Ален Делон е най-известният френски актьор. И не са само ролите и филмите. Има нещо в този човек, нещо различно и живо, нещо диво и неопитомено. И въпреки успеха, славата, парите, многото вълнуващи връзки с най-красивите жени на не едно и две десетилетия, в Ален Делон остава нещо неуловимо, което не спира да провокира интереса на няколко поколения.
Филмографията на Ален Делон (роден на 8 ноември 1935 г.) е повече от богата – 95 роли в пълнометражни филми, мини сериали и телевизионни филми, продуцент на 30 заглавия, собствена продуцентска компания. Той обаче не е много обичан от критиците. Филмите му са награждавани – ролите в него – не, особено на фона на славата му. Негови близки и колеги, хора от екипите, с които е снимал, казват за него, че е студен, егоцентричен, груб и самодостатъчен. И той вероятно е бил такъв, дори се появява прякор, над който той се надсмива с недоумение: „студеният ангел“. Но Делон не е само това.
Зад успеха и жените, парите и придобивките, често критиците му забравят да виждат едно разрушено детство. Едно момче, останало само на себе си твърде рано и принудено бързо да се оправя в живота, като се ползва с всички дивиденти на външния си вид. На 8 години е в пансион, защото и двамата му родители се женят отделно и създават свои семейства. Периодично е прибиран от майка си и пребиван от втория си баща, Ален израства като хулиган и постепенно затваря всички врати на праведния живот във френската провинция. На 17 г. заминава на война в Индокитай, тогава френска колония, и загубва окончателно всичките си илюзии. Когато през 1956 г. Ален Делон се установява в Париж, той е готов за славен живот без условности и го получава.
Ален Делон, един от най-известните френски актьори твърди, че ще напусне този свят без съжаление.
Той призна това в интервю пред списание „Пари мач“ във връзка с 60-ата годишнина от началото на своята кариера, съобщава Франс прес.
„Животът не ми носи кой знае какво. Всичко съм видял, всичко съм изпитал. Но най-много мразя сегашната епоха. Повръща ми се от нея!“, обяснява 82-годишният екранен идол.
„Има създания, които наистина мразя. Всичко е фалш, всичко е подменено. Няма уважение към дадената дума. Важни са само парите. По цял ден чуваме за престъпления. Знам, че ще напусна този свят, без да ми е мъчно за него!“, каза той.
В интервю със заглавие: „Аз, Делон: интервюто на живота ми“ актьорът разказва за кариерата си, за трудните отношения със семейството му, за жените, които е обичал и за приятелите, които е изгубил.
„Почти всички починаха!“, тъгува Делон, който особено тежко понесе загубата на Мирей Дарк, с която споделяше живота си през 70-те години на миналия век.
Запитан за мястото на жените в сегашния му живот, актьорът сподели, че още не е открил партньорка. „Не казвам, че нямам кандидатки. Те са десетина, но нито една от тях не ми допада, за да приключа с нея живота си. Бих могъл да се оженя за жена, която е готова да ме придружи до края на дните ми!“, обобщава актьорът.
От съблазнителя в „Под яркото слънце“ до ролята на баща в пиесата „Обикновен ден“, с която тръгва на турне с дъщеря си Анушка, Ален Делон въплъщава вечната мъжественост, неподвластна на времето, която преминава през него със сила и убеждение. Интервю с Ален Делон публикувано в „Мадам Фигаро“.
„Жените са чудо на природата. Невъзможно е да ги разбереш, още по-невъзможно е да си обясниш същността им Тях можеш само да ги обичаш и да им се възхищаваш, казва той. Разбира се, винаги ме е удивлявала тяхната убеденост, че вечната любов съществува. Тя е възможна, но само ако единият от влюбените не е между живите. Нищо не е вечно. Винаги се намират обстоятелства, които да убият любовта.”
– Случва ли ви се да се питате къде са мъжете?
– Кой пита? Жените? Наистина познавам някои, които казват, че вече няма мъже… Те са по-малко, защото все повече жени се превърнаха в мъже. Жените се бориха, за да имат права, постигнаха това, което искаха, много добре… Но защо трябва да се държат като мъже, защо искат да приличат на тях? Не разбирам.
– Разбирате ли, че жените искаха да имат права?
