Детето и правата

Автор: Петко Хинов

Цялата модерна теория за „детските права“ е изградена върху лъжлива предпоставка, която впоследствие става основа за всевъзможни нечестни манипулации. За да упражнява човек права, той би трябвало да е способен да поема пълна и безусловна отговорност за деянията, чрез които упражнява съответните права.

Правото е неотделимо от субекта, който го притежава именно като субект. В този смисъл, зачитането на детски права е признание за способността детето да ги упражнява като субект, като пълноправен гражданин.

Делегирането на частични права е дискриминация, а в различен прочит, лишаване от определени права.

Детето няма правото да притежава лична собственост, банкова сметка, да шофира автомобил, да създава семейство, да гласува и още много. Именно тази частичност показва уловката, скрита в понятието „детски права“. Защото именно тези, които контролират неограничените, но произволно подбрани „детски права“, чрез това превръщат понятието „права на детето“ de facto в „права над детето“.

Манипулацията, която всъщност всеки бял ден се упражнява над зрели хора и която подвежда волята и избора им, чрез „детски права“ се вкарва вече и в беззащитните поради спецификите на възрастовото си развитие, неизкушени за измамата деца.

А агентите на манипулация си служат с клишето „децата не са частна собственост на родителите си“, с което видимо поставят децата и вещите в един разряд. Това е едно много вулгарно клише, защото връзката между детето и родителите е най-дълбоката връзка, която може да съществува между живи същества: от микробиологично до духовно равнище. Да се сравняват те дори метафорично със собственост е цинизъм, нетърпим за всеки обичащ родител ( = всеки нормален, обикновен родител)!

До пълнолетие, ясно е като бял ден, детето има ограничени права по силата на естественото си развитие – ограниченията произтичат от самата природа на детето. Този, който ги ограничава, е практически „разпоредител“ на детството и на детето. По природен закон от незапомнени времена това са родителите.

За всеки нормален и мислещ човек е ясно защо – законът на сътворението на детето е отпечатан в детето генетично. На шега казано, генетичния код на детето, който е основа на същността му във физически смисъл, принадлежи в равна степен на авторите му: двамата му родители. И нищо и никой не може да промени този факт.

Но шегата настрана – с целенасоченото „придаване“ на суверенни детски права на самото дете и то само и единствено в области, определени от лицата или институциите по „управление на правата“, се създават лъжовни прецеденти за власт над детето чрез частични ( ! ) права – над, защото абсурдният детски „суверенитет“ е всъщност клин в семейните отношения между деца и родители. Зависимостта на децата от родителите е, освен естествена, пропита с любовта, която прави зависими помежду им и самите родители.

Именно любовта тласка един човек в обятията на друг до степен на изчезване на собственото его. „Семейства“ от типа на онова на „Емануела“, при което всеки си запазва независимостта от другия, са не семейства, а хедонически съюзи на два несливаеми егоизма.

Чрез контролируемите „детски права“ на незрялата детска личност се поверява пълноправие в най-сложни (и несъвместими с детската възраст) области като сексуалната, при условие, че в други области такива му се отказват. Такава изборност, освен за лицемерие и манипулация, говори и за определена, преднамерена цел.

„Детските права“ са теоретичен конструкт на постмодерния неолиберализъм, който деконструира човека по един напълно своеволен начин. Но настрани от такава теоретична същност, тяхното налагане с явен натиск (психологичен засега у нас) над инакомислещите (всъщност трезвите, тези които виждат фалша на самото понятие) говори за автократична програма с глобален мащаб.

Трик на евтино е да се твърди, че ние, които сме несъгласни с фалша и манипулацията с „детските права“, сме противници на човешките права на детето. В никакъв случай! – това също е манипулация, и то не особено умна (подобна на скалъпената мантра „децата не са собственост на родителите“).

Родителят по природата на родителството си не само е длъжен да отдаде всичко за децата си, но и инстинктивно-насъщно убеден, че като родител той просто изпълнява дълга си и дори не счита саможертвата за подвиг.

За българската традиционна семейна и обществена култура това е въпрос извън всяко обсъждане; и ако съществуват изроди, които причиняват на децата си страдание, това не може да влиза като актив по сметката на манипулаторите на „детски права“ срещу „родителски права“ – с думите ми ще се съгласи всеки български родител!

Ако един или дори петима в една общност са болни, това не прави болна цялата общност – сметката е елементарна, а статистиките – инструмент за влияние. Инсинуациите за едва ли не всяко трето българско семейство като „насилническо“ бяха, меко казано, грозни.

И тъй, детските права се сливат с родителските права и задълженията на родителите на детето до навършването на пълнолетие. В противен случай детето или получава пълноправие като субект (с всички човешки права, предвидени в хартата на ООН), или остава под опеката на семейството си като природен, органичен, неотчуждаем и жив член на последното, на когото никоя институция или чужд субект нямат правото на претенции и посегателство.

Точно в тази строго определена и спазвана дистанция между семейството на детето и останалия свят е най-сигурният гарант за спазването на детските права.

Защото семейството, а не обществото, е основа на детското благосъстояние и възпитание по естествения начин, при който всичко в природата – от низшите растения до висшите животни, се грижи за плода на собственото естество до определения от самото естество срок на самостоятелността му.

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}