Малика Сорел: Този Запад не буди нито уважение, нито страх

Автор: Александър Девекио, “Фигаро"

Авторка на книгата Décomposition française (Френско разложение), тя анализира с рядка точност процеса на интеграция.

Инженер от Политехническото училище в Алжир, завършила политически науки в Париж, Малика Сорел е бивш член на Висшия съвет за интеграция към френския министър-председател.

Снимка: "Фигаро"

- Миналата неделя, след квалификацията на Алжир за финала за Купата на африканските нации в Париж, бяха арестувани 282 души при безредиците, причинени от алжирски фенове. Обикновени “изблици” на ликуване ли са това или симптом на по-дълбок проблем?

- Не за първи път наблюдаваме това явление и то придобива обезпокоителен мащаб, заради броя на хората, готови да нарушат републиканския ред. Развяването или издигането на знаме никога не е безобидно. Това е извънредно политически акт, който символизира, както националният химн, моралното утвърждаване, привързаността към  принципи и ценности и, разбира се, емоционалното вкореняване. Развяването на знамето под носа на бившата колониална страна е израз на един нов реванш на историята. Реванш, който бе легитимиран от кандидат-президента Макрон, когато той обвини Франция в “престъпление срещу човечеството”.

Фройдисткият Запад оправдава, извинява, а неговият политически свят публично показва страха си от “младите”, родени в имиграция. Затова го възприемат като сговорчив, отстъпчив, плашлив: т.е. “изгубил мъжественността си”. Този Запад вече не вдъхва нито уважение, нито страх, чувства, които тук са тясно свързани. Вече е дълбоко вкоренено убеждението, че за да получиш, трябва да плашиш; ужасна спирала!

- Извън насилието, как си обяснявате нуждата на тези млади хора, често родени във Франция, да афишират шумно своята идентичност по произход?

- Това показва именно, че раждането във Франция не е уместен критерий за анализ! Непрекъснатото пристигане на мигранти води до повторно вкореняване в родните обичаи. С течение на времето интеграцията се влоши, с нарастващия отказ да се спазват републиканските принципи, като се започне със светския характер и свободата, която позволява на всеки да избира собствения си живот. Жените понасят най-силно последствията от това. Често съм си мислела, че ако заплахите тегнеха главно над мъжете, нашите управници щяха да реагират по-бързо.

Когато държавата отстъпва пред комунитаристките искания, културната група по произход засилва натиска и дори репресията си над всеки от предполагаемите си членове. Капиталуцията на държавата кара все повече хора, родени в имиграция, да обърнат гръб на културната интеграция. Друга грешка е въвеждането на бонус за не-асимилация. В резултат на постепенното въвеждане на политики за положителна дискриминация, афиширането или претендирането за “различност” понякога може да послужи като пропуск. Вече няма причина децата на имигрантите да се асимилират. Правителството впрочем планира да засили тези политики.

- “Злочесто е сърцето на онзи, комуто е забранено да таи повече от една нежност”, пишеше Марк Блок в “Странното поражение” (L’Étrange Défaite). Можем ли да упрекваме децата, родени в имиграция, за гордостта им от техния произход? Несъвместима ли е тя с уважението, дори любовта към Франция?

- Никой не забранява на сърцето да таи няколко нежни чувства, но Марк Блок каза нещо още по-важно: че Франция е родината, която не може да изкорени от сърцето си и че се е стремил да я защитава, доколкото може! Той умря за Франция! Но ние не сме в същото положение. Много родители възпитават децата си в почти религиозно уважение към своята страна по произход. И именно тя става истинската родина за техните деца. Страна, която нищо не е направила за тях и на която те се възхищават. Що се отнася до Франция, тя е тази, която им е дала всичко, което притежават, подкрепя ги, ако е необходимо… Така че проблемът не е икономически и любовта не се обявява с декрет, нито се купува!

Болезненото минало на Франция непрекъснато се извежда на преден план и вече се говори само за борба срещу дискриминацията и “ислямофобията”, за която били виновни французите по потекло. Приемат се закони, които ограничават изразяването и по този начин се пречи на французите да кажат  какво изпитват. Вече не е добре да се французин в тази страна, която вече не разпознавам. Тъгата ми е безкрайна.

- В последната си книга, Décomposition française (Френско разложение), показвате цялата сложност на процеса на асимилация. Винаги ли е болезнен този избор?

- Да. Асимилирането в друг народ, различен от този на предците, е лично, интимно решение. В едно и също семейство, израствайки в едно и също обкръжение, някои деца се асимилират, други не. Тази проблематика далеч надхвърля опростенческия и вреден подход за произхода на имената. След като съм работила в политическата и административна система, мога да свидетелствам за факта, че мнозина от онези, които доведоха Франция до днешната ситуация, имаха християнски имена.

- Пледирате по-скоро за интеграция…

- Пледирам за признаване на факта, че интеграцията е процес с непредвидим изход, който може да доведе или не до асимилация. Гражданският кодекс впрочем, който изискваше предоставянето на френско гражданство да бъде подчинено на асимилацията, беше нарушен. Гражданството бе изпразнено от своето съдържание. Нещо още по-тежко, документите за самоличност дават право на собственост върху земята. Така че елитите разполагаха с Франция, сякаш им е бащиния, което противоречи на демократичния принцип, записан в Конституцията: “Управление на народа, чрез народа и за народа”.

- Франсоа Оланд говори за риска от разделение в книгата си “Един президент не трябва да казва това” (Un président ne devrait pas dire cela). Как да го избегнем?

- Много пъти съм засягала грешките, които трябва да се избегнат, и политиките, които трябва да се провеждат. Най-спешно е да предупредим за два текущи проекта, които ще засегнат националното единство. Президентът спомена идеята за организация на “исляма на Франция”. Операцията вече започна с циркулярно писмо на вътрешния министър Кастанер до префектите. Опитът показва, че съществува риск някои членовете да споделят идеологии, несъвместими с Републиката.

Защитата на общия интерес повелява обаче не поставянето под опека на част от потомците на имиграцията, а точно обратното, тяхната еманципация, за да могат да изживяват религията си само като вяра, т.е. лишена от политическо измерение. От друга страна, признавайки неотдавна африканските диаспори, президентът признава съществуването на няколко народа на една и съща територия: диаспорите са народи, запазили чувството си за своето единство, въпреки географското разделение (Доминик Шнапер). Така, без да иска, президентът ускорява разделението на Франция. Кой ще го накара да послуша разума? Това е спешно.

Превод от френски: Галя Дачкова

***
Източник: glasove.com

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}