично дефектиралите. Чувства се виновно, че не може да направи много за тях. Психопатът, безнадеждно болният, увреденото дете и в райска обстановка да ги уредиш да живеят - за тях пак няма да има полза. Единствената полза всъщност е, че ако обществото се е погрижило идиотите му поне да не умират в течностите на собственото си разстройство, то се удря в косматите си обществени гърди и казва, че е изпълнило дълга си към онези, които имат нужда. Точно от какво имат нужда обаче повредените индивиди - този въпрос все още се изучава по сказките „за и против евтаназията“.

Като се замисля обаче, материалът за повредените деца всъщност е най-трудният журналистически материал. Труден става, когато трябва да забравиш патетиката, умилението, възмущението и дяволския си порив да представиш нещата по най-страшния начин, защото шокиращите неща продават повече от нормалните. Ако човек на средна възраст откачи, побърка се и започне да изпитва удоволствие единствено, когато се напикава в пижамата си - това е ужасно.

Но поне може да се смята, че е живял - в неговата житейска книжка Големият Екзаминатор вече е написал „зачита се“. Изперкалият човек на средна възраст е чукал, ял, изпитвал е удоволствие от разни дребни неща, купувал си е тиквени семки, плакал е заради нещо глупаво като дете, строил е пясъчни замъци. Докато повредените деца, малките излишни цветя на планетата не могат да се похвалят с това. Някои от тях не изпитват потребност дори от храна, не изпитват дори позиви за дефекация. Единственото, което правят тези някои по цял ден, е да събуват едната си обувка. После сестрата им казва да си я обуят и те без да показват, че са я разбрали и без много-много да я ебават - бавно си обуват обувката. После пак я събуват, и пак така. Цикълът се нарушава единствено от приглушени весели крясъци и неопределен вой. Така са се родили, така и ще си умрат. За тях трябва някои да се грижи. А неясното благородство и неосъзнатата вина на нормалните хора ражда грижа, по-изродена дори от капризите на природата.

В България сигурно има много домове за увредени деца. Един от тях се намира в село Факия, в най-пустата и неподдържана част на страната - Сакар. Това е мястото-планина, където предишната власт плащаше на хора, за да се заселват. Тук наистина са живели хора. Днес по пътя за Факия обаче има само две неща - изгорели от пожарите гори и поляни, и пътни ченгета, по-лоши от хайдути. Призрачни села, призрачни хора, повечето тъмни на цвят. Пътища, които те карат да спреш да плащаш данъци. Гори с побелели листа - това се случва, когато стволът на дървото е изгорял. Есента тази година е дошла страшно рано - листата на дърветата падат, но не са жълти и червени, а пепеляво-бозави. Тревата е като черна женска коса, накъдрена така, както пламъците са се вили под напора на непостоянния вятър. Празно, прецакано, безсмислено - като оргазъм на пироман.

Не, не е толкова страшно, колкото обикновено го описват журналистите. Има и неизгорели хълмове - между село Голямо Крушово и село Факия. Пътувайки натам, човек се чуди чия ли рационална мисъл е направила така, щото този дом за повредени деца да е тъй далеч от нормалната цивилизация. Никой не иска да обижда никого на тема къде живее, но изглежда нелогично такова място да е далеч от големите градове с развита инфраструктура. Сещам се за Скалата на спартанците - някакво място встрани от града - държава, където големите спартански войни хвърляли нефелните и дори само хилавите спартански дечица. Предположих за удобство, че нашата Скала е Факия - мястото, където сме захвърлили част от дефектните и въобще факаните от съдбата. Място с чист въздух, автобус сутрин и вечер до Грудово (на което всички му викат Средец - незнайно защо), на двайсетина километра от турската граница. Селото е пълно с магарета и пуйки, а печените му на слънце жители отговарят на въпросите ти с по една дума.
Името Факия явно идва от тази градация - да успееш с една дума да назовеш точно нещата: Fuck Ya и това е.

