КЛАСИКА
"Амбалаж" е текст на Мартин Карбовски, който е част от книгата му "Нещата".
АМБАЛАЖ

Мартин Карбовски | 06/05/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Никой не знае как сър Джон се справя с Англия и света, но той успява да го прави. Има всичко - курви, алкохол, храна, кокаин на бучици, дребни златни неща и дрехи с приятна ми­ризма.

Мирише на полови органи. Малко урина, малко секреция, скъп сапун и облак парфюм. Навсякъде са разхвърляни кон­доми, за които се питаш от коя страна са по-мръсни - отвътре или отвън. Пръснати са по килима, женската влага по тях е привлякла хиляди малки влакънца, косъмчета и прах, микро­скопични парченца от предметите в стаята и света. Значи, мис­лиш си, презервативите, употребените и забравени презерва­тиви, са по-мръсни отвън. Ако някой реши да чисти тази кра­сива хотелска стая, ще си мисли все отвратителни мисли, докато събира презервативите - пълни и засъхнали. Презервативите като гъби, презервативите като обелки, настъпените, изтекли презервативи. Бутилките от съвършен и чист алкохол, хартий­ките от бялата кока на кристали. Капачки като пъзел, по който никога не можеш да познаеш коя тапа кое шише е запушвала, кутии от тъмна и светла бира, празни от съдържание като цяла една планета. Спокоен си, жив си, защото ти е зле. Амбалажът е тука, само курвите са си тръгнали.

Всяка сутрин сър Джон се събужда и те пита какво искаш да правиш. Едната му ноздра се сгъва, другата със свистене поема въздух и така сър Джон се захранва с кислород. Често докосва носа си с кокалчето на показалеца, но никога не бърка в него.

„КАКВО ИСКАШ ДА ПРАВИШ?“, пита сър Джон. В началото мислиш, че се шегува. Никой не отговаря честно на въпроса „Какво искаш да правиш?“ Всеки казва нещо малко, защото го е страх, че няма да получи и него. Но това е Раят, казва сър Джон, истинският съществуващ Рай: намира се на едно място, което се казва X. Намира се тук, в този хотел. Не само този Рай, обяснява ти - всички райски места са органи­зирани като малък семеен хотел, в който оргиите са разре­шени денонощно. Ако не е така, значи или това не е рай или не е хотел.

Затова и ти се шегуваш, когато те пита първия път какво искаш да правиш. Искаш нещо малко. Казваш му, че искаш всички пички на този свят да лежат в хотелските си легла леко разкрачени. И ти да си някъде наблизо. Сър Джон се замисля. Казва, че не е невъзможно и трябва да се опита. Важно е да се ебе, казва той. Трябва да се ебе. Много трябва да се ебе. Но преди това — не си ли гладен? Гладен си.

Сър Джон седи в края на хотелската маса и подсмърква. Носът му свисти, но той не се и опитва да го изчисти. Казва ти: ако си чоплиш носа, лигавицата му ще се разкървави. Ко­гато ти е за пръв път и бръкнеш в носа си, добиваш половин грам разтворен в сополи кокаин, след което ти потича кръв. Това е от коката, казва сър Джон, стените на синусите изтъня­ват, изчезват и ноздрите ти се променят - вместо две кръгли, става една триъгълна, Когато сър Джон поръчва кока по те­лефона, той казва: донесете ми кока-кола без колата в нея. Ог­ромен, с кръгло лице и четинеста коса - последният жив ирландски джентълмен. Всички ние, хората, сме родени като ирландци, казва сър Джон - светът, големият лош свят, е Анг­лия, всичко, което ни заобикаля, е Англия, а ние сме тъпи ир­ландци и не можем да се справим с нея. Светът е стегнат от Англия като кашон, от който не може да се излезе. Англия е опаковката, амбалажът, а ние сме съдържанието на света.

Никой не знае как сър Джон се справя с Англия и света, но той успява да го прави. Има всичко - курви, алкохол, храна, кокаин на бучици, дребни златни неща и дрехи с при­ятна миризма. Някак си разполага със света по начин, по който хората искат, но се страхуват да го направят. Защото ще бъдат наказани. Сър Джон прави чудни неща, неща, които хората не могат. Може да достави всичко. Поискайте му нещо, за да го проверите.

