Томас Клайн-Брокхоф: Америка няма да бъде задълго детегледачка на Европа

Томас Клайн-Брокхоф: Америка няма да бъде задълго детегледачка на Европа
20-11-2019г.
13
Гост-автор
"Няма да има връщане към предишното състояние. Мимолетният момент на американската хегемония е зад нас и Америка няма да бъде задълго детегледачка на Европа. Опасявам се, че без американските гаранции вътрешноевропейските пукнатини ще се задълбочат". Това казва в интервю за "Фигаро" Томас Клайн-Брокхоф, вицепрезидент на германския фонд “Маршал” в Берлин, организация, посветена на отбраната и засилването на трансатлантическите връзки. В книгата си, която току-що излезе в Германия и която скоро ще бъде на разположение на английски, “Светът има нужда от Запада” (Le Monde a besoin de l’Occident), Томас Клайн-Брокхоф описва рисковете от появата на “цифрови диктатури” в Китай и Русия, както и пукнатините между Източна и Западна Европа. Той отхвърля обаче идеите за неизбежното поражение на Запада.

 

 

- 30 години след падането на Берлинската стена, преминахме от еуфорията към разочарование. Какво се случи?

 

- 30 години след 1989-а ние сме изправени пред “руините на нашите надежди”, както отбелязва историкът Андреас Рьодер. Мирните революции от 1989 г. и рухването на комунистическите режими не доведоха до очакваната епоха на демократичен мир. Изглежда, че много наши надежди просто са били “пожелателно мислене” (wishful thinking), а оптимизмът ни - форма на триумфализъм. 

 

В нашата западна интерпретация историята през 1989 г. се е случила в Берлин, когато падна Стената, а не в Пекин, където танковете излязоха срещу демонстрантите. Бруталната репресия на площад “Тянанмън” бе възприета като отклонение. Смятахме, че китайското ръководство един ден ще признае кървавата си грешка и ще приеме неизбежния ход на историята, която ще продължи своята политика на либерализация. Ние просто не можехме да си представим, че китайските лидери могат да вземат решение, което ангажира цяло поколение (и което неотдавна бе потвърдено от Си Дзинпин): да не отстъпват властта, независимо от обстоятелствата. 

 

От дистанцията на времето, това решение на ръководството на Комунистическата партия в Пекин може би е бил най-точният знак какво ни готви бъдещето. То известяваше възраждане на авторитаризма. Всъщност тази опасност не беше изчезнала и 1989 г. ни предупреди, че няма да изчезне. Но ние не искахме да слушаме. 30 години по-късно гледаме на най-новата си история като на екран, разрязан наполовина. Едната половина от екрана ни говора за епохата “след Берлинската стена”, а другата половина - за епохата “след площад “Тянанмън”.

 

- Преоткриваме ли, че няма линейна история, а различни светове с различен метаболизъм?

 

- След 1989 г. надеждата за по-добро бъдеще се превърна в увереност в хода на историята, а оптимизмът премина в детерминизъм. Тази телеология породи епоха на прекомерен либерализъм: ние имахме мисия. Светът непременно щеше да стане “като нас”. Вече нямаше враг. Вчерашните врагове непременно щяха да станат  партньори днес и приятели утре. Ние трябваше да потърпим, да приемем отклоненията. Затова се отнасяхме към Русия и Китай с “търпението на светци”. В епохата на либералната хегемония, защитена от американската военна мощ и правилата на либералния международен ред, беше лесно да се прикрие факта, че някои партньори просто “играят” своята роля. Всъщност техният метаболизъм беше различен от нашия, ако използвам вашия израз. 

 

- Казвате, че в Централна Европа главната причина за революцията е било желанието за възстановяване на националната независимост, а не присъединяването към демократичните ценности. Не бяха ли и двете?

 

- По онова време всички бяха убедени, че регионът е пълен с хора, като Вацлав Хавел, които се стремят към либерална демокрация. Но това беше само част от историята. Източноевропейците бяха чакали дълго, за да се освободят от веригите на съветската окупация и да възстановят националните си държави, етнически доста хомогенни. В този смисъл, 1989 г. беше революция, стремяща се към национална еманципация, а не просто триумф на западните ценности. 