– Разбирам го, но до известна степен. Трябва да се внимава с границите, с равновесието между мъже и жени. По мое време казваха, че не е работа на една жена да се бори. Ако утре се борят, ще го правят като мъже… Не съм сигурен, че ще спечелят. Сега се опитват да заличат различията, но това, което отличава един мъж от една жена, е красиво.
– Мъжете и жените вече до такава степен са неразличими, че могат да бъдат сбъркани…
– Беше време, когато на улицата мъжете и жените се различаваха, днес вече не се знае кой кой е. Ролите са по-малко определени, понякога дори се разменят, както с отпуска по бащинство. Освен това, като че ли се подразбира, че е едно и също да бъдеш с човек от другия пол или от същия. Това вече е сериозно! Не съм против гей браковете, не ми пука, но съм против осиновяването на деца. Ще ми кажат, че трябва да се адаптирам и да живея с времето си… Е добре, много зле изживявам тази епоха, която банализира противоестественото. Дори и да ме обявят за стар глупак, това ме шокира!
– Живели сте във време, в което възпитанието на момчетата е било различно: емоциите, чувствата се проявяваха по-малко… Бяхте ли възпитан в култ към мъжествеността?
– До крайна степен, заради обстоятелствата! Бях дете на любовта, но родителите ми се разведоха, когато бях на четири години. Всеки от тях тръгна по своя път и имаше деца. Аз бях по средата: единия ден при единия, на другия ден при другия. Накрая ме дадоха на приемни родители, абсолютно изключителни, на улица „Дьо ла Терас“, във Френ. Живеех във вътрешността на затвора заедно с децата на пазачите (приемният баща е бил пазач в затвор – б.пр.). Това беше друго време, друг живот, по-безгрижен от сегашния.
– На 17 г. се записвате доброволец в армията. Разпределен сте във военноморската част в Сайгон, в разгара на войната в Индокитай. Какво ви даде този опит?
– Дължа всичко на армията. Нямаше да съм това, което съм, ако не беше армията. Тя ме научи на ценностите, нужни за изграждането на един младеж, на един мъж: уважение, дисциплина, смелост…
– Мислите ли, че с премахването на задължителната военна служба, френското общество се лиши от един необходим ритуал на посвещение?
– Допуснахме грешки: през 1974 г. намалихме възрастта на гражданското пълнолетие от 21 на 18 г. Днес хлапаците говорят за правата си, преди да са научили задълженията си. И премахването на задължителната военна служба, която беше полезна за много момчета. Те имаха шанса да намерят рамка, да бъдат обучени, да се сблъскат с авторитета, да придобият ценности… Не е грешка на младите, но колко са разпуснати те днес и правят каквото си искат? Какво ще стане с това поколение, което не е научено да уважава другия, мъж или жена?
– Имахте ли мъжки модел в младостта си?
– Преди армията? Никой. В армията моят модел бяха висшестоящите: командирът Колме, генералите… Исках да приличам на тях, дори и да знаех, че това е невъзможно, защото нямах нужното образование. Не бях офицер, а войник.
– Бащинството помогна ли ви, за да се изградите като мъж?
– То беше едно допълнение, но армията ме направи мъж.
– Синът ви Ален-Фабиен каза пред „Пари мач“, че вие сте го направили мъж. Какво ви дава този комплимент?
– Както ви казах, що се отнася до мен, армията е тази, която ме направи мъж. Всеки може да си прави заключения.
– В края на 1957 г. бяхте в афиша на първия си филм, „Когато е замесена жена“. Каква роля изиграха жените в живота ви?
– Дължа живота и кариерата си на жените. Когато на 22 г. излязох от армията, те ме научиха на всичко. Беше очарователно за един млад мъж, свикнал с момичета на своята възраст, да бъде обичан от по-възрастни жени, които са научили всичко в живота. Брижит Обер и Мишел Корду са самата същност на женствеността, така както Мирей, Роми или Натали (актьорът говори за своите големи любови – Мирей Дарк, Роми Шнайдер и Натали Делон – б.пр.).
– Това са впрочем жени, които се изплъзват на стереотипа за подчинената съпруга…
– Нито подчинени, нито доминиращи. Това са жени със силен характер, които нямат нужда да утвърждават своята мъжественост. Това е толкова красиво, една жена – жена, която не се опитва да заличи това, което е. Днес жените са запазили женските си качества, но по-прикрито. Това е жалко, защото няма нищо по-хубаво на света от една жена. Това съм си мислел винаги. Една истинска жена, която прилича на жена…
– Като Мис Франция?
