Истинската история на социализма – десетоноемврийска елегия

Преди пет години, за четвъртвековния юбилей на 10 ноември, положих доста усилия да събера данни за БВП на България в абсолютни числа и на глава от населението и за съотношението му към средния световен и западноевропейски БВП през годините. Излязоха интересни неща. Според проекта Ангъс Мадисън, тогава на върха на популярността, за 25-те години от 1944 до 1969 г. БВП на България се увеличава три пъти, до 1974 г. – четири пъти и до 1979 г. – над пет пъти. За сравнение, изменението на БВП между рекордната за капиталистическа България 1939 г. и следвоенната 1944 г. е надолу само с 10,5%. 

БВП на глава достига сравнителен максимум в 1975 г., когато е 25% над средния световен и 47% от средния за Западна Европа. И двете числа си остават абсолютен рекорд и досега, и не се очертава да бъдат застигнати. В цялата ни стопанска история след 1878 г. няма друго сгромолясване, равно на 1990-те години. Преди пет години абсолютният БВП в съпоставими цени е все още на равнището на кризисната за социализма 1984 г., а световният БВП за същия период е нараснал три пъти! 

По-долу давам линк към този коментар от 2014 г., за да не повтарям много от казаното вече там – и за разочарованието от социалното неравенство, и за уродливостта и паразитизма на българския капитализъм някога и сега, и за упадъка на публичното, и т.н.  

Днес нови подобни европейски данни, достъпни в интернет, не знам защо, липсват. Но намерих няколко интересни проучвания на американския Изследователски център „Пю“ (Pew Research Center) за обществената оценка за икономическото развитие на осем посткомунистически страни от 1989 г. до 2019 г., публикувани на 8 ноември т.г. България, знаменателно, е доста по-близо по отговорите си до Украйна и Русия, отколкото до средноевропейските бивши социалистически страни. 

Дали икономиката е по-добре или по-зле сега в сравнение с „комунистическото управление“? Тук България уверено води класацията отзад напред с 24% отговорили „сега е по-добре“ срещу 57% – „сега е по-зле“. След нея са Украйна с 25% срещу 54% и Русия с 27% срещу 53%. Само 9% от полаците мислят, че сега е по-зле. Друго изследване на „Пю“ оставя България на предпоследно място в посткомунистическа Европа, след Украйна, по процента на хората, за които след 1989 г. има подобрение на стандарта им на живот – 32%. В Украйна те са 28%, а в Русия – 37%. 

Това е процентът на доволните от „прехода“ в България – между 24% и 32%. Показателно е, че хората оценяват по-песимистично икономиката като цяло, а за собствения си стандарт явно разчитат и на доходи от чужбина или пък се самоласкаят. Но доходите от чужбина и при сегашната свръхвисока емиграция не са достатъчни да подобрят сезаемо стандарта на мнозинството българи. 

България обаче е пред Украйна и доста пред Русия по одобрението си за многопартийната система и пазарната икономика – в България 54% одобряват и 37% не одобряват прехода към многопартийна система, докато 55% одобряват, а 36% не одобряват прехода към пазарна икономика. В Украйна те са 51% срещу 35% и 47% срещу 38%, а в Русия – 43% срещу 48% и 38% срещу 51%. 

Тук причините са сигурно и в европейското ни членство, и най-вече в наситеността на ефира ни с „правилна“ пропаганда, а пък в иначе по-благополучната икономически Русия антизападният и антилиберален дискурс явно взима връх. У нас например цели 54% одобряват по принцип многопартийната система, но пък 78% не мислят, че управниците им въобще ги е грижа за тях. По този показател България е на трето място отзад напред в цяла Европа – много след Русия, а по-назад от нея са само Украйна (80%) и Гърция (84%). 

Колко „европейска“ е наистина България? Въпреки гръмките ни приказки след 1989 г. за направения от България „окончателен“ „цивилизационен“ и геополитически избор, историята недвусмислено показва, че най-важният международен фактор за развитието на страната през последните 200 години е Русия. Най-резките съдбоносни завои в новата ни история, в 1878, 1944 и 1989 г., бяха все в резултат на Русия. Твърде вероятно е и следващият завой – вероятно в посока, различна от сегашната на ЕС и НАТО, да е също повлиян по някакъв начин от Русия. Това е ясно на всички и именно затова за българите и днес няма по-гореща тема от съперничеството между „московеца“ и „ингилизина“ на Л. Каравелов. 

