Гейовете при комунизма. Ленин пише: „Разкрепостяването на духа ще помогне за победата на социализма“

Гейовете при комунизма. Ленин пише: „Разкрепостяването на духа ще помогне за победата на социализма“
22-06-2019г.
624
Гост-автор

АВТОР: Иван Петров

„Комунизът и хомосексуализъм не се лекуват!“ Тази крилата фраза си повтаряли родните гейове, когато, след като ги арестували, органите на ДС ги пращали да работят в тухларните и насила ги тъпчели с мъжки хормони, за да ги откажат от вредните навици.

Но се оказва, че в исторически план отношенията между нетрадиционната сексуална ориентация и комунистическите идеи са доста противоречиви.

Още от своето зараждане марксисткото движение се застъпва за правата на хомосексуалистите.

През XIX век Германската социалдемократическа партия решително ги поддържа.

Всеобщият германски работнически съюз оглавяван от Фердинанд Ласал за първи път заявил своята позиция по въпроса, когато юристът Йохан Баптист фон Швайцер е даден под съд и лишен от права, защото се занимава със содомия.

Ласал не само защитил Швайцер, но и го приел в съюза.

А по-късно, през 1863 г., след смъртта на Ласал самият Швайцер оглавил организацията и станал член на Райхстага от ГСДП.

Дълго преди да поемат властта, на свои конгреси руските болшевики също обсъждат „сексуалността и чувствеността“ и дори поръчали на Лев Троцки да разработи нова теория за отношенията между половете след революцията.

А през 1904 г. Ленин пише, че „разкрепостяването на чувствителността на духа и отклоняването на неговата енергия от псевдосемейните ценности ще помогне за победата на социализма“.

И действително веднага след Октомврийската революция в Русия Ленин отменя царските закони, които предвиждали строги наказания за содомитите, както по онова време наричали хомосексуалистите.

По този начин Съветският съюз става първата страна в Европа, където те не са преследвани.

Според съвременни исторически изследвания причината за тези реформи е много елементарна – не само вождът на пролетариата, а и някои от най-близките му съратници в болшевишката партия са били с обратни наклонности.

Както разкрива руският историк И. В. Соколов, неестествената връзка между Ленин и Зиновиев започва още от периода, когато двамата са емигранти в Швейцария.

Именно там ги сгащила и Надежда Крупская, съпругата на Ленин.

След този неприятен случай, „когато тя най-напред ни свари“ (по думите на Зиновиев), срещите им не прекъснали, но се наложило да бъдат по-внимателни.

Крупская, разбира се, е подозирала, че те продължават да се сношават, но била принудена да търпи.

Ленин и Зиновиев се срещали и във Франция, и в Австрия, и в Полша. След февруари 1917 г. те двамата, Надежда Крупская и Инеса Арманд заедно с десетки още болшевики пристигат с пломбиран вагон под немска охрана в Русия.

На 8 юли Сталин и Алилуев съпровождат Ленин и Зиновиев до станцията Разлив, на 34 километра от Петроград.

Ленин и Зиновиев отначало се настаняват във вилата на работника Емелянов.

Скоро Емелянов решил, че във вилата е все пак опасно, съседите могат да видят Ленин и Зиновиев и да съобщят за тях.

Ето защо ги скрил на един остров на езерото Разлив и там са им оборудвали спалня в една колиба.

Жената и синовете на Емелянов им носили храна.

Ленин и Зиновиев са живели заедно в продължение на цял месец и според руския историк там Ленин се наслаждавал на ласките на „милия приятел“.

За първи път статията на Соколов с любовната кореспонденция между Ленин и Зиновиев е публикувана през 1996 г. във вестник „Русский взгляд“ бр. 3, под заглавие „Ленин – палач на руския народ и обикновен педераст“.

Историкът привежда намерената в архива на Зиновиев любовна записка от Ленин.

