Актуално
Взимам една маска от съкровищницата с маски и със сгърчено от алчност сърце се опитвам да я монтирам на кучето. Милото то седи все едно разбира сериозността на пандемията. То намордник едва търпи. Като му го сложа и се върти като шугаво, камо ли маска.
Idiotavirus recens

Емил Йотовски | 01/04/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

 - Отивам да разходя кучето, – провиквам се аз от коридора.
Жена ми идва и ме оглежда внимателно. После поглежда кучето, посочва го и издава тих хрип.
    - Какво? – Не разбирам аз.
    - Как какво? Всички трябва да са с маски, иначе глоба от 5000 лева. Ти имаш ли излишни 5000 лева? 
    - С маска съм. – самодоволно бъркам в джоба и си закачам маската на ушите.
Жена ми ме гледа с укор и съжаление все едно съм идиот. Самодоволен виновен идиот. Отново сочи кучето и пита:
    - А кучето?
    - Какво кучето?
    - Когато по телевизията кажат „всички“ да са с маски, имат предвид всички. Кучето също влиза във всички.
    - Но кучето е куче?
    - Това го обяснявай на онези с фишовете, – реже ме жена ми. После ме поглежда с оловния поглед на патрулиращ полицай, за да схвана реалността. 
    - Добре, – съгласявам се.  - Ще му сложа маска.
    Взимам една маска от съкровищницата с маски и със сгърчено от алчност сърце се опитвам да я монтирам на кучето. Милото то седи все едно разбира сериозността на пандемията. То намордник едва търпи. Като му го сложа и се върти като шугаво, камо ли маска. Пробвам, но песа няма подходящи уши, на които да закача ластиците на маската. Лабрадорче клепоухо, ако беше овчарка можеше да се закачи, ама моя пес нямам шанс. Мъча се и не става.
    - Не става, - казвам. – Клепар е и не държи маската.
    Синът ми също пристига и предлага:
    - Тати, нека сложим на Айра уши – носи ми уши на диадема.  Ушите са заешки, сини и плюшени. Великденски. Слагам ги. Лабрадорчето прилича на извънземен елен под карантина. Но търпи. На милото толкова му се пикае, че не го интересува.
    Аз и кучето сме опаковани. 
    - Тръгвам.
    - Тръгваш, ама къде? – спира ме жена ми.
    - В парка.
    - Ти идиот ли си? – кипва тя -  Там се въди коронавируса. Ти телевизия не гледаш ли? В парка е най-опасно! 
    - Не е вярно – шепна аз. – Там най-няма никой.
    - Хората изтумбиха пейките по парковете, за да не могат такива като теб да клечат и да сеят зараза. Ако те глобят въобще не ми се връщай – проплаква жена ми.
    - Добре де, няма. – успокоявам я набързо, защото знам, че като се ядоса може да пропуши отново.
    - Ми няма, ми – поуспокоява се тя. – Гледай повече телевизия и не философствай.
    - Тогава какво да правя?
    - Разходи кучето на друго място.
    - Кое друго място?
    - Някое безопасно и разрешено от закона!
    - И къде е това място?
    - В църквата. 
    - Ама… - не вярвам на ушите си.
    - Няма „ама“. 5000 лева е глобата. Знаеш ли колко тоалетна хартия са пет бона? - Мнооого. – Разперва ръце жена ми и разбирам, че с толкова тоалетна хартия би била щастлива за цял живот.
    - А какво ще кажат в църквата? Ако вземе, че напикае… - чудя се какво може да напикае в църквата едно куче. – Ако напикае нещо свято?
    - Ще го избършеш – срязва ме жена ми. – Вземи си парцал. Дезинфекциран. След това го изхвърли. Другият вариант е да избягаш. И без това си с маска и няма да те познаят. А и си се обездвижил. Малко тичане ще ти дойде добре. 
    Накрая излизам. Извънземният елен подскача от радост. На прага плюя три пъти през рамо, но забравям че съм с маска. Малко ми е наплюто, ама си мълча, че иначе знам ли?



 



 



Други статии от този автор



Коментари