Актуално
Понеже в писанието ще има известна доза поучение, а това и мен ме дразни, но нали знаем че няма как иначе, та ще вмъкна един разказ. Този разказ ще тече между другото, защото е по действителен случай, а случаят още се случва, така че разказът е по-скоро репортаж от мястото на събитието.
Следващият българин

Гост-автор | 19/04/2019

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

АВТОР: Светослав Терзийски

Понеже в писанието ще има известна доза поучение, а това и мен ме дразни, но нали знаем че няма как иначе, та ще вмъкна един разказ.

Този разказ ще тече между другото, защото е по действителен случай, а случаят още се случва, така че разказът е по-скоро репортаж от мястото на събитието.

Случката тече на моя етаж, срещу моята врата.

Аз живея в комплексче от полузатворен тип, населено с модерни селяни.

Те са в последното си прераждане, преди да станат градски жители, като градски жител съвсем още не значи гражданин, в оня мечтан от нас смисъл, смисълът на civis romanus sum.

Оня благороден, отговорен, загрижен човек, който носи шапка, само за да я свали при поздрав.

Мечтая си да видя моите съседи някой ден такива, но мечтите ми прекъсват в момента, когато срещна някоя намазана съседка и разбирам, че на тях им е скучно да живеят под формата на homo sapiens, когато има толкова други възможности.

В отсрещния апартамент се засели младо семейство.

Жената ходи с черен клин, пълен с месо, с бебе и с цигара, а младежът гледа лошо, говори меко и има голяма татуировка на едната ръка.

Май ходи на фитнес, от което изглежда като жилен от пчели на различни места.

Не са лоши хора.

Обаче… обаче си оставят обувките пред вратата.

Когато обувките са изути и изоставени, те вече губят статута си на обувки и се превръщат в калеври, чехли, влечки, жапанки и пр.

Някъде през нашите земи и през средата на всякое българско сърце минава демаркационната линия между обувките и чехлите.

На юг и на изток са чехлите, потурите, веещите се пелени от турските мерцедеси, на изток са анцузите, почесването по шкембето, немарата, жегата, пешкира на врата, сянката под астмата, мастиката, кефчето...

Там хората сядат на земята, пладнуват, мъжете гледат тъжно и жадно, жените не им се позволява да гледат, освен в земята, там времето спира, когато го няма пастира да го сръчка с остена.

В земите на чехлите, чехлите се оставят навън, защото там е мръсно, но и външно, чуждо, място за което ние грижа нямаме.

А на запад, някъде там, отвъд мъглите на Балкана живее гражданин, който обитава кухнята си, както обитава и вселената.

За него няма вън и вътре, той става грижовен стопанин на всичко, до което се докосне, той е отговорният за всичко.

И поради тоя именно факт, гражданинът носи обувки - за да може във всеки един момент да е в бойна готовност, за да изпълни мисията си.

Именно поради факта, че за гражданина няма вън и вътре, затова той влиза с обувките си на килима, а ако навън е кално, той заявява, че е кално, защото ТОЙ не е почистил все още навън.

И да добавя, че гражданинът носи обувки защото така изглежда по-добре.

А това е важно, когато вярваш, че Господ гледа.

Знам за съществуването на този индивид от книгите, които чета и в които вярвам, знам също, че той е толкова реален, колкото е количеството вяра, която имаме в неговото съществуване.

Викам си - да взема да звънна на вратата на съседите иии така и така… ако може, значи… бихте ли могли…

Не става.

Просто не става.

Какво да им кажеш?

И без да го мисля много, взимам една ябълка от купата с плодовете и я слагам в обувката на младежа, дето гледа лошо.

Има закачка, мисля си, не е мрънкане пред черджето, не е заплаха или четене на морал.

Просто едно боц - сети се сам.

Има ли нещо нередно, какво е то.

На сутринта откривам ябълката изритана по коридора, патъци няма.

Не бързам да се радвам.

Минават няколко дни и отново виждам големи маратонки, събути все едно стопанинът им е нямал търпение да изскочи от тях, да се гмурне в топлата кухничка и да остави всичко лошо отвън.

Получава пак ябълка.

Избирам я зелена – зелената ябълка е кисела и гадна, но изглежда добре в маратонката и ми се струва, че ще бъде възприета като послание.

Възприета е.

Някъв болиен мозък съ ибава ама….рхгргргхгр и нататък не му разбирам, защото вече е затворил вратата и продължава да говори на жена си.

Потривам доволно ръце.

Аз съм джуджето Злобарко.

След няколко дена съм забравил всичко, животът тече.

Минават седмици и в една невинна вечер- пак.

Маратонките са сложени чинно една до друга, носовете сочат към моята врата.

Това определено е послание, но какво.

Може би е начало на позиционна война.

Или пък обратното - младежът иска да се покаже като човек, който обича реда.

Може би ме пита - харесва ли ти така.

А най-вероятно се е събул вътре, жена му е изнесла маратонките пред вратата и затова са сложени с носовете навън.

Да не миришат вътре.

Миришат ли всъщност?

Честно казано не усещам.

Решавам, че и аз трябва да променя нещо и затова слагам в маратонката банан.

Вече не ме поздравяват.

Разкрит съм официално.

Като ме види младежът се обръща и се опитва, поглъщайки няколко литра въздух, да изглежда заплашителен.

Но маратонките ги няма.

Животът, Негово величество Животът ме понася пак насам-натам.

Разказвам историята на няколко приятели - те се смеят.

Ще ядеш бой някой ден, ми казват, не ставаш по-млад, кой знае защо.

Какво мислиш, че ще направиш, казват, сто години трябва да минат, че нещо да се промени.

Пичове, казвам им, те стоте години вече минаха.

Ако седим и чакаме, ще минат и още сто, и още сто.

Споделям случката и с още хора и вече забелязвам интерес.

К'во става - питат ме.

Очакват да претърпя поражение.

А обувки няма от доста време.

Не бързам да обявявам победа.

Спомням си старшината в казармата как ни инструктираше да плевим райончето.

Хващате всичко различно от райграса, бойци, и му късате главичката - така проповядваше той.

И му късате главичката всяка сутрин, щот пропуснете ли една сутрин, на другия ден няма вече райграс.

Райграсът е културна трева, а културата изисква жертви.

Браво, старшина.

Също си мисля, че културата е серийно убийство на естествените пориви.

Не се шегувам, а го проповядвам.

Мина повече от месец и една вечер… Аууу.

Маратонките пак се мъдреха пред вратата.

Не се поддадох на отрицателни чувства, защото аз съм рицар на правата вяра, рицар на ябълката и маратонката и затова поех дълбоко въздух.

Издишвайки, вече ме беше обзело вдъхновение.

Извадих чифт мои чорапи, които се оказаха шарени и много живописни.

Поставих ги в маратонките, все едно техният притежател е политнал, а чорапите са клюмнали настрани.

Сърцето ми развълнувано се разтуптя при вида на съвършената картина.

И какво.

Нищо.

От този момент нататък - нищо.

Чакам.

Чакайте с мен и вие, ако Ви е интересно.

Случката е напълно реална и ще Ви държа в течение, докато пиша инструкцията за оцеляване на Следващия българин.

Във всеки един момент на небето се води битка между ангел и демон.

За всяка една душа.

Алилуя, айде…



 



Други статии от този автор



Коментари