Той идва при теб, носи няколко литра уиски и водка, ми­нерална вода в сини бутилки, цяла шепа кокаинови кашета, няколко врътки чиста афганистанска трева и шест страшни пички, две от които рускини. Поставя нещата на масата, из­правя пичките до стената още облечени и те пита: какво виж­даш, приятелю? Какво виждаш?!

Виждам мъката си на сутринта, отговаряш му ти.

Нищо не виждаш, приятелю, нищо - всичко това пред теб е просто амбалаж, който трябва да се изпразни. Или да се на­пълни - както ти харесва, да!

Сър Джон е изключително жесток към външния свят. Добър към теб и лош към хората. Ти се ползваш от неговата жестокост, вземаш я назаем. Хората се страхуват да бъдат жестоки, знаят, че ако бъдат такива, ще бъдат наказани. Сва­ляй амбалажа, казва сър Джон на курвите, и те като по ко­манда те лишават от идеята да събличаш жени. Голи жени, много голи жени, това е съдържанието на света, казваш му, а той се усмихва с пресипналия си глас и ти отвръща - глу­пости, това е само опаковката. Опаковката продава - не си ли забелязал, че в рекламите дори въглищата вече се прода­ват с образа на жена? И ти в момента пълниш опаковката на света със самия себе си. Жените са амбалаж, приятелю, както всичко останало. Слагаш себе си, вадиш себе си. Сла­гаш себе си, вадиш себе си, слагаш себе си, вадиш себе си, после идва някой друг и прави същото. Докато амбалажът не се скапе, не го претопят и не го възкресят - в чисто нов амбалаж.

А светът, твърди ирландецът, е презерватив. Успяваш да напълниш един презерватив със себе си. Слагаш се в амба­лажа, децата ти са оамбалажени, животът им вече прилича на твоя - разтеглив до безкрайност като презерватив. Но в него никъде не можеш да отидеш.

Пиеш алкохол, сменяш формата на течността. Течността в бутилката е цилиндрична, в стомаха стои като в найлонова торба. Единствено когато повръщаш, течността приема естествена форма, като в безтегловност - малки неправилни клъбца течност между хранопровода и тоалетната чиния. Целуваш жени и се питаш колко ли грешни неща човек слага в устата си. Милиони субстанции преминават през теб като през опаковаща машина. Опаковката има посока и начин на живот - ражда се опаковката, увива нещо, пътуват заедно, после се разделят. Опаковката е плацентата на нещата, опа­ковката ражда нещата като вагина, която трябва да скъсаш, да срежеш, да бръкнеш в нея. Скъсай опаковката, крещи сър Джон, чукай рускинята, убий амбалажа! О-о, да-да, стене мо­мичето. От цигарите гласът на рускинята е като шумът от късане на дебела луксозна хартия. Мечтите на човек винаги са свързани с амбалаж! Кажи ми КАКВО ИСКАШ ДА ПРА­ВИШ, направи го! - казва той задъхан и побеснял. - Човек трябва да изпълнява мечтите си!

Сещаш се за една мечта, много важна нормална мечта, напълно осъществима. Нареждате шестте курви като сардини на огромния хотелски креват, по корем и хванати за ръце, чу­кате ги първо от ляво на дясно, после от дясно на ляво. Сър Джон се отказва, маха се от курвите, това не е неговата мечта. Почва да троши бучките кока върху стъклената маса и да реже линиите с картонена поставка за бира. Човек трябва наи­стина да реализира мечтите си - да чукаш шест жени, легнали по гръб напреки на огромно легло. Чукаш ги в ритъм, едната отпред, другата отзад, върни се на първата, сега нея отзад, после другата отпред. Всяка мечта се осъществява с много труд, усилия и системно напрежение. Курът ти е иглата на шивачната машина, която скрепява с невидим конец жените, които чукаш. Рибена кост, телбод, зигзаг, кламер, нещо, което съединява, нещо, което може да държи много други неща на едно място. Курвите сякаш се кефят, сякаш изпитват удовол­ствието на бирените бутилки от машината, която ги пълни.

Продължават да стенат, обучени са да правят това. Държат се за ръце, приличат на луксозните бутилки в каса, обещават ти удоволствие, пеят за повтаряемост, за възмож­ност да ги имаш. И ти го правиш, като махаш презерватива, малката гнусна опаковка за пениси, и свършваш някъде между тях шестте. Те се успокояват и отиват да се къпят, ам­балажът трябва да се ползва поне още веднъж.