Писмото е написано още на 1 юли 1917 г.: „Григорий! Обстоятелствата ме накараха незабавно да се скрия от Петроград. Далече да замина, не е възможно, работата не позволява. Другарите предлагат едно място, което било напълно безопасно. Но така скучно е да бъдеш самотен,... Присъединявай се към мен и ние ще си прекараме двамата чудни дни далеч от всичко... Ако можеш да се уединиш с мен, телефонирай бързо – аз ще дам указания да приготвят всичко за двама души“.

Зиновиев, разбира се, веднага се съгласил.

След месец ЦК отправя своя вожд на още по-безопасно място, във Финландия.

Зиновиев го наляга силна мъка и през септември пише писмо до Ленин: „Скъпи Вова! Няма да повярваш колко ми е мъчно тук без теб, как само ми липсваш, ти и нашите ласки. Няма да повярваш, не съм се докосвал до никого от мига, в който ти замина. Можеш да бъдеш съвършено уверен в моите чувства към теб и в моята вярност. Повярвай ми, нито до мъж, нито до жена не съм се докосвал, нито ще се докосна. Само към теб, мой най-близък приятел... Пристигай, не се бой, аз ще приготвя всичко по най-добър начин.“

Вероятно Ленин не откликва на това писмо и тогава Зиновиев след седмица му пише следващото: „Мили Вова! Не ми отговаряш, навярно си забравил своя малък Гершел. А аз съм приготвил за нас забележително гнезденце. Можем да бъдем там по всяко време, когато си поискаме. Една прекрасна квартирка, където ще ни бъде хубаво и никой не ще попречи на нашата любов. Ще бъде така прекрасно както преди. Аз помня какво щастие бе за мен да те срещна. Помниш ли, още в Женева, когато ни се налагаше да се крием от твоята жена... Никой няма да ни разбере, нашите чувства, нашата взаимна привързаност... Пристигай бързо, чакам те, цвете мое. Твой Гершел“.

В края на октомври двамата отново се срещат в Петроград.

След това Зиновиев е изпратен да се справя с есерите, които се бунтуват в Москва, и оттам пише на Ленин: „Илич! Всичко, което ми поръча, изпълних... Тук е много тежко и сложно, но мен ме топли мисълта, че след броени дни ще те видя и прегърна в своите обятия. Пазиш ли още нашето гнезденце? Да не би да водиш там други? Аз тук много страдам и само надеждата за твоята вярност ме топли. Целувам твоето марксистко дупенце. Твой Гершел“.

„При прочита на тези записки – пише историкът Соколов – възникват два въпроса. Първият – коя е била тая жена, от която Ленин и Зиновиев са се криели в Женева? И вторият – кой от тях е бил активният любовник и кой пасивният.“

Коя е била тази жена, се изяснява скоро. През 1918 г. Зиновиев пише за нея по-конкретно: „Вова! Всеки път, когато съм далеч от теб, се измъчвам ужасно. Все ми се струва, че аз седя тук, страдам по теб, а ти точно в тази минута ми изневеряваш. Знам те, че си голям палавник. А аз се държа и нищо не си позволявам. А при теб положението е по-отвратително – трябва винаги да бъдеш с Надя. Разбирам те... И колко е трудно да се преструваш пред околните също разбирам. Сега е по-леко – не е необходимо нищо да крием от нея, както тогава в Женева, когато ни свари най-напред...“

А от следващото писмо на Зиновиев става ясно кой от тях е активен и кой пасивен.

От фронта Зиновиев пише: „Вова! Да не би да срасна твоето дупенце от времето на нашата разлъка? Да не би да е предало богу дух през това време?... Скоро ще си дойда и ще се заемем с прочистването на твоето мило дупе“.

През пролетта на 1918 г., когато белите започнали настъпление, Зиновиев пише от Нарва на Ленин: „Вова, скоро се връщам и повече не ще те изпусна от своите обятия. Врагът бяга по всички фронтове. Така че чакай ме и бързо се подмивай, скоро съм при теб“.

Обаче само след няколко месеца в отношенията на двамата любовници настъпва разрив.