 

Коалицията от 1989 г. включваше либерали и националисти, но на Запад надценихме броя на либералите във всички страни, с изключение на Полша. По онова време дори най-твърдите националисти говореха езика на демокрацията. Изглеждаше, че се борят за велики идеали, а не за тесни национални и етнически интереси. Днес говорим за метаморфозата на Виктор Орбан и Ярослав Качински, бивши борци за свобода, превърнали се в антилиберални националисти. Но може би ние сме ги разбрали зле още в началото.

 

- Какво породи дисонанса между Източна и Западна Европа? Наистина ли това е антагонизъм между национални и демократични ценности? Или разногласие между тези, които защитават прогресистките ценности, и онези на Изток, които защитават консервативните ценности?

 

- Кризата с бежанците през 2015 г. беше решаващ момент. След 1989 г. гражданите, живеещи на изток от старата демаркационна линия, смятаха, че “са се подписали” под пазарната икономика и демокрацията. Но мнозина не приемаха идеята за етническата хетерогенност като неизбежен елемент на либералната демокрация. Независимо от това, което казваха западноевропейците, които изтъкваха факта, че етническата хетерогенност е естествена последица от свободата на движение и отвореното общество, много източноевропейци смятаха, че трябва да защитават ценностите на своите общности от западните месиански прогресисти, особено от дошлите от Германия, които проповядваха идеалистичен универсализъм и в който те самите никога не са клели във вярност. Те смятат, че бежанската криза не само разкрива едно старо философско различие, но и представлява нарушение на договора между Изтока и Запада.

 

- Изтокът ли не се придържа към нашата концепция за либерална демокрация? Или по-скоро ние сме се променили? Орбан и Качински по-добре ли щяха да се чувстват с Европа на отечествата на Дьо Гол или Аденауер?

 

- Разбира се, че те биха се чувствали много по-комфортно през 50-те години и разбира се, че ние сме променили своите норми и ценности. Но ние сме преставали да го правим от Кодекса на правата от Вирджиния през 1775 г. Историята на универсализма е история на разширяването на областта на тези права. Помислете за еманципацията на чернокожите, евреите, циганите… Помислете за жените, а в последно време за гей брака. Прогресистите и консерваторите продължават да се сблъскват по справедливия въпрос за обхвата и скоростта на тези социални и законови промени. Но Орбан и Качински не са консервативният полюс в този разговор. Те злоупотребяват с думата “консерватизъм”, за да  развият своята етнонационалистическа кауза и да оправдаят недемократичната концентрация на власт в ръцете си.

 

- Казвате, че Варшава и Будапеща злоупотребяват с думата “консерватизъм”. Но не сме ли свидетели и на злоупотреба с думата “либерал”, с появата на един либерализъм, парадоксално квалифициран от някои като “нелиберален”, тъй като проповядва крайно “прогресистка” програма?

 

- “Нелибералният либерализъм” е термин, използван от британския интелектуалец Тимъти Гартън Аш, за да опише либералите максималисти, които искат да канонизират последната версия на крайно прогресистката програма. Те определят като расист, сексист или фашист всеки, който не е съгласен с нея. Ясно е, че това е нетолерантност, която ограничава рамката на дебата по неприемлив начин. Левицата използва инструментите на политическата коректност и сплашването. Но това е различно от онова, което прави популистката десница, която, веднъж дошла на власт, злоупотребява с нея, ограничавайки и нападайки контра-властите. 

 

- След като Ангела Меркел признава, че мултикултурализмът се е провалил, трябва ли да се учудваме, че Източна Европа не бърза да поеме по нашия път по мигрантските въпроси?

