Актуално
Поредица 30 години от 10 ноември
Как Живков взима цялата власт и не я пуска 33 години и 7 месеца

Гост-автор | 09/10/2019

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Продължение на:

На първия митинг на СДС на 10 декември 1989 г. някой издига плакат „Публикувайте стенограмите от 1956 г.“. Те са държани в секретност 33 години до онзи момент, а са публикувани чак през 2002 г. Снимка: Иван Бакалов

През януари 1954 под натиск от Москва в духа на развенчаване на култа към Сталин длъжността генерален секретар на ЦК на БКП, която заема Вълко Червенков, е закрита. Той остава министър-председател, секретар на ЦК и член на Политбюро*, и ръководи заседанията му.

Малко след това през март членът на Политбюро и секретар на ЦК Тодор Живков е избран за първи секретар на ЦК на БКП, като компромисна фигура, приета и от Червенков и др. Но с това още не става най-силният човек в партията и държавата. След избирането на Живков за първи секретар групата от негови технически сътрудници прераства в кабинет на първия секретар. От 1954 чак до 1986 година шеф на кабинета на Тодор Живков е Милко Балев. Кабинетът се състои през годините от 4 до 5 души сред които най-дългогодишни членове са акад. Нико Яхиел и поетът Димитър Методиев. Кабинетът формално няма никаква власт, но има значителна роля за действията и политиката на Живков, когато застава начело на партията и държавата.

През юни 1955 година на посещение в България е първият секретар на съветската комунистическа партия Никита Хрушчов. При посещението му по протокол го придружава Живков и двамата се сближават. Те си приличат по селски произход и манталитет, и двамата са се издигнали нависоко в партийната йерархия като компромисни фигури в тежки времена. Хрушчов става лидер на КПСС и СССР, от 1958 г. е и министър-председател. В началото на следващата година Живков подготвя отстраняването на Червенков.

През април 1956 г. Живков завзема върховната власт в партията, която управлява държавата и остава на върха 33 години и 7 месеца, до 10 ноември 1989 г.

През февруари в Москва е проведен XX конгрес на КПСС, на който Никита Хрушчов изнася секретен доклад за култа към личността на Сталин и данни за извършените от него престъпления. В духа на десталинизацията след това започват промени в ръководствата на всички комунистически партии от Източна Европа. Партийният лидер Вълко Червенков се подготвя за новата партийна линия за ликвидиране на последиците от култа, но не среща одобрение от страна на Хрушчов. През март членове на политбюро на БКП отиват в Москва за среща с висшето партийно ръководство. Там Червенков е критикуван от Живков и Антон Югов пред Хрушчов, който им дава одобрението си. Живков подготвя критичен доклад за пленум, одобрен от съветското ръководство.

Тодор Живков 1963 г. Снимка: Снимка: Държавен архив

Пленумът е проведен от 2 до 6 април в сградата на сегашната столична община на ул. „Московска”. Живков развенчава култа към Вълко Червенков, който на пленума си прави самокритика. Срещу избора на Живков като наследник на Червенков обаче се изказват неколцина авторитетни членове на ЦК като Йонко Панов, Добри Терпешев, Борис Копчев и др. За тях Живков също е един от отговорните за създаването на култа, и е партиен кадър със „средни възможности” (според Панов), който незаслужено се издига, като него има още много кадри в партията.

Терпешев изтъква незначителното участие на Живков в партизанското движение: „Той е толкова дребен, че ние никога не сме го забелязвали – нито преди, нито след вземането на властта в София. Ако поживея още малко, може да прочета, че Живков сам е извършил революцията в България“.

Критичните им изказвания според историци са основната причина материалите от този пленум да не бъдат публикувани (публикувани са чак през 2002 г.). Пленумът е подготвен от Живков като преврат, търсена е подкрепа от армията, посветени са доверени висши военни и две подразделения – танково и мотострелково – са въоръжени и приведени в готовност, ако Червенков като министър-председател предприеме някакви действия.

Участниците в пленума се обединяват около Живков и доклада му и всичко минава без сътресения. Той осъществява плавен преход. Вълко Червенков остава член на политбюро и зам.-министър-председател. Антон Югов става премиер. Червенков е отстранен от Политбюро и от правителството чак през 1961 г., но остава член на ЦК. През юни 1962 е изключен и от ЦК, и от БКП за „антипартийна дейност”, със съмнения, че организира партийни кадри против властта на Живков. Заедно с това и Антон Югов е отстранен като премиер, на негово място е избран Тодор Живков. Така той обединява висшия партиен пост и изпълнителната власт. Остава министър-председател до 1971 г., когато става председател на Държавния съвет – държавен глава. Живков постепенно разчиства от партийни постове всичките си критици и противници, но съпротивата срещу него не секва.

На 1 юни 1960 г. 7 души изпращат писмо до ЦК на БКП, в което критикуват политиката на Тодор Живков и хората, с които се заобикаля, и бият тревога за икономиката (по това време непропорционалното развитие довежда до тежка задлъжнялост към СССР и Живков тайно предлага на руснаците да изкупят златния резерв на България, за да погаси дълговете). Авторите на писмото са наречени „Групата на Куфарджиев“. Те са Никола Куфарджиев (секретар на ЦС на профсъюзите), Веселин Дашин (журналист), Георги Милев (журналист). Бенжамен Варон (доцент, преподавател по политикономия) и др. Всички те са антифашисти, политзатворници, партизани. С решение на Политбюро нареждат на Държавна сигурност да ги арестува. По сталинистки образец те са обявени за „ревизионисти-фракционери“ и обвинени във връзка с югославските тайни служби, уволнени са, изключени от БКП и са изселени в отдалечени райони от София.

(следва – Потушен преврат бетонира властта му)

– – –
* Справка за органите на БКП:

Политбюро – висшият постоянен орган на управление на БКП. Има членове (около 10 души) и кандидат-членове (около 5 души) – през годините броят им варира според кадровата политика на Живков. Заседава често заедно със секретарите на ЦК.

ЦК – Централен комитет на БКП – висшият орган на управление на комунистическата партия. Избира се на конгреси и заседава периодично на пленуми, на които взима кадровите и политически решения. Има членове (150-200 души) и кандидат-членове (100-150 души). Има и секретари на ЦК (около 10 души), които отговарят за отделни сектори в партийните дела и заседават в т. нар. Секретариат на ЦК, често заедно с Политбюро, с което до голяма степен си дублират функциите. За членове на ЦК са избирани освен министри и хора начело в държавното и стопанско управление, също и известни личности, писатели, учени, артисти, интелектуалци, с което партията ангажира обществения елит да подкрепя и коригира политиката на БКП. Всъщност по време на управлението на Живков решенията на ЦК само следват предварително взетите решения от тесния кръг в Политбюро.

ОК на БКП – окръжни комитети – партийни органи, териториално разпределени в 28-те окръга на България, каквито е имало преди сегашните области. Постоянното ръководство е председател и зам.-председатели на ОК, а комитетът се събира периодично на заседания.

ГК на БКП – градски комитети на партията, териториални подразделения по градове. Постоянното ръководство е председател и зам.-председатели на ГК, а градският комитет провежда периодично заседания. В отделните градски райони и по-малки градове има и РК – районни комитети на БКП, които дублират местната власт.

 Източник:e-vestnik.bg



 



 



Други статии от този автор



Коментари