Силвен Тесон: Глобализацията се оказа дама с камелии - заразена

Писателят се върна във Франция точно преди затварянето на границите, за да бъде близо до семейството си. Какво ще направим с това изпитание? В интервю за “Фигаро” Силвен Тесон анализира крехкостта на нашите взаимосвързани общества, дълбоко разклатени от един много малък вирус. 

- Това, което наричате “устройство” в книгата си “По черните пътища” (Sur les chemins noirs), угасна като в роман на Баржавел. Какво мислите за този момент?

- Кибер-меркантилната ултра-глобализация ще бъде разглеждана от бъдещите историци като мимолетен епизод. Нека обобщим. Берлинската стена падна. Започна царуването на глобалния материализъм. Историята приключи, обяви един мислител. Търговията е велика, всеки политически лидер ще бъде неин пророк, земното кълбо - неин пазар. Човечеството се свързва. Осем милиарда човешки същества получават един и същ сигнал. Молдовецът и беришонецът могат да желаят и да придобият едно и също нещо. Дигиталното довършва уеднаквяването. Земята, стар витраж, сега получава ново име: “планетата”. Тя се слива, става една компания, място на съединение на системните потоци. Политиката става мениджмънт, а мениджмънтът ръководи движението, ако използваме езика на епохата.

Нова догма се установява: всичко трябва да се движи, да се смесва непрестанно, без препятствия, следователно без граници. Бог е движение. Движението е добро. Застояването е лошо. Вече нищо не трябва да претендира, че е отнякъде, тъй като всичко може да бъде отвсякъде. Този, който се противопостави интелектуално на религията на потока, е лош. Стената става форма на злото. В корпоративния свят тя изчезва (царува прозрачността). Гледа се с лошо око на нея в природата (царува алхимично видоизменение на половете). Масите, пред които са премахнати преградите, тръгват изведнъж. Барел петрол струва колкото четири пакета цигари. Постоянното движение на човешкия род е ту фарс: глобалният туризъм (и аз се включвам в армията на смешниците). Ту трагедия (движението на бежанците). Извършва се промяна в мисловния порядък: ако не смятате това, което се движи, за завършек на човешката съдба, значи сте селянин.

А после изведнъж песъчинка в колелото. Тази песъчинка се нарича вирус. Той не е много мощен, но тъй като вратите са отворени, той циркулира, черпейки силата си от течението. Опасността от разпространението му е по-голяма от неговата вредност. В някой отдалечен район не биха говорили за него. В Европа това е социално-политически катаклизъм. Подобно на туриста, контейнера, информацията, глобиш или идеите, той се разпространява. Той е като туит: токсичен и бърз. Глобализация трябваше да бъде щастлива. Тя е дама с камелии: заразена.

Човечеството реагира много бързо. Всички назад! Трябва да се затворим! Нов лозунг брутално сложи край на глобалния цикъл. Изумителна заповед, тъй като самото ѝ произнасяне олицетворява това, с което епохата се бореше досега. От “Без граници” до “Останете си у дома”. Вероятно “абсолютната глобализация” не е била добър вариант. Голямото събитие на тази карантинна криза ще бъде начинът, по който хората ще преосмислят избраната опция, когато “панголингейт” се успокои.

- Как ще охарактеризирате нашата тревога? Какви исторически, религиозни представи заимства тя?

- Можем да кажем, че няма нищо ниво. Чуми и холери погубват хората отдавна. Историята, това противоречие на идеята за прогреса, е само вечното завръщане на бедствия и възраждания. Но ние променихме мащаба. Когато една система променя мащаба, променя същността. Подобни драми са се случвали преди ХХ век. Те не са имали силата за такава промяна. Мащабът на едно нещо е по-голям проблем от самото нещо. Испанският грип е убил 3 процента от световното население, но през 1920 г. механизмът на разпространение не бе превърнат в инструмент на глобална организация. Не е ли принципът на разпространение това, което позволява световната търговия, финансовия капитализъм, трескавата търговия, езиковото и културно уеднаквяване. Защо и вирусът да не следва същия ход?

Нещо витаеше във въздуха преди вирусната криза. Да го наречем “тезата за сриването”. Тя бе формулирана от Рене Дюмон, а напоследък и от Джаред Даймънд. Твърде бръзо срещна голям успех. Това е практическа мисловна рамка, която не изисква усилие и успокоява човешкия вкус към крехкото. Има наслада в апокалиптичното заклинание: “Всичко ще рухне!”. Поддръжникът на тезата за сриването вещае ада на Бош и се запасява с макарони. Днес мнозина потриват ръце: “Нали ви казахме!”. Никой не видя обаче, че ударът ще дойде от малка животинка, която прилича на ризница, облечена от Пако Рабан.

- Вие сте човек на движението, на големите пространства. Но същевременно сте живели в колиба няколко месеца. Какви са съветите ви за затворения живот у дома?

- Осъзнаваме ли какъв късмет имаме? В продължение на петнадесет дни държавата осигурява принудителното ни уединение. Преди година част от страната искаше да унищожи държавата. Внезапно осъзнаване: по-приятно е да понасяш криза във Франция, отколкото в Източна Курландия. Държавата се оказва провидение, което не изисква благоговение. Можете да я оплювате, тя пак ще ви си притече на помощ. Това е християнското наследство на светската република. 