Това става ясно от следващото писмо на Ленин: „Скъпи Гершел! Не ми се обиждай. Чувствам, че нарочно се бавиш в Кавказ, макар че обстановката не го изисква. Вероятно си ми обиден. Но аз нямам никаква вина, всичко е плод на твоите глупави подозрения. А що се отнася до Лейб и мен – това бе само еднократно и повече няма да се повтори... Чакам те и ще се помирим в нашето чудно гнезденце. Винаги твой, Вова“.

„Илич – следва незабавен отговор от Владиказваз, - това съвсем не са глупави подозрения относно теб и Лейб. Кой ли не видя, как ти се въртя около него в последно време? Аз ли не знам как пламват твоите очички, когато видиш мъже с крупно оръдие. Ти винаги си казвал, че по-дребните мъже са с великолепни оръдия... Не съм сляп и виждам прекрасно, че ти си готов да забравиш нашата любов заради романчето ти с Лейб. Разбира се, сега той е редом с теб и не му представлява трудност да те съблазни. Или май ти си този, който го е съблазнил?...“

Лейб е бойният псевдоним на Лев Троцки, който през пролетта на 1918 г. бива назначен за министър по военните и морски дела, а след това и председател на Реввоенсъвета на Русия и командва цялата Червена армия. След като от страх местят столицата в Москва, Ленин и Троцки не настаняват в Кремъл.

„С Ленин се намирахме пред един коридор – пише Троцки в своите спомени. – С Ленин по десетки пъти на ден се срещахме по коридорите и се посещавахме взаимно да обменяме мнения“.

„Не ми се обиждай, Гершел – пише Ленин в тази връзка на ревнивия Зиновиев. – Ти си прав, аз действително не можах да устоя на Лейб. Той е така брутален. Той просто ме омагьоса със своите ласки. А аз толкова се нуждая от такива, особено в този политически момент. Не мога да живея без тази нежност, а ти замина, негоднико. И ето, аз не устоях. Но ти ще ми простиш тази малка слабост, нали, Гершел? Връщай се и ще видиш, че съм преизпълнен с любов към теб. Твоята малка Вова“.

Скоро над Ленин обаче се извършва атентат. Здравето му се влошава от ден на ден.

Зиновиев продължава да се домогва до болния Ленин, но скоро връзката им окончателно прекъсва.

В средата на 1922 г. Крупская не много вежливо, пише на Зиновиев: „Моля ви да не безпокоите повече моя съпруг със своите претенции. Време ви е и вие да се озаптите. Докога ще търпя вашето безсрамие? Илич е болен и вие прекрасно знаете, че вашите палавости могат окончателно да разрушат здравето му. Моля ви, повече да не го скланяте към това, към което той така охотно се съгласяваше. Надявам се, че ще разберете това мое писмо. То е продиктувано от грижа за моя съпруг“.

Въпреки че в продължение на десетилетия животът на вожда на Октомврийската революция е абсолютно табу и той е превърнат в божество от комунистическата пропаганда, разкритията за неговата нетрадиционна сексуална ориентация не будят особено учудване. Причината е че той е известен с омразата си към буржоазния морал, който се крепи на християнските ценности.

Ленин рано намразил религията.

Бащата Иля Николаевич бил ревностен християнин и като такъв децата му приели също православно кръщение.

Нещо повече, когато се връщал у дома, той настоявал децата да посещават неделните литургии в храма.

Но хладната към вярата полуеврейка-полунемкиня Мария Александровна и революционното атеистично възпитание от страна на Покровски си казали думата.

Веднъж, беседвайки със свой гост, Иля Улянов се оплакал, че децата му рядко посещават храма.

„Бой, бой трябва!“ – назидателно отбелязал гостът, гледайки към Володя.

Тази реплика така възмутила непокорния 15-годишен гимназист, че той избягал от дома си.

