Актуално
Какво обединява тези три български истории, от нашата работа, които ви припомням? Обединява ги липсата на каквато и да е реакция от българската държава. Тя изгуби и дори не започна нито една битка във всички казуси, които ние представяхме. Нито една. Ако грешим - дайте ни примери.
Истории за деца (от архива на Карбовски)

Мартин Карбовски | 13/06/2019

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Когато говорим за грижа за децата от страна на държавата ние всички изпадаме в изключително лицемерие.

Доказвам това просто: когато става дума за деца в спор с други държави - България никога не направи необходимото.

В моя журналистически опит повече от десет пъти бях свидетел на това как чуждите държави постигат своето, защитават своя гражданин (баща или майка), а нашата държава спеше. Буквално спеше.

Как да вярваме на държава, която не се бори за своите деца в смесени бракове, а ни обещава еврогрижа на наша територия. Ние просто не вярваме и имаме основание за това.

А имаме и обратни примери - една Полша, която е на прага на дипломатическа война с Норвегия - именно заради казуси със смесени семейства. Но това не е новина у нас.

Следните истории за деца са истински, снимани от нас, някои преди повече от десет години.

 История 1: Ц. В. от Благоевград.

Тя беше изключително красива жена, стюардеса, висока, скулеста и изискана българка. Няма много такива. В най-хубавата част от живота си се беше запознала с приятен арабин - по нейните думи - готов на всичко за нея.

Ц.В. се жени и отива да живее в приказен Дубай. Попада в различна културна среда. Оказва се, че не може да излиза сама навън без мъжа си или майка му. Живее почти заключена в дом, където има всичко. Ражда момче и въпреки лошите отношения между нея и арабската й свекърва - животът е поносим. Детето идва няколко пъти на екскурзии в България, говори български, има връзка с тукашните си роднини.

Но на Ц.В. започва да й липсва свободата. Усеща, че е второ качество човек, усеща и че мъжът й не иска тя да влияе на тяхното дете. След кратки спорове за името, религията и начина на възпитание на детето започва тежко пренебрежение към Ц.В. като човек и майка.

Което завършва с изгонването й от рая. Тя си тръгва, опитвайки се да вземе детето си в България чрез хитрини. Не успява. Идва у нас и разбира, че е вече разведена.

Прави всякакви постъпки: най-вече чрез Външно министерство да има право поне да вижда сина си. Никой не й съдейства. Ц.В. плаче и разказва на нашия екип историята си.

Има реакция от външно министерство, която замира. Днес Ц.В. има друго дете. Пазим нейната анонимност, но загубихме едно българче.

История 2: Тодор от Асеновград

Така помним ние като племе - шумно, с крясъци и после с амнезия. Историята на Тодор от Асеновград беше навсякъде по медиите. Приличаше на лична история, но беше една от първите, които трябваше да ни послужат като предупреждение.

Една сутрин полиция нахлува в апартамента на Тодор в Асеновград - има съдебно решение двете деца на Тодор от брака му с полякиня да бъдат пратени в Полша. Безумно несръчната държава, наречена България буквално изтръгва децата на Тодор от ръцете му пред медии и публика. Картината е безсърдечна и влудяваща. Децата крещят, бащата плаче, а полицията и една груба жена, явно представляваща интересите на майката, набутват като еничари децата в един бус. Кошмарът на всеки родител.

 

Губим две българчета. След месец - за да се упоскоят страстите, в медиите излиза видео от Полша. Децата са спокойни, учат и играят. Бащата губи битката за душите на зрителите. Няма средства, за да се бори за поколението си.

Наскоро нашият екип се чу с Тодор. Тодор неофициално казва: “...нищо не правя, живея си живота. Днес гледам старите си родители вместо деца...”

Отказал се е, децата му растат без него, настроени са срещу него. Защото децата са глина. Глина, на която би трябвало да влияят само родителите. А при спор между родителите трябва умна държава. Такава нямаме, и доверие вече в нея нямаме.

История 3: Борис Т.

Борис е дългогодишен емигрант във Франция. Има стабилна работа, женен е за българка, има четири деца.

Според Борис децата са пречили на съседката му и тя докладва в съответната служба. Децата са отнети тихо и със съгласието на двамата български родители. За да не стане по-лошо. Борис има право да ги чува по телефона. Децата са разпределени в различни приемни семейства. Логиката да се разделят братче от сестра е навсякъде в детската грижа в Европа, ние не я разбираме. По време на кратките телефони контакти с децата те плачат, искат да се приберат. Но това е до време. Борис и жена му водят съдебни дела. Правят децата си цел на своя живот. И се случва чудо. След четири години децата му са върнати в семейството му.

Борис пише в своя блог - децата нямат привързаност вече към родителите си. Това е безвъзвратно изгубено чувство. Нямат и много добри социални навици, не слушат, но са добри ученици. Ударът върху семейството на Борис е ужасен и социален. Той губи престижна работа, жена му има депресия. Днес живеят в страх да не се говори много за това и се препитават със случайна работа и помощи. Името им на порядъчни хора е загубено. Загубени са четири години от възпитанието и семейната история на едно голямо българско семейство. Децата вече са големи, тръгват по свой път.

 Какво обединява тези три български истории, от нашата работа, които ви припомням?

Обединява ги липсата на каквато и да е реакция от българската държава. Тя изгуби и дори не започна нито една битка във всички казуси, които ние представяхме. Нито една. Ако грешим - дайте ни примери.

Ако имаше истинска грижа за децата на тази страна, ние щяхме да знаем името на поне един консул в Норвегия, Франция или Холандия, който е защитил правото на българчета да останат българчета.

Затова днес грижата за децата, проявена от институциите е закъсняла и тенденциозна.
Ние просто не ви вярваме. Искаме да не ви се предоставя юридическата лекота, с която се отнемат деца от родители у нас.

Защото всичко крещи - лесно ги взимат, почти никога не ги връщат, а ползата от всичко това е съмнителна и недоказана.

Стратегията и законите за децата днес са подложени на лицемерно казаното “широко медийно обсъждане”.

Но това не е така. Няколко НПО - известни имена звънят по редакциите и се опитват да правят удобна за тях програма и гости по темата. Хората от площада нямат говорител, а повечето журналисти са либерално настроени.

Личната ми позиция е ясна - законово и подзаконово не бива да се приемат и копират чужди нам прийоми в отношенията деца-родители-държава. Битката е неравна, но трябва да продължи.

 ***

Бележки на редакцията:

Искате ли още истории за деца?
Подкрепете свободното слово. Нашата битка не е обречена, макар че те го правят за пари, а ние го правим заради убежденията си.

Очаквайте: истории за деца от България. Кога държавата се погрижи за бедните деца и как журналисти извадиха деца от семейства им. Да, и това се случва. Трябва да бъдем честни с вас.

 

 



 



 

 

 



Други статии от този автор



Коментари