 

- По-малко ме притеснява пропастта между Изтока и Запада от поляризацията ляво-дясно по този въпрос. За крайната левица всеки мигрант е бежанец, а за крайната десница всеки бежанец е мигрант. Левицата вижда жертви навсякъде - жертви на потисничество, жертви на капитализма, жертви на климатичните промени. Следователно, всички трябва да са бежанци. Но за популистката десница, дори един бежанец от войната в Сирия е само мигрант, на когото не е предопределено да живее тук, поради неговата етническа принадлежност и религия. 

 

Партиите в центъра трябва да се опитат да запазят разграничението между бежанци и мигранти. Мигрантите са тези, които ние избираме, докато бежанците избират нас. В последния случай, който е регламентиран от правата на човека и Женевската конвенция, националните държави трябва да имат правото да ограничават броя на бежанците според възможностите си. Макс Вебер би нарекъл това етика на отговорността. 

 

- Според Сергей Лавров се е появил постзападен свят. Но вие казвате, че Западът не е мъртъв. Как гледате на кризата на демокрациите и популизма?

 

- Като социални движения, популистите бият тревога. Те често идентифицират реалните проблеми, които традиционните политици не са успели да решат. Те изразяват културна и икономическа критика на глобализацията, която трябва да бъде чута. За съжаление, лицата, които бият тревога, никога не са добри в поправянето. Те предпочитат антилиберални средства, за да отговорят на основателните оплаквания. Така че “мейнстрийм” политиците трябва да бъдат коректив и да помогнат за преодоляване на кризата на доверие, която разяжда нашите западни общества. За щастие, либералната демокрация неведнъж показа, че е най-приспособимата форма на управление. 

 

- Започна ли нова Студена война с Русия и Китай? Могат ли да дискредитират идеята за Запада и демокрацията с помощта на интернет?

 

- Десетилетия наред смятахме, че руснаците и китайците искат да са като нас. Сега осъзнаваме, че е било обратното и те искат ние да сме като тях! Информационните технологии са техният лост. А цифровата диктатура е опасността, която се задава. В Европа и САЩ трябва да заемем твърда и трезва либерална позиция, за да осуетим тази атака. Трябва да сме неотстъпчиви по отношение на ценностите си, но умерени и предпазливи, когато трябва да ги разпространяваме. И трябва да защитаваме твърдо тези ценности, когато други се опитват да ги компрометират. 

 

- В опасност ли е трансатлантическата връзка? Ще се отдръпне ли Америка? 

 

- Ако смятате, че Западът, това са следвоенните институции, тогава, да, ние сме в опасност. Но ако смятате, както смятам аз, че Западът е нормативен проект, роден от Просвещението и неговите политически ценности, тогава ще запазите увереността си в нашата способност да преодолеем продължаващата либерална контрареволюция. Въпреки това няма да има връщане към предишното състояние. Мимолетният момент на американската хегемония е зад нас и Америка няма да бъде задълго детегледачка на Европа. Опасявам се, че без американските гаранции вътрешноевропейските пукнатини ще се задълбочат. 

 

- В този момент на разклащане на Европа, Германия изглежда затънала в особено объркване, въпреки икономическата си сила. 

 

- Конюнктурата в Германия произтича от германската Конституция, която придава стойност на стабилността повече от всичко друго и следователно може да породи стагнация. За да се избегнат бързите промени в управлението, няма ограничение за мандатите на канцлерите. Това води до изключително дълги управления (Аденауер, Кол, Меркел…) и на купища нерешени проблеми. Нещата ще се влошат, преди да се подобрят. 

 

- Казвате, че светът има нужда от Запада. Може ли все още да бъде компас, докато авторитарните режими твърдят, че няма истина, а само битка за власт?

 

- Не виждам никаква причина да бъдем фаталисти. Идеите на трансатлантическите революции от 1776 г. и 1789 г. остават привлекателни. Протестиращите в Хонконг пеят “Клетниците”, а бежанците не искат да се връщат в Саудитска Арабия или Русия. Те знаят какво е Западът и защо искат да отидат там. Ние трябваме да научим отново това, което те знаят. Просто трябва да поправим някои малки неща. По-точно, повече от няколко…

 

Източник: glasove.com

 

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.