Нося банани на децата. Влизам в двора на голяма, държавно - жълта сграда в стил вълкочервенковския сецесион. Отнякъде се носи весела детска глъчка. На централния вход има табела с блажна боя, която гласи: „Хигиената е медицината на бъдещето!“

Пръв ме посреща Емил - малък весел човек, който седи зад мрежата като малък весел орангутан и явно се радва, че ме вижда. Веднага забравих за бананите. Представих си сцената, в която тъповат софийски журналист пъха банани през мрежата на дете, което наистина прилича на очарователно маймунче. Емил ми подава пръстетата си на пръв поглед сякаш войнишки пръсти - съсухрени, груби, само по-мънички. Как се казваш, питам го. Уаииияуу, отвръща ми Емил и се смее. Жесток пич - винаги можеш да се разбереш с такъв човек, което обаче не може да се каже за младата закръглена сестра с донякъде красиво лице, която притеснените тъмнокожи санитарки извикват. Кажете, вика тя. Казвам й „здравей“. И че съм журналист. Кофти. Много кофти за мене. Ако й бях казал, че съм педофил-рецидивист, сигурно щеше да ми се зарадва повече. Веднага ми посочва вратата и ми казва да дойда в понеделник. Браво, а така - човек бие 450 километра път да види как са децата във Факия, а тя ми казва, че трябва да дойда след два дни. Тези хора наистина живеят наблизо и това им личи. Сестрата се казва Милена Сиракова и единственият ми грях към нея е тъпата шегичка, която й пускам - че фамилията й адски подхожда да работи на такова място.


Тя ми сочи вратата и ме пита не съм ли видял табелата „Вход за външни лица забранен!“. Не, не съм - дори се хващам на бас с нея, че на вратата такава табела няма. Настина няма, учудва се тя, сигурно някъде е паднала. Сигурно, съгласявам се аз, но преди да й кажа къде да си я търси, сестра Милена изтърсва, че „правилата са такива“. И че ми трябвало разрешение от областния управител, за да посетя дома и да направя материал за него. За малко да побеснея. Вместо това я моля да ми донесе вода. Тя влиза вътре и се бави страшно много. Просто й дадох възможност да се обади по телефона и да не взима решението самичка. Наистина съдбоносно решение. Излиза сестрата най-сетне, омекнала е малко - носи ми вода в бутилка от Шейкър клъб. Седим, пием вода, мълчим си, а зад мрежата децата надничат и единствено на тях им е интересно какво става.

По селската улица отдолу се задава офакан от факийския вятър мъж, който води със себе си малко чернокосо момиченце очевидно съвсем нормално дете. Това е шофьорът на дома, който води дъщеря си на люлките тук - да си поиграе и тя с децата. Чуден и чудесен човек беше този шофьор малко говори, не псува, спокоен, седи и чака да стане полезен. А и детето си води при малките нефелници - не го е страх и не му е неприятно. Като видя, че шофьорът е наблизо, сестра Милена се успокои и продължи неубедително да ми обяснява защо трябва да дойда в понеделник. Окей, казвам аз и решавам тържествуващо да плесна валето на масата - казвам й, че ще напиша как ме е изгонила след 450 километра път до Факия. Милена всъщност е добра жена, омъжена, личи си. Просто се страхува за работата си и не иска да се забърква с журналисти - нека някой друг се занимава с тях. Споменава за една дама от Хелзинкския комитет, която уж дошла за добро, а после написала „лоша статия“ за дома, директора, лелките и прочие. Така е, казвам по най-популисткия начин - журналистите сме големи свине. След тази реплика с Милена наистина ставаме големи приятели.

Впрочем никъде по света не обичат журналистите. Те са койотите-санитари на обществената прерия, чиято задача е да се справят с мършата колкото може по-бързо. Когато в прерията има кой да ти се погрижи за мършата - тя смърди далеч по-малко и по за кратко. Неприятното и различното у нас е, че освен дето се страхуват и не обичат журналистите, институциите се чувстват далеч по-силни от тях. А не бива да е така, мамка им и институции. Не им ли е ясно, че когато някой гони журналисти - той има какво да крие?

