КЛАСИКА
"ДЕН И НОЩ С ГОСПОЖА ЖУРНАЛАСТИКА" е текст на Мартин Карбовски, част от книгата му "Нещата".
ДЕН И НОЩ С ГОСПОЖА ЖУРНАЛАСТИКА

Мартин Карбовски | 16/05/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Човек не бива да плюе там, откъдето пие вода. Но понякога - когато водата почне да вони - няма как. И дори трябва. А водата почва да вони, когато не тече и не я огрява Слънцето. Напоследък е така. Има едни хора, които създават предста­вата ви за света. Те пишат и снимат това, което е истината за живота. Когато те объркат нещата - от мързел или нарочно, или без да искат - светът се спихва и започва да издава зловонна миризма. Обърква се светът и хората се объркват и чудят се - на очите си ли да вярваме или на очите си? Колко от представата за живота ви се дължи на медиите? Повече от 90%.

И досега едни хора от Плевен са убедени, че край едно тяхно село има лековит извор, и тичат с шишета и бидони, за да си напълнят „лековита“ вода. Няколко пъти ХЕИ затваря тази чешма поради „наличие на фекални отпадъци в състава на водата“. Няколко пъти ентусиазирани от слуха (или от местен вестник) местни хора разбиват пломбата, за да си наточат отново вода. А във водата има фекалии, или казано по-точно - лайна.

Представата ви за света, създадена от медиите, е свръхдинамична, непрекъснато променяща се. Зад картинката и текста обаче стоят едни хора, които се наричат журналисти. И как да ви го кажа - истината е, че тези хора са си ебали пичката лелина. И продължават да си я ебат. На Тъмно.

Тези хора живеят в тялото на госпожа Журналастика. Тя е дебела, с огромни цици и тънки крачета, не е гримирана и фризирана, а като ходи, се клати. Госпожа Журналастика има дете от неизвестен бизнесмен, но спи с известен политик, който си има любовница манекенка. Това ужасно изнервя Госпожата, която всъщност не спи с Политика, а само му прави свирки. Госпожа Журналастика се опитва да ви каже нещо, да сътвори представата ви за света, но аз всеки ден я срещам и виждам отблизо как госпожа Журналастика не може да ви каже нищо свястно, защото в устата си непрекъснато държи един не много голям политически хуй.

Знам от госпожа Журналастика, че свирките много пречат за добрата артикулация при разговор с хората.

Ако госпожа Журналастика извади хуя от устата си и се разприказва, държавата ще се обърне наопаки. Това най ме дразни в шибаната моя приятелка госпожа Журналастика - тя знае толкова много, че ако си извади политическия хуй от устата, ще промени света към по-добро. Ще вкара едни дебели хора в затвора. Ще вкара едни педофили в затвора. Ще съсипе нечестните намерения на един чуждестранен бизнес, който плаща по 40 лева на месец на едни обикновени женици по Гоцеделчевско. Ще запълни с асфалт повечето дупки. Парите за наводнения ще отидат за наводнения. Наводненията ще спрат. Спирачките ще работят. Светът ще бъде по-чист и светъл, а Слънцето ще изгрява на определените за тази цел места. Силно вярвам в това. А госпожа Журналастика изповядва друга религия - тя вярва във Вечерята си.

Тайната вечеря е религията на госпожа Журналастика. Тя яде яре по месопотамски, а невидимият за Слънцето Господин до нея яде путката на госпожа Журналастика. Те взаимно си правят услуги. Госпожата яде и получава смислов оргазъм (в смисъл, че е важна особа), а Господинът, когото не познавам добре, получава медиен комфорт. Имам представа за този Господин - той е един неизвестен магистрат - най-често. Точно те - неизвестните магистрати, тези дни се нуждаят от медиен комфорт. За целта този невидим Господин не жали приятелството си и тайните си вечери с госпожа Журналастика. Този Господин е много неприятен човек - той е фосил от миналото; ако го тормозиш, той ще намери начин да ти ебе пичката лелина. Всъщност - не знам дали съм прав - не съм пробвал да изкарам на Слънце точно такъв Господин.