– Да. Те все още въплъщават образа на утвърдената женственост. Всяка година това е като глътка въздух, озовавам се сред 25 или 30 млади момичета, които въплъщават абсолютната женственост (Ален Делон е член на журито на Мис Франция – б.пр.). Те не се опитват да бъдат нещо друго. Това е прекрасно.
– Вие познавате киното, създадено от мъже за мъже. Какво се промени най-много оттогава?
– Наистина това беше друга епоха, друго кино, което показваше хубавата страна на ченгетата, крадците, авантюристите… Истински мъже, често въплъщавани от актьори, които идваха от никъде. Комедийният актьор има призвание и се учи млад, в школи. Актьорът е избран заради силния си характер, който поставя в услуга на киното. Актьорът е случайност: аз съм случайност, като Лино Вентура, който идваше от кеча, или Жан Габен…
– Къде са днес наследниците на Габен, Вентура?
– Аз не ги познавам. Тези, които остават, се адаптират, като Депардийо. Но вече не е същото.
– Какъв мъжки образ излъчва днешното кино?
– Не мога да ви отговоря. Във всеки случай, не този, който аз познавах. Това е неясно! Преди имаше мъже и мацки. Силни личности. Днес има каквото поискаш. Вече не се мечтае. Мисля, че киното вече не кара хората да мечтаят. По мое време, когато гледахме Кари Грант да целува Ингрид Бергман на екрана, мечтаехме. Сега почти чуваш да казват: „О, видя ли, той прилича на Пиеро!“. Минахме от героите, на които искахме да приличаме, към героите, с които можем да се идентифицираме… Вече няма модели.
– Мачистка ли е кино-средата?
– За днес не знам, защото ходя рядко. Тя беше такава преди 40-50 г., главно при режисьорите. Освен Лилиана Кавани, която правеше много силни филми, имаше много малко жени. Мелвил беше ужасен мачо, той снимаше с мъже за мъже. Това се промени.
– Радва ли ви това?
– Има добри и лоши филми, големи режисьори или не. На една снимачна площадка режисорът е шефът на филма, без значение дали е мъж или жена. Някои жени имат повече талант, отколкото мъжете.
– Никога не сте бил режисиран от жена. Така ви харесваше?
– Много исках да работя с Лиза Азуелос или Майвен. Казах им го. Несъмнено нямаше да има голяма разлика от това дали снимам с мъж. Може би чувствата, които можеха да поискат по-добре да изразя…
– Познавате ли своята женска страна?
– Не. Често са ме питали. Не знам коя е женската ми страна.
– От повече от 50 г. вие въплъщавате вечната мъжественост. Как го усещате?
– Надявам се, че заслужавам това определение… Трогва ме, наистина ми доставя удоволствие. Аз съм такъв какъвто бях, същият мъж… Смущава ме най-вече думата „вечен“. Дори когато някои хора гледат стари снимки, ми казват, че нищо не се е променило, че съм още по-хубав отпреди (смях). Това е чудесно. Кога ли ще спре?
(Ален Делон и любимата му марка циграри „Житан“)
– Какво е пожеланието ви мъжете и жените да се преоткрият?
– Знаете ли какво е казал Фелини точно преди да умре?: „А! Да бъда влюбен още веднъж!“. Да мислиш за това и да го изречеш в мига, в който си тръгваш, е вълнуващо, нали? Трябва да вярваш, че това е най-хубавото нещо на света. Толкова добре го разбирам! Днес сме във време, в което вече не можеш да кажеш на един мъж: „Пожелавам ти да обичаш жена“, но да обичаш истински, искрено, това е, което си струва. Няма нищо по-важно!
От съблазнителя в „Под яркото слънце“ до ролята на баща в пиесата „Обикновен ден“, с която тръгва на турне с дъщеря си Анушка, Ален Делон въплъщава вечната мъжественост, неподвластна на времето, която преминава през него със сила и убеждение. Интервю с Ален Делон публикувано в „Мадам Фигаро“.
„Жените са чудо на природата. Невъзможно е да ги разбереш, още по-невъзможно е да си обясниш същността им Тях можеш само да ги обичаш и да им се възхищаваш, казва той. Разбира се, винаги ме е удивлявала тяхната убеденост, че вечната любов съществува. Тя е възможна, но само ако единият от влюбените не е между живите. Нищо не е вечно. Винаги се намират обстоятелства, които да убият любовта.”
