Този свят не е моя...

Приятели,

Фейсбук, за кой ли път ме пита, за какво си мисля?

Докато боледувах и не гледах телевизия, и не се интересувах от "новините", в кавички, защото в България - нищо ново, и бях концентрирала всички мисли и сили, за да преодолея проклетата болест и остана в този свят - той ми се струваше прекрасен...

В бялата стая, с прозорец, от който се виждаше /все още/ Витоша, му се наслаждавах... Радвах му се и наистина ми се струваше прекрасен... Може би заради хората, които ме заобикаляха?

А може би заради замъгленото от болестта съзнание?

Толкова исках да остана в този, кой знае защо, наречен бял свят?!

Излекуваха ме... Оздравях... Излязох... И изтрезнях... И разбрах, че "...този свят не е моя...", както се пее в една прекрасна българска песен.

И аз отдавна летя сама...

Като Джонатан...

Рея се някъде из облаците, преливам от любов и обяснявам колко сме невероятни българите.

Защото не ми се иска да призная на всеослушание нещо, което преди повече от век дядо Славейков е прозрял... Да призная, дори само пред себе си тъжната истина, че " не сме народ, не сме народ, а мърша"

В държавата ни се вихри скандал и колкото и да искам да го подмина, не успявам...
И той не ме подминава. От всякъде и всяка минута се набива в очите ми, в ушите ми и най - вече в претоварения ми мозък, който отказва да приеме /за кой ли път/, така наречената нашенска действителност. И не толкова ачик корупционните сделки, при придобиването на четиристенните пространства, наречени миловидно апартаменти... Защото, като се каже апартамент, някакси "Младост", "Люлин" и всички панелки се приравняват с "Драгалевци", "Изток", "Латинка", "Лозенец"... И така политиците се доближават до народа... Стават по-равни с електората си?!
И така престъпленията се позамазват...
Какво толкова - шест апартамента? Е - и още по-малко толкова - един в плюс?
Какво толкова?! - е реакцията на българина.
Компромати пее воеводата. Предизборна кампания. Вътрешнопартийни крамоли, амбиции, врагове.

Агенти на ДС.

Комуняги в акция против властта...

Българинът, който се радва, гледайки как посред зима се разрушават къщурки и се изхвърлят на снега хора, деца... Тях българинът мрази...

Но българинът обича политиците си и тези, които е избрал да го управляват. Гледа ги с почит и лакейско благоговение... Подлага главичка за милувка и се радва да го потупат бащински по раменцето... Подвива в книксове, по виенски маниер, крак пред тези, които сам си е избрал, да го мачкат, да го крадат, да го доведат до пълно оскотяване и опростачване... На тях той се възхищава... И никак не се притеснява да издигне глас в защита на алчните, ненаситни, нагли и на всичкото отгоре тъпи свои любимци...

Точно, като на футболен мач...

Точно, като най-зловредните запалянковци...

И тук - почти на края, ми се иска да повторя известната мъдрост, че всеки народ си заслужава управлението...

Но когато мъдреците на този народ, го наричат мърша?

Когато от векове, го призовават да се събуди?
Какво става?

Една надежда и успокоение имаме, че все ще се намери някой Мунчо, който да издигне глас... А може и народа да поведе...

Или ще чакаме да се роди нов полковник Дрангов, за да им каже в очите на генералите, какви мъже са нужни на България, за да я има и за да върви напред...

А дано, ама надали, при такъв министър, който развява байрака и за срам на воеводите, се хвърля с открити гърди в надпреварата да защитава, на права рода, баш айдуците и унищожителите на всичко българско...

На всичко човешко...

Не, този свят не е моя...

Ако на някой му пука...