Непознатият Господин е само един от хората, с които госпожа Журналистика изповядва религията на Вечерята. Рели­гията на Вечерята се изповядва от политиците също. Те не са невидими, но това, което виждате като техен образ, е екранизация на госпожа Журналастика, с режисьор госпожа Журналастика и суфльор също госпожа Журналастика. Какво виждате вие в тази продукция на Госпожата - едни достолепни хора, които никога не ходят до тоалетна, от гъза им из­лизат пеперуди, а те говорят с мантри на езика фарси. Хем ги чуваш какво говорят - думите са познати, но цяло смислено изречение не излиза. Това е мантрата на езика фарси.

Политическият диалект фарси произлиза от думата фарс, който е същинският сценарий на политиците. Госпожа Журналастика не разбира какво й говорят политиците, не е и нейна работа: тя просто леко поправя грима на политиците - това и е основ­ната роля, освен сексуалното обслужване. Тя е гримьорната в театъра на изгубения ви живот. Много грозна гримьорна, самата тя негримирана, с тънките си крачета, с вялата си буйна коса, с огромните си увиснали гърди и със самочувствието си на гардеробиерка, която познава актьорите такива, каквито са зад сцената. А те зад сцената са като всички актьори, които познавам - пиещи свине и ебящи се кучки, които наричат това, което правят, „изкуство“. В случая - политическо изкуство, което се прави най-добре на Сянка, или още по-добре - на Тъмно.

Няма нужда да ме съжалявате - аз живея ден и нощ с госпожа Журналастика и смятам, че тя не е толкова лоша жена. Тя ме харесва и често ми позволява да излизам от тялото й, за да мога да попиша на Слънце. Тя, Госпожата, също като всички вас гледа деца. Тя също като вас ходи по улицата и яде дюнер с мише месо и хлябове, пълни с фасове. Ако тя беше богата и смела жена, сигурно поне фасовете щяха да из­чезнат. Но Госпожата е бедна като вас и се бута по автобу­сите като вас. Също като вас тя живее в свое малко жилище, което е успяла да вземе от общината с намаление - защото познава правилните хора. Когато утре госпожа Журналастика трябва да прави разследване за далаверите на общинарите, тя няма да го направи, защото е замесена. Тъжна работа. Това е най-голямата далавера на Госпожата, тя по-голяма далавера с професията си и тялото си не може да направи, защото има опасност и нея Слънцето да я огрее и кухината на путката й да лъсне като бобслейна писта.

 

Аз често спя с госпожа Журналастика. Ужасно е. В путката на госпожа Журналастика намирам разни неща - амби­ция, голяма и скришна като пулпит, мечти, приличащи на кокоши крака с панделка от човешки косми, търкалящи се камъни, по които има мръсни надписи от тоалетни, човешки остатъци, цели оглозгани гръдни кошове, пълни с изписани на пишеща машина лични мнения, парчета от часовник без стрелки, вибратор с протекли батерии, документи за самоличност, както и едно вечно недоядено KFC. Въобще путката на госпожа Журналастика е голяма кочина. В нея често отсядат да живеят приходящи селяни от селата. Много селяни живеят в тялото на Госпожата, но повечето живеят в путката й като микроорганизми. Живеят и чакат. Чакат в путката на Госпо­жата да се появи някой объркан политически хуй, за да се за­крепят за него с усти и да се измъкнат от положението. Повечето селяни са всъщност селянки. Те са жени, които се приютяват в топлото тяло на Госпожата и чакат хуй. Хуй, който да ги измъкне от тази ужасно лютива среда с високо Пе Ха. Хуй Спасител, който ще ги измъкне от търчането и рабо­тата в този живот и ще ги направи щастливи. Обаче в путката на госпожа Журналастика е голяма кочина, ви казах, и там обикновен хуй рядко се отбива, та камо ли политически. По­литическите хуйове пък и силно се притесняват, че ако си го извадят от устата на госпожа Журналастика и й го вкарат там, долу, тя ще вземе да се разкрещи нещо и да овика орталъка. Така повечето селянки, живеещи в тялото на госпожа Журна­листика, си остават да живеят в путката й, а някои цял живот не успяват да излязат от задника й - поне да видят Слънцето, пък и Слънцето да ги види.