– Случва ли ви се да се питате къде са мъжете?
– Кой пита? Жените? Наистина познавам някои, които казват, че вече няма мъже… Те са по-малко, защото все повече жени се превърнаха в мъже. Жените се бориха, за да имат права, постигнаха това, което искаха, много добре… Но защо трябва да се държат като мъже, защо искат да приличат на тях? Не разбирам.
– Разбирате ли, че жените искаха да имат права?
– Разбирам го, но до известна степен. Трябва да се внимава с границите, с равновесието между мъже и жени. По мое време казваха, че не е работа на една жена да се бори. Ако утре се борят, ще го правят като мъже… Не съм сигурен, че ще спечелят. Сега се опитват да заличат различията, но това, което отличава един мъж от една жена, е красиво.
– Мъжете и жените вече до такава степен са неразличими, че могат да бъдат сбъркани…
– Беше време, когато на улицата мъжете и жените се различаваха, днес вече не се знае кой кой е. Ролите са по-малко определени, понякога дори се разменят, както с отпуска по бащинство. Освен това, като че ли се подразбира, че е едно и също да бъдеш с човек от другия пол или от същия. Това вече е сериозно! Не съм против гей браковете, не ми пука, но съм против осиновяването на деца. Ще ми кажат, че трябва да се адаптирам и да живея с времето си… Е добре, много зле изживявам тази епоха, която банализира противоестественото. Дори и да ме обявят за стар глупак, това ме шокира!
– Живели сте във време, в което възпитанието на момчетата е било различно: емоциите, чувствата се проявяваха по-малко… Бяхте ли възпитан в култ към мъжествеността?
– До крайна степен, заради обстоятелствата! Бях дете на любовта, но родителите ми се разведоха, когато бях на четири години. Всеки от тях тръгна по своя път и имаше деца. Аз бях по средата: единия ден при единия, на другия ден при другия. Накрая ме дадоха на приемни родители, абсолютно изключителни, на улица „Дьо ла Терас“, във Френ. Живеех във вътрешността на затвора заедно с децата на пазачите (приемният баща е бил пазач в затвор – б.пр.). Това беше друго време, друг живот, по-безгрижен от сегашния.
– Какво е пожеланието ви мъжете и жените да се преоткрият?
– Знаете ли какво е казал Фелини точно преди да умре?: „А! Да бъда влюбен още веднъж!“. Да мислиш за това и да го изречеш в мига, в който си тръгваш, е вълнуващо, нали? Трябва да вярваш, че това е най-хубавото нещо на света. Толкова добре го разбирам! Днес сме във време, в което вече не можеш да кажеш на един мъж: „Пожелавам ти да обичаш жена“, но да обичаш истински, искрено, това е, което си струва. Няма нищо по-важно!
Ален Делон
Историята им започва банално – те са млади, ужасно красиви, много талантливи и всеки носи своя все още необуздан характер. Започват да снимат филм заедно и неизбежното се случва – между Ален Делон и Роми Шнайдер пламва толкова силна любов, че белязва животите им завинаги. Киното ги събира, но пътят на славата сякаш ги разделя.
За пръв път се виждат на летището в Париж, където начинаещият киноактьор Ален Делон отива да посрещне вече популярната Роми, с която ще си партнират във филма „Кристин“. Ален Делон, типично в негов стил, я очаква с огромен букет и така двамата се запознават. Интересното е, че любовта им не пламва от пръв поглед, защото и двамата остават с неприятни впечатления един от друг. „Характерът на Роми си е просто характер на Роми“ – казва по-късно актьорът.
В началото Роми с нежелание играе в сцените, в които трябва да се целува с Делон, но след известно време се оказва, че безпардонният французин започва да ѝ харесва и е точно това, от което тя има нужда, за да обуздае собствения си труден нрав. Привлечена от разкрепостеността и спонтанността на Делон, тя се влюбва безумно в него и той съвсем буквално става смисъл на живота ѝ. Той също е запленен от нейната красота и от силата, която притежават, когато са двамата. Те се сгодяват, но връзката им приключва с грандиозен скандал, най-вероятно заради изневери от страна на актьора. Роми твърди, че дори го е заварвала в леглото и с мъже.
