БОГ Е НЕВИНЕН. ПРОЕКТЪТ

Ако живеехме ние, целокупните, в други времена и ни се бяха стоварили накуп тези неща, които ни се случиха, щяхме суеверно да решим, че това са знамения. Пиша за „празничните нещастия“, които сполетяват племето. По коледи, великдени, а и през последните петнадесет години с бързината на лавина ни обнажват все повече непонятни престъпления и трагедии. Представете си, ако вярвахме в Бога или в Тангра, или в Иисус - ами ние веднага щяхме да направим молебен или жертвоприношение. Веднага - като старите ни деди, които, като се за суши или като се удавят две деца наведнъж в реката, селото тръгва с хоругви и светци и молитви да помоли реката или сушата - да престанат да взимат жертви, за да може да си празнуваме празниците.

Само че ние не сме суеверни и не вярваме молитвено в тоя ми ти Господ, дори напротив - мислим като арабски номади, че той е в основата на всичко. И той, кръвопиецът, дал, после пак си го взел. Отношенията ни с Господа са като с мутра - щом взима, значи взима. Ако ти даде - даде. Можеш да го помолиш тайно за нещо, ама знаеш, че няма смисъл. Той е Големия Бос - добре облеченият с прякор Всевишния.

Господар, който държи търговията с щастието и неща­стието в квартала.

А едно време за говорител на селото са избирали тоя, дето за нищо друго не става. Давали му тъпан и той куцук-куцук - почвал да вика разни неща - истини, заблуди или новини. Днес говорителите на племето са достолепните и префърцунени старейшини, които са се поблазнили повече от славата да викаш на селото разни неща, отколкото да взимаш решения, да носиш отговорност, да страдаш поради тежестта на Представителството, което единствено означава да представляваш Всички пред Другите.

Ако решим да действаме по правилата на нашите древни предци, то говорителят на селото трябва да съм аз - този, на когото най-малко му отива, за нищо друго не става, освен за викач и разпространител на недоказуемите и непризнатите човешки нещица, които определят живота, но можем и без тях.

Ние сме нация пънкари.

Аз си мислех, че един ден ще живея в добре подредена нация и страна, където само аз ще нарушавам правилата и ще вилнея като един Сид Вишъс, а кралицата ще седи непоклатимо на трона си и ще се усмихва достолепно, защото няма какво друго да прави. У нас и в моя смешен живот се случва обратното - цяла нация кралици, правещи си на достолепни и единствени, пънкареят в низините, а последният ъндърграунд представител на племето седи на ръцете си и се опитва да каже на нацията пънкари да се държат малко по-прилично, защото системата така ще рухне, че нито пънкари ще има на този свят, нито кралици. Това е смисълът на тези писания - искам да подскажа, че е малко необичаен за мен.

Нацията наистина е от крайни пънкари. Гледам тези дни една огромно висока ограда на магистралата на хотел „Плиска“ и виждам отново висящи; възрастни хора на нея. Нова ограда, направена, за да могат старците пънкари да ползват подлеза, светъл и пълен с магазини, обаче винаги се намира по една бабичка, която крещи „пьнкс-ноу-дедо“ и се катери по оградата и мантинелата, докато покрай нея с американско филмово сви­рене крещят разбързаните автомобили. Пънк, братле, пънк, за който Секс Пистълс никога няма да се сетят.

Оградата е слаба метафора, но тя днес представлява неясния символ на обществения проект, който някой трябва да построи. Има една държава като една магистрала. Има едни селинджъри пънкари, които нема да ползват подлеза никога, защото те са пънкари още от на-майка-си-у-путките. Под­лезът е символ на правилното постъпване в този живот - лесно, светло и търговско. Обаче липсата на обществен про­ект - сиреч на правила за живеене в главите на хората, ги кара да пресичат между автомобилите и да се катерят по мантинелата. Е, някой се сети да постави върху мантинелата още два метра ограда. Това е обществен проект. Като са прости хо­рата, някой да им попречи да са прости. Като са лоши, някой да им попречи да са лоши. Те, разбира се, ще продължават да се катерят барабар с чантите си й да псуват подлеза, обаче за тези последни пънкари ще се погрижат няколко свистящи спи­рачки и естественият прекрасен дарвинов подбор.

Дори и фалшив проект върши работа.

Само преди 15 години имаше прекрасен, утопичен, крайно неясен и тъп обществен проект. Но имаше. Некви хора тряб­ваше да се борят за социализъм. Какво означаваше това - да не пиеш (много), да не се друсаш, да не гепиш, да не се ебеш като сега, да вярваш в квот-ти-кажат и още няколко неща - на брой общо десет. Това бяха просто перифрази на десетте божи заповеди. Защото на тези заповеди се крепи общото ни жи­веене. Днес няма такива десет неща и всеки ебе, друса, гепи, не вярва в квото-и-да-е и още други нередност. Ебаси, как се преебах - исках да бъда единственият пьнкар на фона на едно скучно и патриархално общество, а сега се налага да пиша повдигаща морала статия, предназначена за нация пънкари.

