Актуално
След последната размяна на любезности между Борисов, с помощта на главния прокурор, който той „сам си избра“, и президента Радев е очевидно, че в България има двувластие.
Двубоят Радев - Борисов и американските директиви

Гост-автор | 10/02/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

 

Източник: glasove.com

***

 

От примера на водещата демокрация САЩ виждаме, че управляващите днес спокойно могат и да живеят в желирана капсула, изолирани от реалността. Така може да си живурка занапред и Борисов.

Голяма част от речта на Тръмп пред Конгреса за състоянието на съюза миналата седмица бе чиста фантастика. Той бе довел в залата назначения от него узурпатор-„президент“ на Венецуела, който междувременно бе позорно изгонен в родината си и от предедателското място на парламента. И се обръщаше към него с „господин президент“.

Разбира се, с това шоу му нанесе нова вреда в очите на 80% от венецуелците и латиноамериканците. Това, че влиянието на САЩ по света все повече ще добива характера на in partibus infidelium (фиктивно назначавани от Рим епископи „в страните на неверните“, дето няма католици), трябва най-сeтне да се осъзнае и у нас. Каква нелепост бе например обявяването от Държавния департамент за „корумпиран“ на български съдия, чиято доказана „вина“ е разрешаването на обвинен за „руски шпионин“, но неосъден българин да отиде в Москва да получи награда.

Поради вихрещите се във Вашингтон междупартийна война, параноя и административен хаос, идещите оттам противоречиви „директиви“ до регионалните имперски наместници в европейските „съюзници“ ще се замитат под килима. Страх лозе пази. Изпълняването на указания от грешното крило на Белия дом или Конгреса изяде главата на Порошенко, сега е на път да изяде и на Зеленски.

От Вашингтон сигурно никога няма да дойде указание „свалете Борисов“, пък и да стане чудо да дойде, ще трябва местен деец със здрави нерви да го приведе в изпълнение – както Младенов, Джуров и Георги Атанасов приведоха в изпълнение евентуалното косвено указание на Горбачов за Тодор Живков в 1989 г. България не е приоритет на САЩ като Украйна (Вики Нуланд: „искаме за премиер Яц!“) и не попада под доктрината Монро като Венецуела.

След последната размяна на любезности между Борисов, с помощта на главния прокурор, който той „сам си избра“, и президента Радев е очевидно, че в България има двувластие. 

И то датира поне от началото на 2018 г., ако не и от края на 2016 г. 

 Има не се знае как избран премиер, затънал до уши в скандали за корупция и други престъпления по служба, некадърност, национално предателство – обект на гнева, омразата, презрението на над 80% от българите. 

 Има и всенародно избран президент с народна подкрепа, стигаща 90%. Следователно? 

 Двамата, официално снели доверие един в друг, са в обявена война. Един ще бъде победен, един ще бъде повален... какво е съотношението на силите? Герберски сайт, безразсъдно отворил гласуване във Фейсбук, дето не могат да манипулират, даде 81% срещу 19% в полза на Радев, все пак ласкателно за Борисов. Друга независима анкета показа 89% срещу 11% за президента. Да, привържениците на Борисов са все още величина, отлична от нула, дори опитват да се шегуват с помощта на фотошоп... но шегите им звучат някак по агнешки пред Гергьовден. Време е да бъде нанесен ударът на милосърдието. 

 „Двувластие“ (рус. „двоевластие“) е термин, известен ни от руската история през 1917 г. От март до юли, вследствие февруарската революция и свалянето на монархията, там се установяват две успоредни революционни власти – на Временното правителство и свързаните с него местни управи и съсловно-професионални оранизации, и на Съветите на работническите и селските депутати, спонтанно възникнали органи на народното самоуправление начело с Петроградския съвет и Всеруския централен изпълнителен комитет (ВЦИК). 

 Двувластието в Русия подължава до юли 1917 г., когато Съветите, още доминирани от есерите и меншевиките (руски съответствия на нашите леви земеделци и широки социалисти) отстъпват цялата власт на Временното правителство. След това Октомврийската революция взима реванш и издига лозунга „Цялата власт на Съветите“, които обаче вече се доминират от болшевиките (като нашите тесни социалисти) и сваля Временното правителство. 

 Нашето двувластие продължава много по-дълго, но и българите не са въоръжени и научени да се бият като руските войнишки маси през 1917 г. Макар да не са много по-сити и здрави от тях! 

 При нас няма шанс Борисов да отстъпи доброволно властта. Премиерът вече няма път за доброволно отстъпление, който води встрани от затвора (или гробищата, по Емил Боев). Той най-добре знае какво е дробил и дали има за него приемлив пазарлък, за което може би сега експериментира с Черепа. Твърде дълго се заседя, твърде много зулуми направи. Когато обяснявахме на „протестуиращите“ от жълтите павета от лятото на 2013 г., те още не разбираха. 