Докато Ален Делон е женен за Натали Бартелеми – неизвестна красавица, с която той се запознава в бар, а след това не спира да има забежки с екранните си партньорки, животът на Роми поема в трагична посока, а тя никога не излиза от порочния кръг наречен Ален Делон. Тя се омъжва и развежда, погребва съпрузи, а последният „пирон в ковчега“ на актрисата е смъртта на сина ѝ. 10 месеца по-късно тя се самоубива, а Ален Делон написва може би най-трогателното любовно писмо в историята:
***
Сбогом, моя кукличке…
Гледам те как спиш. Аз съм при теб, до твоето смъртно ложе. Ти си облечена в дълга червеночерна туника, с бродерии на гърдите. Мисля, че са цветя, но не ги поглеждам. Казвам ти сбогом, най-дългото сбогом, моя кукличке. Аз винаги те наричах така. Не гледам цветята, а твоето лице и си мисля, че си красива, че може би никога не си била толкова красива. Мисля си също, че за първи път в живота си те виждам толкова ведра и спокойна. Като че ли една нежна ръка е изтрила от лицето ти всички грижи и страхове. Гледам те как спиш. Казват ми, че си мъртва. Мисля си за теб, за мен, за нас. Колко съм виновен? Човек си задава този въпрос само пред този, когото е обичал и когото още обича. Това чувство те залива, после затихва и тогава си казваш, че не си виновен, но си отговорен….
Аз съм отговорен пред теб. Заради мен миналата нощ твоето сърце спря да бие. Заради мен, защото преди двайсет и пет години ме избраха за твой партньор в „Кристина“. Ти пристигаше от Виена, а аз те чаках в Париж с букет цветя в ръка, който не знаех как да държа. Продуцентите на филма ми бяха казали – „Когато я видите да слиза от самолета, приближете се към нея и й подарете цветята.“ Чаках с цветята като глупак сред орда фотографи. Ти слезе. Аз пристъпих напред. Ти попита майка си – „Кое е това момче ?“ И тя отговори – „Трябва да е Ален Делон, твоят партньор“. И нищо повече. Не беше влюбване от пръв поглед. По-късно отидох във Виена, където се снимаше филмът. Там се влюбих безумно в теб. И ти се влюби безумно в мен. Често сме си задавали вечния въпрос на влюбените: „Кой се влюби пръв? Ти или аз ?“ Брояхме едно, две, три и си отговаряхме: „Нито ти, нито аз! Влюбихме се едновременно!“
Господи, колко млади и щастливи бяхме! В края на снимките ти казах – „Ела да живееш с мен във Франция.“ И ти веднага ми отговори – „Искам да живея с теб във Франция.“ Спомняш ли си? Семейството ти, родителите ти полудяха. Цяла Австрия, цяла Германия се възмути. Нарекоха ме узурпатор, похитител на деца. Обвиниха ме, че съм отвлякъл „императрица Сиси“. Аз, един, французин, който не знаеше нито дума немски. И ти, кукличке, която не знаеше и дума френски. В началото се обичахме без думи. Гледахме се и се усмихвахме. Кукличке… А аз вече бях Пепе. След няколко месеца аз все още не говорех и дума немски, но ти вече говореше френски така добре, че ние играехме театър във Франция. Режисьор беше Висконти. Той казваше, че си приличаме, че когато свием вежди от гняв, страх или тревога, между тях се появява едно и също V. Той го наричаше Рембрандовото V, казваше, че то личи на автопортретите на художника.
Гледам те как спиш. Рембрандовото V е изчезнало. Ти вече не се боиш, вече не си нащрек, защото вече никой не те преследва. Ловът свърши и ти си почиваш. Продължавам да те гледам. Познавам те така добре. Зная коя си и защо си мъртва. Познавам характера ти. Отговарям на другите, че характерът на Роми си е просто характер на Роми. Това е всичко. Оставете ме на спокойствие. Ти беше много уязвима, защото беше хармонична. Дете, което много бързо и много рано стана звезда. И това обясняваше, от една страна, твоите капризи, изблиците ти на гняв и честата смяна на настроенията, както при децата, реакциите ти – обясними, но трудно предвидими, а от друга страна, твоето професионално поведение. Да, но в същото време в теб живееше и детето, което не знаеше точно с какво си играе. С кого. И защо. И през тази пукнатина се промъкнаха страхът и нещастието.
