Актуално
На какво разчитаха и все още се надяват в битката си срещу истината интерпретаторите на нашето време и неговите платени от системата на “образованието” университетски “учени”? На безпаметството, разбира се, този вечен техен съюзник.
Няколко думи за учебниците по история

Гост-автор | 11/07/2019

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

АВТОР: Любомир Канов

Хубаво! 

Онези комунисти, които така и не поеха вината, поради недостатъчно количество вино, все пак победиха.

Позволихме ме им да пренапишат разказа, наречен България.

По-точно, нейната неотдавнашна зловеща история.

Кекави политици, историци слаби в колената, либералстващи журналисти и медии, си позволиха да бъдат вкарани в схоластични спорове за това кое е истина и кое – не!

Да говорят за релативизъм на понятията и да забравят най-важното – че става дума за децата и за бъдещето на нацията.

С претенции за либерално мислене и за свобода на мненията и на мисълта, тоталитарните словоблудци се вклиниха в дебата за наследството на комунизма и за терора на тоталитарната власт, размахвйки флаговете на “свободата”, след като половин век я подтискаха по всякакъв начин.

Нима никой не помни как заглушаваха радиостанциите с грубите звукови шмиргели на сталинистките бръмчила, създадени от инжинерите на пролетарската идеологическа революция?

Или как разстрелваха с калашници наивните българи, чехи, германци, които се опитваха да избягат от онзи комунистически рай, на чието образование, здравеопазване и благоденствие трябваше да се радват докато са живи?

На какво разчитаха и все още се надяват в битката си срещу истината интерпретаторите на нашето време и неговите платени от системата на “образованието” университетски “учени” ?

На безпаметството, разбира се, този вечен техен съюзник. 

Въпросът днес не е, че вкаменелости от комунизма, чийто представители и псевдопрофесори като Пиргова, Баева, Калинова днес пишат историята на нашето време, което всеки от нас, все още живите, е преживял през кожата си и носи неговите белези.

Въпросът е, че такива хора са днес “професори”, тази стара и опозорена от тях дума за “учители”.

Че някой ги е произвел в такива през да речем 1980 г, когато Митьо Гестапото е бил началник на отряда за саморазправа срещу инакомислещите, наречен КДС и за да станат професори е бил нужен печатът на одобрение от политическата полиция, оглавявана от него?

Срещу онези, които са си позволявали да мислят различно от тоталитарните правила и които са били наказвани със затвор и лагер за престъплението да мислят като свободни хора, ухилено е стоял образът на един днешен “учен” от подземията на комунистическата ДС, благоденстващият днес професор от Библиотекарският институт Димитър Иванов – Гестапото.

Там принадлежат и образите на днешните професори по история, продуцирани и обогатени със сертификати от подобни академични авторитети и оторизирани по странен парадокс да пишат учебници по история за българските ученици.

За децата на България, моля ви се! 

Не че е по-малък позорът такива “историци” да се считат за учени и за професори по история, до степен да им се поверява написването на текстове, които ще останат за множеството ученици единствената версия от историята за последните сто години на тяхната родина България.

Даже това, че са успели да се хабилитират в СУ не е истинската беда.

Истинската беда е, че такива по същество тоталитарни агенти на несвободата са съумели да напишат нейните опорни точки, докато са получавали заплати от данъкоплатците, за да я преподават и дори да я мултиплицират напоследък под формата на масовото и задължително образование по история за българските ученици.

Вместо да разкажат истината, която не е относителна версия или някакви упражнения по повод онова, което наистина се е случило, те или лъжат, че истината е неузнаваема преди да изтекат поне 300 години от техните престъпления или представят комунизма като опит за добруване с относителен успех за мнозина. 

Въпрос на национален идиотизъм е тази странна и тъжна картина и разбира се, тя се допълва от пълната импотентност на онова нещо, което се нарича Министерство на просвещението да спре това издевателство.

Или поне така би трябвало да се нарича това министерство, ако не сме загубили способност да наричаме нещата с истинските им имена! 

Другото му име евентуално би могло да бъде: Министерство на страхът от истината.

****

Източник: conservative.bg



 



 



Други статии от този автор



Коментари