Обяснявам й аз тия неща на сестра Милена, а тя кима примирено и ми казва, че не е прилично така да се оглеждам и да обикалям двора. Успявам да направя една снимка на децата в люлката, което кара санитарките да се разнищят. Дотук акцията ми е пълен провал. Дори ме питат за какво съм дошъл - както във всяка институция в България, ми се казва за последен път: „Правилата са такива, сега не може, елате в понеделник“. Вече си мисля как ще трябва да остана в селото и да се промъквам в дома нощем, заради някоя и друга снимка. Знаех си, че такива неща трябва да се правят под прикритие.

Можех да дойда в дома и да им кажа: искам да оставя едно дете. Пратен съм от богати хора, които искат да се отърват от нефелноото си бебе. Детето е ей тука, по-надолу, в колата, ние всички много го обичаме... затова може ли да надникна да видя как ще живее това дете, пък и снимки да направя, за да ги покажа на майка му... Ето така трябва да се прави, след като не може иначе. Псувам наум и питам за хотел в селото. Градските хора, попаднали по такива места, са неистови тъпаци - във Факия никой никога не е давал квартири, та камо ли хотел да искаш.

И журналистите, и койотите имат свой Бог, който се грижи за тях. Дойде смяната на сестра Милена, която ме покани да пием кафе. Явно е водила дълги телефонни разговори с Грудово, защото дълго време не можеше да намери захарта. Никога не пия кафе, но това го изпих, за да можем да си говорим. Приемната е стая с висок таван, стари кожени кресла тип соц-поликлиника, две етажерки без рафтове и две нови коркови дъски за забождане на обяви, грамоти и списъка на децата. Двайсет и едно са без родители, родителите са направили „отказ“. При другите понякога идват на свиждане. Абсолютно всички деца са от бедни семейства - сякаш ужасните нещастия се случват само на бедните хора. 90% от децата са „от ромски произход“, казва сестрата. Домът има нужда от храна и дрехи. Спално бельо най-вече. Нямат набирателна сметка в банката, която да съобщим. Парите идват от общината, а в общината пари няма. „Обърнахме се на просяци“, казва мълчаливият шофьор. Същата реплика е казал и директорът на дома пред голям столичен вестник.

Иде ми да ги питам тримата - шофьорът, сестра Милена и смяната й - ей така, както си седим тука и си мълчим, щастливи хора ли са. Дали усещат удоволствие от каквото и да било. И как си представят живота след пет години. Нищо не ги питам обаче, а и те не искат нищо да казват. Аз съм врагът в тяхното болнично легло. Те нямат нужда от мен - дори когато импровизирам, че можем да създадем инициатива за подпомагане на дома чрез медиите или директно чрез хората. Не, не им прави впечатление. Питам ги често ли минават оттук хора да помагат или поне да се поинтересуват от проблемите им. Не, тук никой не минава никога. Това село, този дом, това ЗСУ (Заведение за социални увреждания) има свой собствен начин на живот, свой лайфстайл. И той е простичък - „не искам нищо да зависи от мене“. Това впрочем е обобщеният български лайфстайл - най-лесно ми е да съм беден, псуващ, недоволен, отдалечен, но на всяка цена, ако може официално да не взимам отношение и да не искат от мене решения.

Исках да им кажа на тях и на директора им в отпуск - че на мен няма какво да ми пука за повредените деца. Че съм се домъкнал не само от любопитство. И ако на тях това им е работата и животът, нека си припомнят, че все някога са се нуждаели от помощ.

Нищо такова обаче не им казвам. Просто се възползвам от необмисленото им предложение да си поиграя с децата.

Люлките са шарени, денят е слънчев, доколкото успявам да зърна от коридорите на дома. Стъклата са изрисувани с детски картинки, като в стар педиатричен кабинет. Чисто е, както може да е чиста една сграда в отчаяна нужда от ремонт. Пускат ме в по-широката кошарка - там, където извеждат децата, които могат да се движат. Децата, приковани на легло, не желая да снимам. Виждал съм възрастни хора, които не могат да стават, да се хранят и да задържат. Рекох този път, за да няма излишна патетика, да спестя на себе си и фотоапарата неща, които, дори чисти и светли като помисъл, си остават просто провокация на сетивата. Не за друго, а защото аз мога да ви покажа такова дете, но вие няма да можете да му помогнете. Пък и както разбрахте - никой не се нуждае от помощ във Факия.

