Актуално
Иво Сиромахов: Чуйекът на изкуството смята себе си за национално богатство и не разбира защо държавата не полага за него специални грижи – да изкупува безсмъртните му творби, да гледа децата му, да му купува цигари, да го води на море и да му осигурява безплатен секс.
Тъпотата на българския чуйек на изкуството

Гост-автор | 09/10/2019

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Иво Сиромахов, Фейсбук

В България тъпотата е широко разпространена диагноза. Но най-силно тази диагноза се проявява при българския чуйек на изкуството.

Той усърдно настоява, че вече не е чуйек, а човек, защото от години търка с подметките си жълтите павета и много му се иска да е част от тая „столичност“.

Но от друга страна всеки уикенд си ходи на село при мама и тате, за да го снабдяват със зимнина, без която не би могъл да оцелее. Чуйекът на изкуството леко се срамува от родителите си и когато ходи при тях, казва че отива „на вилата“.

Чуйекът на изкуството смята себе си за национално богатство и не разбира защо държавата не полага за него специални грижи – да изкупува безсмъртните му творби, да гледа децата му, да му купува цигари, да го води на море и да му осигурява безплатен секс.

Чуйекът на изкуството винаги подкрепя властта, която и да е тя. Много държи да познава лично някой министър, или поне областен управител и го нарича по малко име. Ходи на всички партийни коктейли, за да се тъпче с безплатна храна.

Чуйекът на изкуството се държи най-тъпо по време на интервюта, когато някой клет журналист реши да го пита за работата му. Тогава чуйекът на изкуството се вживява в ролята на месия, който е слязъл за малко от планината на мъдростта сред простолюдието и започва да говори неразбираеми тежки глупости, които довеждат зрителя до отчаяние. (Единствените артисти, които говорят интересно на интервюта, са Камен Донев и Теди Москов).

Интервюиращите също се опитват да са на нивото на запитания и започват да вадят от задниците си въпроси като „Може ли извечното да бъде в консонанс с мимолетното?“ В този момент чуйекът на изкуството въздъхва дълбоко и започва да мърмори за клетата си съдба: той бил велик творец, но недостижим за съвременниците си, които били толкова изостанали, че не падали в несвяст пред поредната грозотия, която е нарисувал, или поредните пиянски бръщолевения в стихосбирката му.

Такива разговори се точат с часове, а интервюиращите едва прикриват прозявките си.

Културата триумфира.

 



 



 



Други статии от този автор



Коментари