Лежиш в празното легло и дишаш трудно. Запалваш цигара, смучеш дима на тревата заедно с дима от цигарената хартийка. На стъклената маса сър Джон е организирал малко планинско било от кокаин. Вземи, казва той, дава ти бирената подложка от картон, направи магистрали. Хайуейс! Правиш радостна осева линия по средата на масата, после я прекъсваш на десет равни части. По две за нас, по една за момичетата. Масата сега е стъкленото хлъзгаво шосе на живота, марки­рано с прекъсната осева кокаинова линия. Изглежда добре, прилича на истинска.

Курвите са изкъпани, една от тях държи дистанционното и мълчаливо пуска телевизора. Махни това, сър Джон говори тихо, махни шибаната кутия, която се опитва да ти продаде още нещо. Не ти трябва телевизия, намираш се в най-хуба­вото предаване. Смеят се. Как се казва предаването, питат курвите. Предаването се казва „Боли ме кура“. Единственото, което не се опитва да ти продаде каквото и да е, отговаря сър Джон и смърка като вакуум най-дебелата и леко крива линия. Курвите чакат да бъдат поканени, една от тях облизва лъска­вия хартиен квадрат, където преди малко е имало кока. Же­ните обичат опаковките, не могат без тях, понякога само опаковката им е достатъчна. Друсайте, казва големият ирлан­дец, и продължава да пие алкохол. Донесете лед, водата трябва да е студена. Трябва да се постави във форма и да за­мръзне, всяка смяна на агрегатното състояние се нуждае от форма, всяко нещо сменя формата си, единствено формата, калъпът и шаблонът остават едни и същи. Само амбалажът е вечен.

Курвите хълцат от щастие или алкохол, или от кокаин, едно от трите. Цялата ти горна челюст е изтръпнала, а мозъка си чувстваш по-голям от континента. Може ли да ти стане, пита сър Джон, Трябва да се опита, казваш му ти. Трябва, казва сър Джон, трябва да се ебе, много трябва да се ебе. Раз­късай ги тия курви, в техните путки се крие много смисъл, адски много смисъл и съдържание.

Търсиш смисъла дълбоко в путките на курвите. Не го на­мираш лесно. Ровиш в устите на курвите, смисълът се губи между пломбите, опаковани от зъби, проникваш в задниците им, смисълът - а-а, оо-рр-гх, гррр-хха-а - проблясва и изче­зва, а ти отиваш да се измиеш от съдържанието им. Опаков­ката ти те гледа в огледало и ти се надсмива, курвенска работа, повтаряш си, курвенска работа, курвенска работа, По­върни, приятел, казва сър Джон, облегнал телесата си на вра­тата на банята. Повърни гадния алкохол и ела да вземеш. Алкохолът е вреден, ще ти повреди опаковката, сменяй го с друга дрога от време на време, грижи се за себе си. Единстве­ното вярно нещо, което знам от ирландския си баща, е, че не можеш да сложиш десет литра спирт в бъчва от два литра. Това обаче ме се отнася до ебането - трябва да се ебе, мноого трябва да се ебе.

Кокаинът отрезвява. Когато си много пиян, е хубаво да вземеш Кокаин, за да можеш да пиеш още. Бъчвата от два литра може да побере поне пет. КАКВО ТИ СЕ ПРАВИ? - пита сър Джон. А?! КАКВО ТИ СЕ ГГРАВИ, кажи ми? Чука ти се. Чука ми се, казваш. Чука ли ти се?! Чука ми се нещо ново, ядосваш се - тия курви остаряха, сбръчкаха се, не са актуални, ебал съм ги, писна ми от тях и техните номера, пълни са като черни найлонови торби за боклук, разкарай ги оттука, разкарай ги!... Няма проблем, копеле, това е раят, ко­пеле, това е амбалажният рай па Земята, единственият възмо­жен на тая празна планета, ше й еба майката! Викай други курви, казва сър Джон на телефона си, сякаш телефонът му ще излезе от стаята и ще успее да убеди първите три пре­красни момичета пред хотела да дойдат да се ебат е вас. Викай! Викай!