Емил, възторженият ми посрещач от по-горе, е звездата на заведението. Винаги, когато в дома идват чужди хора, запомнят Емил. Докато щракам, малко ми треперят ръцете, но той се усмихва. После събира усмивката. Говорим си с него. Идват и други деца - общо десет. Всички са подстригани и наклъцани с ножицата, някои са намазани с нещо лилаво. Нито едно от тези новите не говори.

Съдейки по себе си, понякога си мисля, че когато живееш с идиоти, шансът да станеш идиот се увеличава. Така е явно и с тези деца.

Предполагам, че биха имали прогрес, ако не общуваха помежду си, а с нормални хора.

Другата звезда за мене е Елица, черепчето й е сплескано отзад и отпред, лицето й е болножълто като тесто за пица. Тя възторжено иска да комуникира с мен, като ходи подире ми и се навира непрекъснато в обектива. Какво ли трябва да се случи, за да изглежда черепът на един човек по този начин? Сигурно Елица са я били по главата още в утробата... Запознавам се и със Севдалина, Антон, Ваньо старая се да бъда учтив и да им запомня имената. На едно от децата му падат гащите и дупето му се вижда, а сестрите тичат притеснени да му ги вдигнат, за да не може проклетият журналист да снима гадости. Снимам личицата на децата. Мисля си да не пиша нищо, просто да публикуваме тези лица. Весели, безумни и - може би, ако човек усърдно копнее за естетика навсякъде - красиви...

Повечето деца не приличат на циганета. Като им казвам нещо, те веднага одобряват идеята, клатейки глава. Имам ужасното усещане, че те мене ме разбират, а аз тях не успявам да разбера. Сякаш комуникацията върви в една посока - те чуват, разбират, приемат, обмислят и искат да реагират, обаче там нещо се е счупило, някое чипче е изпушило и връзката е прекъсната; и те, тяхната реакция, остава закодирана в плашещото им детско мучене и ентусиазиран вой. Децата са облечени зле, лигавят се и по нослетата им съхнат секрети, които при нормалните деца се наричат сополи. Красиви са, да - по онзи начин, по който не можеш да откъснеш очи от тях. И са ужасни - по абсолютно същия начин.

Шегувам се с тях. И те се шегуват с мене. Накачулват се и започват да ми бъркат по джобовете. Миришат на деца и на лекарства. Давам им каквото намерят в тях - календарче с икона и шарена кутия от филм Кодак. Веднага възникват социални напрежения, точно както е при нормалните деца и хора. Казвам на Емил „довиждане“. Той се намръщва като че ли. Разбирам, този ден аз съм бил атракцията за него. За да регистрирам реакция, му казвам да се усмихне. Не помръдва. Вадя фотоапарата - веднага се ухилва. Хората просто са различни и е хубаво да знаем как да общуваме с тях.

Тръгвам си от това село. Сестра Милена ми пише телефона на дома - да се обадя и да говоря с шефа й. Няма нужда. Нарочно или не, сестра Милена обърква телефона - и досега пазя листчето с нейния почерк. През следващите дни се опитвам да се свържа с шефа й в Грудово. Не става. Ще минем и без него. Предполагам, че всички, дори и децата в някаква степен, могат да минат и без него. Предполагам също така обаче, че на всички тях им трябва помощ.
Ето ви адрес, пратете дрехи, чаршафи и консерви - това, от което ми казаха, че се нуждаят. Знам, че не се прави така и е малко патетично, но не се сещам за друг начин: с. Факия 8340, обл. Бургас, Заведение за Социални Увреждания. Нямам намерение сега да измисля някакъв гръмък край, изпъстрен с философски вметки за даровете на живота, нашата социална отговорност и прочие глупости. Нямам и сили.
Децата във Факия са си деца във Факия - дали ще ги наричаме „деца-идиотчета“ или „в неравностойно социално положение“, то положението си е едно и също. И да им помогне може само Господ, но дотогава - бъдете суеверни и им изпратете нещо, каквото можете. Те се радват на всичко. И бъдете сигурни в едно - увредените деца знаят що за стока са нормалните хора.

А ние тепърва започваме да ги опознаваме, тези нормалните.

 



 

 



 

 



Други статии от този автор



Коментари