Липсата на проект води до нещастия.

ПРОЕКТ - Бог.

Това е суеверието на 21. век - като няма проект, има нещастия. Има нещастия, които никой не поправя, за които никой не е наказан и нещастията продължават. Проектът е просто нещо - като има нещастие, някой да плати за това. У нас от пожара на Партийния дом, през някакви си тъпи досиета, през 14 изгорели войници, през случайно убита девойка на улицата, та до удавени 12 деца в сръбска река - ние просто не разбрахме какво се е случило.

Ние не поправихме грешките си. Ние не наказахме виновните. Ние не се интересувахме от случките, защото сякаш не бяха се случили на нас. Ние оставихме пънкарите да пресичат през мантинелата и се чудим как да караме, без да убием някого­.

Не съм сигурен, че вярвам в Бог. Но съм непоколебимо убе­ден в човешката вина по време на нещастие. Иначе казано - прогресивно вярващ съм в невинността на Бог, особено в нашето технологично време. У нас освен липса на Бог, освен нямане на проект, няма и вина. Но тя съществува в дребните душици на организаторите на свищовската екскурзия в разследващите по делото за 14-те изгорели войници на Околовръстното и в още хилядите налудничави и неясни ужаси, които ни сполетяха. Но не ни накараха да се сетим за проекта.

Кой ни прееба и къде ми е проектът?

Мислили ли сте защо 1 000 000 свестни български хора избягаха от нас? Защото ги изгониха. Това ми го каза едно момче на Драгичево - гонят ни, а после ни пеят песни за родината. Някой им каза, че България е бедна и тъпа. Някой им каза, че нямало пари в родината за тях, нямало място и работа. Някой ги сдуха по време на американските реклами. И те си биха шута. Само в това списание от време на време става дума за тях, а те бяха моята кръв, компания, жени, съучастници и обикновени съученици. Само Ирландия в началото на века е изгубила повече от населението си - към 2 000 000 ирландци отиват в Щатите, щото англичаните ги тормозели. Ирландци те са имали основателна причина. Нашата е една голяма лъжа.

Мислили ли сте защо стана така тия дни? Заради безбожното възгордяване на Патриарха. Заради самоувереността на Бащата, че той е вечен. Че е повече от Следващите Го.

Мога да го докажа, В крясъците на патологията ще ви осветя малко парче от света, в който живеете. Как бащата бива убит от сина си заради поколенческото предизвикател­ство. Изненадата на бащата от силата на Тока, Което Убива Сина Му. Слушайте:

„Баща почина от свръхдоза хероин, приготвена от сина му. Трагедията се разиграла в четвъртък в семейния им дом на столичната улица „Цар Симеон“, съобщиха от МВР. За смъртта на Симеон Ч. (49) съобщил в полицията Петър (21) Пред криминалисти наркозависимият младеж обяснил, че предишната вечер баща му се прибрал пиян и поискал доза хероин. Синът приготвил дрогата под натиска на баща си. а на сутринта го открил мъртъв. Петър е задържан за 24 часа” (в, „Труд“, 16 април, с. 44 стр., рубрика „Белезници“).

Ще се пръсна от смях. Напушва ме най-сардоничното чувство, усетено някъде във Вселената X Ха, Ха. Хахаха хахахахахахаха. Ми вие разбрахте ли какво се е случило? На улица „Симеон“! Малко ли ви е символиката?! Къде още? Ами в семейното жилище! Не другаде, а там, където живеят и двете поколения - с различните наркотици. Какво правят ге­роите - ами единият пие, другият се друса. Как става за­връзката? Ужасно просто - бащата се прибира и вика - абе, боклук, къв е тоя наркотик, дето го взи­маш бе, да не би да е по-готин от ракията, а? Педалчета сте вие, ще ми се бодете, наместо да се напиете като свестни хора, като си му е реда... И кво, дай са да пробвам и аз, за да ти покажа аз. че тва вашто си е едно просто лигавене... тва вашто не е живот... вие нищо не разбирате бе, кога ви почерне гъза от ракия, кога почнахте да се дупчете... Дай бе, пишлеме, дай малко от твоите, тури ми го да ти покажа аз, че тва вашто си с едно просто лигавене... Ще ми се друса той, я да видиш баща ти как друса, е са че видиш...

И се гътнал старецът.

Ще умра от смях.

Представям си колко е бил изненадан от кика.

Надявам се да е умрял щастлив.

Всъщност - сигурен съм.

Ето това е липса на обществен проект. Не съм много осведомен, но ако син и баща садяха заедно дървета или правеха къща - това едва ли би означавало наличие на обществен проект. Или може би греша. Засега знам само, че в моя живот липсва нещо, което дори не съм сигурен как изглежда. А това вече е нещастие. Кофти работа.

Не се оплаквам. Моят личен проект’ е гениален и прост. Дори се случва тези дни.

Ако питате мен, аз съм щастливец в нещастна страна. Което е доста трудно за преживяване.

Мисля, че ме разбирате.

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}