Така се случва, когато си Роми Шнайдер, в разцвета на своите сили и си толкова чувствителна и темпераментна. Как да обясня на другите коя беше всъщност ти и кои сме ние – актьорите? Как да им обясня, че ние от непрекъснатото играене, интерпретиране, от влизането в чуждата кожа понякога забравяме кои сме и се чувстваме изгубени. Как да им кажа колко е трудно и каква сила на характера и каква уравновесеност са нужни на човек, за да запази достойнството си и да продължи да ходи с високо вдигната глава! Но тази вътрешна стабилност къде да я намериш в този свят, в свят като нашия, в този цирк, в който ние сме жонгльори, клоуни, акробати, позлатени от светлината на прожекторите?
Ти казваше – „В живота си не умея нищо, но в киното мога всичко“. Не, другите не могат да разберат това. Не могат да разберат, че колкото по-голям актьор ставаш, толкова по-непригоден си за живота. Гарбо, Мерилин, Рита Хейуърт… И ти. И докато ти си почиваш, аз стоя толкова близо до теб, плача и крещя – не, не, не, тази ужасна професия не е за жена. Зная го, защото аз съм човекът, който най-добре те познаваше и разбираше. Защото съм актьор. Ние бяхме от една и съща кръвна група, моя кукличке, говорехме на един и същ език. Но аз съм мъж. Другите не могат да ни разберат. Разбират ни само актьорите. Това е необяснимо.
И когато става дума за жена като теб, те не могат да разберат, че си умряла от „това“. Казват, че си била мит… Разбира се, че е така… Но митът е само една фасада, един ореол. Мит е кралят, принцът, Сиси, мадам Ано, чайката… Но вечер митът се прибира вкъщи. Тогава той е само Роми – една жена, чийто живот те не разбират, с която се отнасят лошо и която вестниците преследват и нападат. Тогава самотата погубва мита. Митът се превръща в страх. И колкото повече човек сам осъзнава това, толкова повече се оплита в мрежата на алкохола и успокоителните. И тази зависимост става навик, след това необходимост. После човек вече не може без това и сърцето спира, защото е твърде уморено, за да бие. Това сърце беше много дълго малтретирано и отблъсквано. То беше сърцето на жена, която прекарва вечерите сама с чаша в ръка. Казват, че отчаянието от смъртта на Давид /синът на Роми/ те е убило. Не, лъжат се. То не те уби, то само те довърши. Вярно е, че казваше на Лоран, твоя последен и чудесен спътник в живота – „Струва ми се, че съм стигнала до дъното…“ Вярно е, че искаше да живееш, защото обичаше живота. Вярно е също, че в събота призори ти стигна до дъното. И когато сърцето ти се пръсна, беше сама и само ти разбра, че това наистина е дъното.
Пиша ти наслуки. В безпорядък. Моя кукличке, така гневна и така наранена. Случи се това, от което ти най-много се страхуваше – извадиха личния ти живот на показ. Винаги беше нащрек като преследвано животно, като подгонена сърна. Ти добре знаеше, че с едната ръка съдбата ти отнемаше това, което ти даваше с другата. Живяхме един до друг повече от пет години. Ти с мен. Аз с теб. Заедно. После животът… Нашият живот, който не засяга никого, ни раздели. Но ние не прекъснахме връзката си. Да, точно така, ние се стремяхме един към друг. После в 1968 г. дойде ред на „Басейнът“. Срещнахме се отново, за да работим. Аз дойдох да те взема от Германия и се запознах с твоя син Давид. След нашия филм ние се чувствахме като брат и сестра. Между нас нямаше страст и всичко беше ясно. Имаше нещо по-добро – нашето кръвно приятелство, приликата между нас, думите, с които се разбирахме. След това в твоя живот имаше само нещастие и страх. Другите ще кажат – „Каква актриса! Как майсторски играе трагични роли!“ Те не знаят, че трагедията от екрана всъщност е вътре в теб. Те не разбират, че драмите от личния ти живот по-късно избликват в твоите роли. О, моя кукличке, тази мъчителна професия!
Гледам те как спиш. Вчера ти беше още жива. Отново съм сам. И си казвам – ти ме обичаше. Аз те обичах. Знаеш, че не бих могъл да те опазя от тълпата, от вихрушката, така жадна за зрелища, която толкова те плашеше и те караше да трепериш. Прости ми. Ще дойда да те видя утре и ще бъдем сами. Моя кукличке, продължавам да те гледам. Искам да те изпия с поглед и отново да повтарям, че никога не си била толкова хубава и спокойна. Почивай си. Аз съм тук. Научих малко немски с теб. Ich liebe dich. Обичам те. Обичам те…
.jpg)