„Владимир поривисто свалил от шията си нагръдния кръст, с презрение плюл върху свещената реликва и я хвърлил на земята“ – разказва доста по-късно болшевикът Пантелеймон Лепешински.

Оттук нататък той ще се държи като обсебен от бесове.

„Самата мисъл за Бога предизвиквала у него нетърпимо, почти физическо отвращение“, спомнят си негови близки.

На 5 септември 1918 г. Съветът на народните комисари издава прословутият Декрет за червения терор, съдържащ указания за масови разстрели и въдворяване в концентрационни лагери не само на класовите врагове, но и на „съмнителните“.

Под ударите на този декрет попадат и свещенослужителите.

По данни на Свято-Тихоновския богословски институт, който е анализирал репресиите срещу свещенството на базата на архивни материали, само през 1918 г. са били разстреляни над 3000 духовници.

А по информация на други историци от 1918-а до края на 30-те години са избити около 42 000 свещеници.

Има данни и за друга връзка на Ленин с мъж. Става въпрос за френския комунист и поет, основателя на Френската комунистическа партия Анри Гилбо.

Дружбата между Владимир и Анри датира от емигрантските години на Ленин във Франция и Швейцария и укрепва най-вече по време на Партийната школа за руски революционери в Лонжюмо край Париж, създадена и финансирана от Гилбо.

Ленин е писал предговорите на някои от книгите на Гилбо.

И обратно – Анри е издал няколко книги за Ленин...

Гилбо идва в Русия, когато болшевиките вече са взели властта и Ленин е на гребена на вълната.

Анри бива ухажван както се ухажва девойка: настанява го в добра квартира, грижи се за отоплението му, за храната, дава му „карт бланш“ за достъп до всички съветски учреждения и т.н.

Запазена е и следната бележка от Ленин: „Другарю Каменев! Очевидно Вашето разпореждане за дърва и др. Горки не изпълнява. Хранят ви с обещания. Др. Гилбо се оплаква. В квартирата му са 0 градуса. Трябва да се даде под съд виновният за неизпълнението на Вашето разпореждане...“

Според болногледача на Илич последните три думи на умиращия Ленин били: „Гилбо... Гилбо... Анри Гилбо“.

След смъртта на приятеля си Гилбо напуска болшевишка Русия и се установява в Берлин.

Веднага след кончината на вожда упорито се носят слухове и за заболяването му от сифилис като последствие от разпътния му живот, но за тях няма официално потвърждение.

При Сталин в политиката по отношение на хомосексуалистите настъпва коренен обрат.

Бащата на народите лично се разпорежда да се инкриминира хомосексуалното поведение.

Случайно или не, по негова заповед са ликвидирани и двамата висши функционери спрягани за любовници на Ленин – Троцки и Зиновиев.

На фона на мъжествения образ на страшния диктатор обаче, в аналите на историята също има съмнения за негови сексуални отклонения.

Предполага се, че Йосиф Висарионович е имал любовна връзка с Карл Паукер, унгарски евреин, който през 30-те години е оглавявал личната охрана на съветския диктатор.

Александър Орлов, бивш резидент на НКВД в Австрия, Франция и Италия, който през 1937 г. бяга на запад, си спомня как е узнал за особените отношения между Сталин и Паукер:

„През 1937 г., когато по-голямата част от ръководството на НКВД вече беше арестувано, случайно се срещнах в парижко кафене с Г., унгарец по националност, който беше агент на НКВД от задграничния отдел и стар приятел на Паукер. Предполагайки, че неотдавна е пристигнал от Москва и надявайки се да науча последните новини около арестите там аз го попитах: „С Паукер всичко наред ли е?“ „Как мога да го кажеш?“ – възкликна той дълбоко потресен от думите ми, сякаш съм казал нещо кощунствено. „Паукер означава за Сталин нещо много повече отколкото ти предполагаш, той за него е повече от приятел, и повече от брат. Знам го със сигурност“. – каза той с многозначително ударение на последната фраза“.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

***
Източник: 168chasa

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}

 

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.