Колкото до „цивилизационния“ ни избор, човешката цивилизация е само една (има различни култури) и дадено общество може да бъде само по-малко или по-цивилизовано, като цяло или в различните си сфери, а не да избира една или друга алтернативна цивилизация. Трудно защитимо е твърдението, че днешна България е като цяло „по-цивилизована“ от онази от 1970-те години, в която аз израснах. 

Що се отнася до геополитиката, там не сме правили никакъв самостоятелен избор. С края на Студената война България бе предадена срещу разписка от сферата на СССР в сферата на САЩ и васалната им Западна Европа. Европа обаче няма единен геополитически интерес и след неизбежното отзвучаване на американската военнополитическа хегемония над Стария континент, която бе замразила, но не и премахнала старите регионални противоречия, те ще се явят с нова сила. Всъщност вече се явяват – в конфликта между Британия и континентална Европа, между Германия и всички останали, между европейския Север и Юг по въпроса за миграцията, дори между Севера и Юга в отделните европейски страни като Британия, Италия, Испания, дори и Германия. 

Колкото до „демокрацията“, всички мислещи хора в България разбират правотата на Атанас Буров, че „демокрацията е много голям лукс, цвете, което вирее само на богата, плодородна почва“. Покрай многото противоречия, нерядко и откровени нелепости, Буров казва много верни и дълбоки неща. В днешна България, дето цели региони и стотици хиляди хора са тотално зависими за хляба си от управляващата партия-държава, дето стотици хиляди граждани продават гласа си за тройка кебапчета, дето напълно липсва неизкривена медийна среда, демокрация очевидно не може да вирее. Трудно е да се каже с какво политическата система на днешна България е по-„демократична“ от „тоталитарната“ в 1980-те години или ганьовската в 1890-те години.  

Че България вече близо десет години се управлява от ГЕРБ и еднолично от Борисов не е израз на „демокрация“ (т.е. на триумф на принципа „аз съм прост и вие сте прости“), а на хегемонията на партията-държава и на господството на антисоциалистическата идеология („ако не е той, комунистите идат“), както виждаме, в пълно противоречие с реалните интереси и настроения на мнозинството хора. При наличие на някаква „демокрация“ именно последните щяха да определят гласовете. Президентските избори от 2016 г. дадоха известна представа за реалните настроения сред мнозинството от народа и ако президентът Радев продължи да е така принципен и смел, както през последната година, догодина гласовете му ще са поне три милиона. 

Всъщност „демокрацията“ никога не е била дори и второстепенна цел на промените след 1989 г. Приказките за „демокрация“ при прехода от социализъм към капитализъм са били винаги най-чиста демагогия. Поне на мене това ми стана ясно още ,ежду първия син митинг на 18 номеври 1989 г. и началото на предизборната кампания на СДС в 1990 г. Истинската цел на промените беше да се трансформира политическата власт на тогавашната служебна буржоазия във финансова, да се нормализира тя по капиталистически като възпроизвеждаща се икономическа власт на малцинството. Т.е. нещо диаметрално противоположно на „демокрацията“. 

Съдържанието на прехода от социализъм към капитализъм не може и да е друго. Казано по марксистки, то е „контрареволюция“, деградация от по-висшата към по низшата обществено-икономическа формация – с други думи, от власт на социалистическата бюрокрация със значителна корупция, но и с доста реално внимание към обществения интерес и публичния сектор – към власт на капиталистическата олигархия в служба на външни сили, с много по-мащабна корупция и без почти никакво внимание към обществения интерес и публичния сектор. 

Решаващото тук е характерът на властта. При хегемонията на болшевиките в Русия пазарните реформи на Ленин – и „временния“ му завой към НЕП през март 1921 г., и решението за НЕП „сериозно и за дълго“ няколко месеца по-късно не водят до промяна на обществения строй. Те са технически израз на невъзможността болшевиките да продължават да управяват Русия, особено вече в мирно време, по сектантско-комунистически, т.е. по книжките, както не на шега опитват в началото. 

