Луксът от миналото, който днес не можем да си позволим.

 Луксът от миналото, който днес не можем да си позволим. Да бъдеш до детето си на сватбата му, от едната страна си ти, от другата - баща му. Родният, с когото все още делите едно легло.
Днес младите не се женят.
Днес децата масово растат без бащите си.
Днес майките, умират от рак и няма как да облекат еднаквите рокли заедно с етървите.
Хорър филм или чашата е наполовина празна... няма значение как ви звуча.
Днес е лукс да присъстваш на сватбата на детето си, а до теб да е застанал баща му, с когото датата от сватбата ви, все още е семеен празник.
Лукс е да доживееш тези години.
Лукс е да можеш да платиш цената на това да бъдеш част от едно цяло, колкото и то да носи своите ръбести неудобства. Лукс е да имаш голямо дете, което е срещнало любовта си и тя е била достатъчно устойчива, че се е решила да направи крачката към онзи обет,който днес средностатистически се равнява на 10 000 лв. (Това е от последни данни от сватбата на една моя приятелка-късметлийка) Малко се омъжиха, повечето - направо родиха. Виж, годежът е нещо друго, модно... там губещ няма, нито пък ти коства нещо кой знае колко материално. Една заплата за пръстен, малко повече шум около блудкаво или не предложение и готово.
Забравата за вричането - също излиза къде, къде по-евтино и безболезнено, та мисълта ми е годежи-много, сватби - не. Сега.... гледам черно-белите снимки от сватбата на моите родители и въздишам.
Виждам еднаквите ромбоиди по басмените рокли на бабите ми, заели гордо позиции до младите ми и широко усмихнати родители. Виждам и тях - млади,нежни, обичащи се. Албумът продължава с бебешките ми снимки при изписването ми в един топъл октомврийски ден преди 33 години. Времето сякаш е спряло. Аз съм центърът на света... а той видимо е едно прекрасно и добро място,съдейки по очите на моите мама и тати. Усмихнати, кротки, мили, благодарни... имам и леля и чичо, липсват дядовците ми.... отишли си твърде рано, но аз ги познавам. Познавам чепатия им характер и добро сърце... защото в моето семейство няма нищо по-силно от обичта. И точно заради нея познавам мъртвите си дядовци, чувствала съм ги винаги близо до себе си и безкрайно съм се гордяла с тях. Та моите родители са техни деца, а аз, аз имам родители - благословия. Блудкаво, а?
Моята дъщеря загуби дядо си само година и 5 месеца след като дойде на този свят. А 8 месеца по-късно вече ми говори за деди и неговата шапка, обяснява ми, че баба плаче за деди и виждайки го на некролога на входната врата го поздравява - ведро, щедро, живо. Оживява и той от лика на една от последните ни снимки заедно - изписването на моето дете. Обща снимка - мама, тати, аз, брат ми и новородената ми дъщеря. Таткото избяга от снимката. Няколко месеца по-късно и от общото ни семейство. Така останах само с онова, което родителите ми бяха създали преди 34 години... Без бащите си, без дядовците ми, но с лукса на любовта.
Любовта, която устоява, пребъдва, дава, създава, благославя.... моето дете няма да расте в модела на семейството, в което мен Бог ме приюти, но също като мен, тя няма да познава дядо си. Ще слуша истории за него, ще гледа добрата му усмивка в албумите и вечер тайно ще си представя какво би било, ако той беше жив. Понякога ще мечтае само за това... друг път ще ме укорява заради това, че расте без баща, после ще ми казва, че съм най- добрата майка на света.
А аз, аз ще мечтая за лукса на ... басмената рокля от черно-бялата снимка...

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}