И те наистина идват! Идват най-красивите три кокаинови курви, които можеш да срещнеш по петолиниего на живота. Казваш „петолиниего на живота“, да не ти е лошо, пита сър Джон. Отговаряш му: стига глупости -- трябва да се ебе, трябва да се ебе мноого, ехее! Трябва, копеле, трябва, кима сър Джон и вади още шест кашета кокаин от джоба на дрехата си с при­ятна миризма. Кокаин или здраве, изберете сами. Избираш здравето, опитвайки се без запознанство и увертюра да чукаш отзад най-прекрасното от трите създания, които правят свирки само на праведните от последните дни. Курвата обаче не дава, дърпа се, мърмори, че това не го прави, всява ужасяваща дисхармония във философията на живота. Как така не се чукаш отзад? Как така?! Сър Джон чува и крещи, изведнъж побес­нява, крещи - кой бе, ти ли не се чукаш отзад, курво нещастна, лягай и си разтваряй гьза, да нямаш целофан отзад, свиня...

Не ща, крещи курвата, не мога, гримът й се маже по детското лице и я подмладява още повече. Сър Джон млъква, свива устни, подсмърква, вади пистолета си и изщраква за­твора му. Казва спокойно думите си, спокойствието винаги плаши повече от самите думи. Обръща пистолета, подава ти го на теб.

Искаш ли да я убиеш, а. Кажи ми, пич, искаш ли да я убиеш?! Не ща да я убивам, казваш. Ако я свитнеш, остава само опаковката, а опаковката не става за нищо... запази поне малкото на дъното от онова, което й е останало. Не, аз ще я убия, копеле, ще я застрелям, свисти тихо сър Джон. Недей, казваш му, няма да я уцелиш, по-добре дръпни тая линия, изпий тоя лед с тия бучки алкохол, сложи си юмрука в путката й и разтвори ръката си вътре, може и да усетиш нещо, може някой нещо да сложи в ръката ти. Путките са един друг свят, предполагам, цяла вселена, която ние не познаваме, нали така...

Сър Джон насочва пистолета към себе си, после към мен, после пак към себе си, щрака три пъти и се смее. Смешно е, смеем се всички, дори курвата, която не обича да я чукат отзад, също се смее, животът не е лош, опаковките са здрави, съдържанието е запазено и дори има нов смисъл. Наистина има нов смисъл. Можеш да чукаш пак, можеш да вземеш пак, пак да пиеш, да чукаш и да заспиш. КАКВО ТИ СЕ ПРАВИ? - пита сър Джон. Искаш да спиш? Искаш да спиш, това е. Добре. Това е раят, амбалажният рай на планетата, тук няма проблеми, можеш да правиш каквото си искаш, нали все пак това е раят, нали така... Нали така?!...

Мирише на полови органи. Множество красиви, измити и млади полови органи като стръкчета миризлива трева заглушават хотелските миризми на аеробион, който се мъчи да мирише така, както мирише в рая. Амбалажът е тук, повечето от амбалажа е тук, само курвите са си отишли. Виждаш как сър Джон иска да ти зададе отвратителния въпрос, аха да каже „КАКВО ИСКАШ ДАА...“. Изпреварваш го. Искам да изляза навън и нищо да не ми се случва, казваш. Искам като в разказ на някой самозастрелял се великолепен идиот нищо, ама нищо да не ми се случва. Ха-ха-ха, смее се сър Джон зловещо, това няма да е разказ, ако нищо не се случва, това ще е друго. Помисля малко ирландецът и казва - това ще да е наистина Раят, копеле... Там наистина - като на нас, както тук - там наистина нищо не се случва.

Излизаме бавно от шибания Рай, дишаме въздух, който не е опакован от стени, а в ушите ти шуми вятър като всичкия станиол на планетата. Хора някакви се мотаят по Земята, разхождат опаковките си, облечени в тъжни и лоши дрехи. Амбалажът на цивилизацията се подмята по улицата, празен от съдържание, пълен с мечти и незнание какво иска да прави.

Сър Джон те прегръща към себе си, смръква с едната ноздра, другата му свисти, с кокалчето на показалеца подпира носа си. Казва ти довиждане. Казва ти: раят на сутринта е винаги ад, човече, винаги ад. Чакам да се върнеш. Обади ми се, като пристигнеш. Да не се притеснявам. Нали знаеш, грижи се за себе си, когато ангелът ти не може.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 

 

 

 

 

 

 

 

 



 



Други статии от този автор



Коментари