Нотр Дам, но не онази, която изгоря в понеделник

АВТОР: Тончо Краевски

Когато френският поет Пол Клодел бил на осемнадесет години през 1886, той още смятал себе си за атеист, ала при все това посетил неохотно вечернята на Рождество в катедралата Нотр Дам.

Тогава под купола на храма и пред Божия кръст, Клодел се заслушал в пеенето на църковния хор и по неговите собствени думи, за един миг сърцето му било докоснато и той повярвал в Бог.

Едно вътрешно преживяване – съвсем простичко, ала мистично, само мигновено, но всъщност вечно – преживяване незримо за страничния наблюдател.

Трудно е дори да си представим да изпитаме нещо такова днес.

Блясъкът на олтара не е същият, когато го пречупим през камерата на смартфона, нито пък ангелогласният хор е така убедителен, когато литургията се стриймва на живо.  

Сякаш нещо изпада по пътя, нещо замира преди да е прекосило дистанцията между храма и нас.

Една дебела и бронирана изложбена витрина ни дели от Нотр Дам; катедралата е експонат в големия музей на Париж, а ние посетителите стоим от другата страна.

Неусетно е преобърната цялата древна логика на храмостроенето – катедралата да бъде огромна и сюблимна, а ние да бъдем малки и смирени в нейното подножие.

Сега ние сме великаните, а тя е в краката ни.

Нищожна в обективите и екраните, опитомена зад изложбеното стъкло.

Случилото се онзи ден в Париж предизвика надпревара между обикновени хора, кой ще изкаже по-голям потрес и съчувствие; между богаташи, кой ще дари повече пари за възстановяването; и между политици, кой по-напред ще предложи помощта си на френския президент.

След отлива на вълната от же-сюи-шарли патос, започна спорът дали е уместно толкова много пари да се даряват за някаква стара сграда, когато по света гладуват деца.

От другата страна скочиха ревнители, които изтъкнаха ловкия и предпазлив аргумент, че катедралите и културното наследство въобще носят огромна икономическа полза като привличат туристи.

Тази дълбоко профанна дискусия отразява нашето стопанско-туристическо отношение към културата.

Когато за последно бях в Париж, аз не само не успях да усетя нуминозната тръпка, която Клодел е усетил в Нотр Дам, но бях сащисан от това колко отчужден е станал Париж, най-вече в околността на туристическите обекти.

Терминът “културно наследство” сякаш вече е загубил социалния си смисъл и е добил вместо това строг гражданскоправен смисъл.

Културното наследство е буквално съвкупността от имоти, които парижани са получили от праотците си и които сега отдават под наем на туристите, за да се препитават.

Аристократичния и религиозния дух, който е построил сградите, сега има за правоприемник някакъв буржоазен рентиер без капка въображение. Културата вече няма сакрално значение, има само икономическо. Месата, която все още се провежда в катедралите като Нотр Дам е просто част от атракцията.

Няма да се изненадам, ако някой ден престанат да идват молещи се и затова културното министерство реши да плати на статисти, които да правят възстановка на меса – да не се изгуби от стойността от обекта. Изобщо, ако бях катедрала в днешен Париж, сигурно и аз щях да се запаля.

Нямам какво да кажа по повод на спора за даренията. Мога само да си представя какво би направил Исус Христос с тях. Вероятно би ги натрупал на купчина и би ги запалил. “It’s about sending a message” Но и христомразците, които оправдават омразата си с “гладуващите деца”, не ме трогват. Европейците имат отчаяна нужда от възстановяването на Нотр Дам, но не онази, която изгоря в понеделник. Онова което изгоря беше черупка, станиол, папиемаше.

Мога само по повод причините за инцидента с ирония да прибавя към работните версии на полицията и поне една метафизична причина за пожара: симулакрумът, който днес представлява Нотр Дам е бил толкова спаружен и изсъхнал, че е пламнал от близостта до светлата и искряща същност на храма. Може би затова огънят е подминал олтара, кръста и трънения венец.

Източник: "Консерваторъ"

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}