 Неприемливостта на президент като Радев за Борисов бе ясна от издигането на кандидатурата му през август 2016 г. от Корнелия Нинова. Борисов и ГЕРБ не могат да виреят редом с фигура като него нито минута. Могат, но с удобна безгръбначна креатура като Плевнелиев. 

 Как например един председател на НС или вицепремиер от ГЕРБ да се явят на „обсъждане на изборния процес“ при Радев? Какво да обсъждат с него? Как да загубят следващите избори ли? В началото на изявлението си за медиите от петък президентът призна, че „управляващите в своите самопризнания днес казват, че от три години водят такава война, откакто съм станал президент“. Какво казва Борисов няма никакво значение, при него делата се гледат, звукът на телевизора се изключва. 

 Нетърпимостта на Радев към Борисов обаче извървя дълъг път – от беззъбото му назначаване на Герджиков за служебен премиер в 2017 г., през триумфа на величественото народно честване на Шипка на 3 март 2018 г., „новите Боянски ливади“ на отчетната пресконференция в началото на 2019 г., та до официалното сваляне на президентското доверие от СИК-премиера в началото на миналата седмица. 

Преди близо две години написах, че Радев е длъжен незабавно да свали доверието си от Борисов и да предизвика с всички законни средства оставката му. Първата част на пожеланието ми бе изпълнена. 

 Поводът бе противозаконният демарш на странната персона с каскет, пръкнала се от някое мазе от 90-те години, която все пак Радев неотдавна остави да заеме поста, приемайки за даденост свише неадекватността на ВСС. 

 А не някакво качествено изменение във физическата нетърпимост на герберския режим за огромното мнозинство българи. Липсата на вода поради некадърност и корупция на властта не е новост по нашите земи, нито мръсният въздух. Така си беше и в 1984-1989 г., пък и след това.

България от много години се тресе от всекидневни скандали и протести и по всевъзможни други поводи, често и неизвестни на по-широката общественост. 

Все пак нарасналата решимост на Радев за твърдо действие, нетърпимостта му към герберските провокации е достойна за адмирации. Тъй като само той е истинска опозиция и коректив на режима, от него трябва да дойде лидерството в съпротивата. 

 Как вижда президентът събарянето на режима Борисов? Свалянето на доверие от страна на Желев предизика падането на първия кабинет на СДС. Свалянето на доверие от Плевнелиев плюс уличните протести предизвикаха оставката на Орешарски. Но сваляне на доверие от Борисов? „Той не ни е избирал!“ – каза премиерът. По-точно – Борисов не управлява с доверие. 

 В говоренето на разобличаващи истини за режима на Борисов със сдържан аналитичен тон президентът също вече няма много останали резерви. Как да предизвика оставката му? 

 В петък Радев каза, че „[и]мпийчмънтът няма да напълни язовирите или хладилниците на хората, нито ще вдигне пенсиите, най-много да напълни площадите и да доведе до окончателен крах на управлението.“ 

 Да, някакво поредно дебилно противозаконно действие на Борисов и правосъдните му бухалки срещу президента би имало ефект за напълване на площадите. Но те можеха да се напълнят и при предишния противозаконен прокурорски демарш – народният гняв не бе малък. Явно обаче президентът не желаеше протести и шум във връзка със случая, свързан и със семейството му. 

 Друго щеше да е, ако го обвиняха в държавна измяна за мекота към руския враг – това обаче можеше да предизвика и масови протести срещу свещените крави НАТО и, пази Боже, САЩ, които да бъдат вписани на сметката на „Дондуков“ 2. 

 Освен това спонтанното напълване на площадите за ден-два, само по себе си, макар да свидетелства за окончателния крах на режима, впрочем факт от много години, според мене вече няма потенциал да повлече автоматично оставката на Борисов като в незабравимата и опияняваща пролет на 2013 г. 

 Лошото е, че заедно с решимостта на Радев укрепна и волята за власт, т.е. отчаянието на Борисов. Той знае, това ще му е последната оставка и... после останалото, писано по-горе. Ще се стиска за креслото със сетни сили – ще игнорира отделните спонтанни протести, ще харчи нови заети милиарди, ще „посредничи“ между Путин, Тръмп и Ердоган, ще „оправя“ Западните Балкани, ще разменя шегички на есперанто с Иванка Тръмп в Давос. 

 От примера на водещата демокрация САЩ виждаме, че управляващите днес спокойно могат и да живеят в желирана капсула, изолирани от реалността.