Или ще успеем да превърнем това преминаване във времето в Прустово преживяване (спомен, бонбон с бергамот, упражнение по чувствителност), или ще бъде истински срив: срив на самия себе си. Хайнрих фон Клайст дава ключ в новелата “Михаел Колхаас”: “От дълбините на болката си, когато виждаше света в такова чудовищно разстройство, възникна тайното удовлетворение от усещането, че сега редът царува в сърцето му”. На всеки се предлага възможност (платена) да внесе малко ред в сърцето си.

Веднага се разкрива едно неравенство. Някои имат вътрешен живот, други нямат. Изпитвам състрадание към онези, които ще прекарат тези дни далеч от градината. Но и към онези, които не обичат да четат и не подозират “ни най-малко, че Рембранд, Бетовен, Данте или Наполеон някога са съществували”, както пише Цвайг в началото на “Шахматна новела”. Можем да сме признателни на президента Макрон, че в речта си в понеделник, 16 март, отправи най-чърчиловския лозунг: “Четете”. Все пак е по-красиво от “Обогатете се” на Гизо. 

Жюлиен Краг дава едно терапевтично указание в “Четейки пишейки” (En lisant en écrivant): “Книгата отваря далечина в живота, която образът омагьосва и обездвижва”. Искате да изследвате пределите си? Отворете книгите. Пред екрана ще бъдете двойно затворени! Времето е субстанция. То се моделира. Бяхме го изгубили, сега го преоткриваме. Това е благодат. Екологичната революцията започва с екология на времето.

Ние, хората от ХХI век, тръгваме много онеправдани към предизвикателството, което ни е отредено. Защото новият дигитално-консуматорски ред ни е приучил да се страхуваме от празнотата. Дигиталната революция е хидравлично явление. Интернет, помпа за екскременти, изпълва свободното пространство с висок дебит. Каналът е жаден. Трябва да тече! Изведнъж затварянето вкъщи налага преживяване на празнота. Не трябва да правим това, което интегралната връзка горещо препоръчва: да напълним всичко с каквото и да било. Хората, които биха могли да ни просветлят в тези времена на самовглъбяване, са монасите картезианци. Те са вещи в диалектиката на всичко и нищо. Те биха започнали да правят това, което аз не правя. Да мълчат.

- Може ли поезията да бъде в помощ в тази самота?

- Помощ? Още по-добре! Противоотрова. Тя предпазва от първото нападение на вируса: нахлуването в мисълта (“тревожност” на езика на психолога). Ние, хората от ХХI век, бяхме излезли от историята, т.е. от вливането на нашите малки индивидуалности в колективната машинария. Изведнъж нещо ни тласка към нея. “Седалището на душата е мястото, където вътрешният свят докосва външния свят”, пише Новалис. Вирусът е цвете на злото, което расте при контакта на вътрешния и външния свят. Ако пощади целостта на нашия организъм, той ще разкрие здравината на нашата душа. 

- Могат ли тези часове да бъдат повод за вътрешно, а може би и колективно помирение?

- Какво ще направим с това изпитание? Тъй като съм наивен, си казвам, че пътниците на кибер-меркантилния влак ще се отдадат на aggiornamento*. Цивилизациите са изградени върху няколко принципа: отделяне, усамотение, разграничаване, обособяване, вкореняване. Затваряне вкъщи, как. Няколко десетилетия пометоха това в името на една идеология: егалитарния глобализъм, подготвящ голямата разпродажба. Масовото разпространение на вируса не е случайно. То е следствие. Изведнъж осъзнаваме забравени очевидности. Нека ги изброим. Да си останем у дома не означава да намразиш съседа си. Стените са защитни мембрани, а не само враждебни брони. В тях са пробити врати, можем да изберем да ги отворим или да ги затворим. Да четеш не означава да скучаеш.

Другото откритие: политическото действие не е мъртво. Мислехме, че икономиката сама управлява човешкия парк. Министерствата на външните работи се бяха превърнали в търговска камари, ако използвам израза на Режис Дебре. Изведнъж се реактивира държавното решение. Божествена изненада! Докато си мислехме, че глобализацията е “неизбежна”, ние осъзнаваме, че неизбежното не е необратимо и че носталгията може да предложи нови посоки! Изведнъж президентът обявява затваряне на границите на Шенген и затваря вкъщи населението. Следователно е възможно да решиш да решаваш. Пред предполагаемата неизбежност на нещата, вирусът на фатализма има своя дезинфекциращ гел: волята. “Напред!” най-сетне е чудесен лозунг. 

* aggiornamento (ит.) - приспособяване на църковната традиция и догма (в католицизма) към съвременната реалност (бел. пр.).

Със съкращения. Заглавието е на “Гласове”. Оригиналното заглавие е: Sylvain Tesson: «Que ferons-nous de cette épreuve?»

Източник:  glasove.com

Превод от френски: Галя Дачкова

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}