От Читателя
Живот като на кино

Читател | 12/01/2012

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Уж сме само 7,5 млн., а ще излезем толкова много. И все едни шарени. И все сковани от ритъма на живота. И все не ни стигат тези 24 часа. И все не ни остава време да свършим всичко и да си починем от препускането с тези големи торби, които така ни тежат... В тях пренасяме отдавна забравените трапчинки, отдавна миналите рани и забравения мирис на някое място.


Толкова са ни тежки, че сами пробиваме дупки и подтичваме, за да изтървем нещо. Нали има време да си съберем още, нали ще има откъде да си вземем по пътя. Пък и има толкова много вратички, от които изскачат нови и нови ... белези и маркировки.
Нови, но няма време и за тях, пък нали трябва да бъдат по-пъстроцветни от предишните, от онези прашасалите в дисаги. С годините обаче спира да се получава, нещо започва да става леко познато, леко банално. Знаеш кога и къде ще е целувката, знаеш коя след коя са репликите. И взема да става едно празно, празно.


За всичко обаче си има вариант. Вижте какви хубави любовни филми дават. Едни поляни, едни красиви млади хора, които искат да се въргалят в тях и да се гледат в очите, държейки се за ръка ... Да, и двамата го искат, даже и мъжа - малко неестествено, ама пък изглежда реално. А и всеки път, когато използвам думата въргаляне, в ясен двубой с моята представа се изправя креватният вариант, в който ръцете са другаде. И все пак си видял онзи филмовия мъж и искаш като него, не искаш някой, на който да трябва да правиш мусака и да ти казва, че е уморен от работа, а да те хвърли върху плота (тази част е много важна) и да не му пречи, че не си сготвила. За хората с кулинарни умения, които се простират до правенето на полуготови спагети е особено важен момент, защото уменията на младите, здрави и красиви българки до там опират.


Искаме красота като във филмите. Искаме, ама ни е студено, ще се намокрим, пък и да се накаляме може. Пък и я няма готината музика, бива ли такова нещо - как да се насладиш изцяло на момента без нея?!
Ех, че хубаво ... и на театър е хубаво, ама не много. Нали няма откъде да си купиш пуканки и кола, горките американци, няма да им върви търговията. Защо толкова усърдно Дядо Коледа върти геврека на този голям червен камион по заснежените планини, а белите мечки свалят луната, за да си отворят безалкохолните?! Защо трудолюбивите американци я сеят тази царевица, пък и няма zoom към циците на главната героиня. Пък и всичко е толкова бутафорно, толкова бутафорно, че не можеш да повярваш, че зад една червена завеса се е побрала толкова много истина. Толкова много, колкото да потреперваш, но не от студ. Толкова много, че да ти заседне онази буца в гърлото, която се появява толкова рядко, че като усетиш, че пак ще се запъне на гърлото ти . Все те карат да се замисляш.. и да си гледаш в краката.

Абе хора, я си ходете на кино, и вместо на прибиране да броите плочките си витайте в облаците и се спъвайте, тъкмо на следващия ден ще се разкарате пак до мола за още един чифт обувки и шепа американско щастие, преливаща от холестерол ...

 

Гост-автор: Слетлозара Лазарова

 

 



Други статии от този автор



Коментари