Така може да си живурка занапред и Борисов. Голяма част от речта на Тръмп пред Конгреса за състоянието на съюза миналата седмица бе чиста фантастика. Той бе довел в залата назначения от него узурпатор-„президент“ на Венецуела, който междувременно бе позорно изгонен в родината си и от предедателското място на парламента. И се обръщаше към него с „господин президент“. Разбира се, с това шоу му нанесе нова вреда в очите на 80% от венецуелците и латиноамериканците. 

 Това, че влиянието на САЩ по света все повече ще добива характера на in partibus infidelium (фиктивно назначавани от Рим епископи „в страните на неверните“, дето няма католици), трябва най-сeтне да се осъзнае и у нас. Каква нелепост бе например обявяването от Държавния департамент за „корумпиран“ на български съдия, чиято доказана „вина“ е разрешаването на обвинен за „руски шпионин“, но неосъден българин да отиде в Москва да получи награда. 

 

 От само себе си е ясно, че парламентарните избори и вотове на недоверие у нас са метод за увековечаване режима на ГЕРБ, съдебната власт е мафиотска бухалка на ГЕРБ, бизнесът и медиите с малки изключения се контролират от ГЕРБ. Това е всенародната партия-държава, но останала без народ. 

Как тогава да се материализира 90-процентното одобрение на президента и 80-процентното неодобрение на режима Борисов? 

 Само по революционен път! 

 Революциите са локомотивите на историята, учи Маркс. 

 По-нататък Маркс пише, че насилието е акушерка на старото общество, когато то е бременно с ново. В нашия случай необходимото насилие ще е къде по-ограничено например от това на жълтите жилетки, които вече 16-ти месец всяка събота громят и горят Париж. Дори няма да е нужно да се троши паважът и се хвърлят камъни по автобуса на герберските депутати. 

 В България отдавна е налице революционна ситуация. По определението на Ленин то значи, че върховете вече не могат, а низините вече не искат да живеят по старому. Върховете са в паника, хвърлят свои на вълците, късат опашки. Изнервени са, вършат противозаконни щуротии. 

 Засилва се и активността на масите, засега главно орална – и заради тежкия им живот, и заради щуротиите на върховете, както видяхме наскоро в изблика на народен гняв по повод противозаконната акция на частната прокуратура на Борисов срещу Радев. 

 В революционна ситуация властта се търкаля на улицата. 

 В България обаче няма изявен субективен фактор на революцията – партия или друга обществена сила, да оглави народното недоволство. 

 Но има избран по безапелационен начин от над два милиона българи при рекордно висока изборна активност и при силно противодействие от изборната криминална машина на ГЕРБ президент – единствената легитимна институция на властта.  

 Още от първия момент, щом стана ясна победата на Радев, ГЕРБ изпаднаха в паника, че като „опозиционен“ президент ще клати кабинета и ще даде в подходящ момент сигнал за въстание срещу Борисов. Както постъпи през юни 2013 г. Плевнелиев като опозиционен президент, получил нареждане от опозиционната ГЕРБ да даде сигнал за готвения преврат срещу Орешарски, като свали доверието си от кабинета. 

 Е, това беше основателен страх – и моментът той да се оправдае отдавна настъпи. Поне от две години. 

 Президентът трябва да оглави революцията – да апелира към масите, да ги застави да се раздвижат и да го принудят да направи това, което сам би искал да направи. Трябва да изиграе ролята на народен организатор отгоре при липсата на организационни структури отдолу. Трябва да приложи хитростта на разума. 

 Протестите в идеалния случай трябва да бъдат всекидневни и да развият богати и ефективни съвременни форми. Българските студенти и гимназисти да научат поне имената на Джери Рубин и Сол Алински. При подходяща идейна атмосфера днешните идейно объркани, но честни, прекрасни млади хора, вкл. и тези, някога обитавали жълтите павета от грешната им страна, бързо могат да се преквалифицират в новата роля. Сега пак ще могат да протестират срещу Пеевски.

И срещу Доган.

И срещу Гешев.

Много от тогавашните им атрибути могат пак да влязат в употреба, ако ги пазят. И чичко Фейсбук няма да им се разсърди – зер не става дума за комунистическа революция, а за „революция на достойството“ – или просто антикриминална, антимутренска революция. 

 Време е също президентът да остави благородническата мантия а ла Петко Каравелов („В моята страна подобни работи не стават!“) и да „посъветва“ – разбира се, насаме, а той умее да общува отблизо, говори добър английски, сигурно и руски – колегите си от ЕС, САЩ, Русия и други относно криминалния, мутренски характер на режима Борисов.

Да посъветва и подходящите  международни медии. Какво общо има хилядолетната европейска страна България с организирана престъпна група мутри, работеща по стахановски от 11 години за затриването й от картата? 

 

 



 

 



 



Други статии от този автор



Коментари