В първите месеци след октомври 1917 г. болшевиките съвсем сериозно мислят да премахнат парите и банките, армията, полицията и насилието. Предоставят на селяните сами да решават по съвест поземления въпрос и да хранят доброволно градовете, а на работниците сами да управляват фабриките и щедро да снабдяват селото с промишлени стоки, като в началото дори не се и поставя въпросът за национализация на фабриките. Фабрикантите и инженерите се очаква да се поставят доброволно в услуга на работническото самоуправление и да му помагат с опита и знанията си. Отделни добри хора наистина го правят. 

Яростната съпротива на капиталистите като класа обаче, на дворянството и духовенството, агресията на немците и Антантата, белият терор, човешката алчност и корист – и другите несъвършенства на „човешката природа“ – бързо водят до реакции като създаването на Червената армия, ЧК (първоначално замислена като „временна“ комисия за борба с контрареволюцията, саботажа – на капиталистите – и спекулата – т.е. пазара на дребно), до червения терор, национализацията на фабриките, „продразвьорстката“ (насилствената реквизиция на храни) на село, избухването на гражданската война... и по-нататък – и до „разкулачването“, колективизацията и насилствената индустриализация и урбанизация. 

Пазарните реформи на социализма в условията на политическо господство на „буржоазията“, както ставаше у нас след 1991 г., водят до бърза смяна на обществения строй. Проф. Васил Проданов обаче нарича промените не „контрареволюция“, а „буржоазна революция“ по аналогия с английската буржоазна революция с първоначално криминално натрупване на капитали, заграбване на общински земи (у нас – на социалистически производтсвени фондове), гражданска война (у нас – виртуална), в която загиват не от куршуми, а от глад и липса на нормално здравеопазване хиляди хора, а, добавям, други милиони бягат в чужбина, и т.н. 

Проданов проследява как у нас се реставрира старият капитализъм – чрез реституция, връщане на земята в реални граници, завръщането на старите буржоазни партии, преименуване на улици, преориентиране от дружба със СССР към васалитет към Германия... В същото време България попада в мелницата на новия стадий на развитие на световния капитализъм – неолибералния глобализиран капитализъм под американски контрол. Смяната на системата има гигантски деструктивни следствия за мнозинството, което се оказва неосъзнато оръдие в ръцете на малка група хора, заграбили принадлежащата на девет милиона граждани собственост, чрез които обаче се реализират интересите на други геополитически играчи.  

Проф. Георги Найденов, който поддържа, че до 1989 г. у нас имало не социализъм, а държавен капитализъм, не приема тезата на Проданов за заграбването на обществените фондове, „принадлежащи на народа“, от соцбюрокрацията, тъй като те никога не са принадлежали на народа. За Найденов лошото на прехода не е, че новите частни капиталисти си присвоили фондове, които и без това били техни, а че прехвърлили дълговата тежест на дотогавашния държавен капитализъм на гърба на народа посредством инфлацията – трите ценови шока от 90-те години, посредством ограбването на пенсионните и здравноосигурителните фондове и на рентата на поземлените собственици от ТКЗС... Найденов не е съгласен също, че след 1989 г. у нас се е възстановил старият капитализъм, при който икономиката била основно селска, натурална с просто стоково производство, а днес е градска и се базира на огромно мнозинство наемни работници.  

Макар българските философско-исторически опити за прехода от горния тип засега да са още далече по историческа задълбоченост и размах примерно от книгите на руските историци А. Пижиков и Е. Спицин от, за които споменавах няколко пъти през годината (дал съм линкове по-долу), заслужават признание опитите да се говори за близкото минало не с интелектуално лекотонажния жаргон на „либерализма“, а с повече или по-малко строги научни средства. Те няма да спрат дотук и ще стават все по-централни за обществения ни дискурс. Полицейщината на герберския режим и опитите им за изкуствено налагане на антикомунистически дневен ред на обществото е израз не на друго, а на страха на олигархията от скорошното пробуждане на масите. 

 Автор: Валентин Хаджийски

Източник: glasove.com

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}