Задникът на госпожа Журналистика е огромен. Винаги съм се чудел как задникът на Госпожата не пада от гравитацията, след като е закрепен на толкова гънки крака. В задника й живеят политическите журналисти, които са на голяма почит в тялото на госпожа Журналастика. Никога не съм видял Госпожата да сере или примерно, не дай си боже, да пръдне. Тя изпуска само едни тънки претенции. Много тънки, много претенции. Претенциите се произвеждат в червата на госпожата, а журналистите, живеещи в дебелото й черво, където работата винаги е много дебела, ги пускат по тяхно усмотрение. Обикновените хора, които не живеят в тялото на Госпожата, като видят, че Госпожата пуска претенциите си в Канала, те веднага сменят канала. Така обикновените хора и госпожа Журналастика живеят, дишат и умират в различни Канали. Различни, но всичките неогрети от Слънцето. Защо е така - не знам.

Циците на госпожа Журналастика имат стрии като планински дефилета. Там живеят и бозаят ресорните журналисти. Защо ги наричат ресорни - не знам. Може би защото подпи­рат огромните цици на Госпожата като атланти и кариатиди и така тя не губи равновесие, като ходи, а само се клати. Ре­сорните журналисти са като малки кърлежи, забити в тялото на Госпожата, които сучат от нея. Представете си огромните й цици и гроздовете кърлежи по тях. Ресорността ти дава право да бозаеш информация - такава, каквато ти пуска тя­лото на госпожа Журналастика, след като е погълнала ог­ромно количество белтъчини от политическата сперма на политическите хуйове в устата си. Някой ресорен журналист понякога се опитва не просто да бозае, а да ухапе Госпожата с острите си зъбки и да й пусне кръв. Тогава Госпожата се държи като жегната и си одрусва циците, за да махне ресор­ния нахалник. На него му е позволено да получава информа­ционно мляко, но не и да пие ресорна кръв. Малкият ресорен кърлеж пада на земята и се спуква звучно като в хубава фил­мова анимация. Пльосссиуууккхррррр - пляс! Звучно.

Има и други животни в тялото на госпожа Журналастика, като ви напомням, че повечето от тях са селянки от селата. Но има и няколко яки селяни, които живеят под мишницата на госпожа Журналастика и се имат за ъпиниън-мейкъри, но общо взето, тяхната дейност не е нищо друго освен едно зловещо и шумно почесване. Под мишницата не е много чисто и трудно се диша, така че не знам за какви ъпиниъни може да става дума, но под туфите стари косми и в доста жвакани и забравени литературни дъвки под мишницата на Госпожата вземе, че изскочи една рошава глава, и някой вземе, че изкрещи някакво мнение. Стават такива работи от време на време. И тогава се задейства цялата машина, наречена „телесата на Госпожата“, и се почва едно чегъртане, докато не се изчегьрта из под мишницата дъвката, от която се обажда ши­баният ъпиниън мейкьр. Дъвката пада на земята на забавен каданс - звучно, със звука тъхххк-тъххк-тъхххк, и Госпожата смачква рошавата глава с огромната си обувка, така че вече не се разбира кое е глава, кое е дъвка и как на Светлината на това Слънце могат да бъдат различени едни от други,

В главата на Госпожата никой не живее, Там е складът. Складирани са всички човешки гадости, неразкрити убий­ства, досиета и прочие знание, което никога не бива да бъде видяно от Слънцето. Ако някой вземе и разбие главата на госпожа Журналастика, отвътре като скарабей ще изпълзят всички неразкрити престъпления последните 600 години. Като змии ще потекат милионите човешки несправедливости последните две години. Като гущери ще профучат милиар­дите решими проблеми, с които никой не иска да се занимава, проблемите на Обикновените и Техния Шибан, Ама Много Шибан Живот.

И в сърцето на Госпожата също никой не живее. Там, казват, са се настанили незаконните обитатели, селските караконджули Овче Душие и жена му Дремемина Тръбата. Тези селски духове филтрират и помпат кръвта по цялото тяло на Госпожата и, понеже са мързеливи и прости тези селски духове, кръвта на Госпожата се движи бавно и е черна като пещерна тъмнина.

А в стомаха на Госпожата гинат от нейните стомашни сокове обикновени хора - този или онзи, който Госпожата е сложила в устата си и е глътнала, без да дъвче, за да не нарани политическия хуй, който е вечният наемател на нейната уста. Гълтането е болезнено, но още по-болезнено е в стомаха на госпожа Журналастика. Аз, ако бях нормален човек, щях да правя, да струвам, но никога да не попадам в устата на Госпожата. Никога.

Госпожа Журналастика живее вкъщи. Нейната задача е да подреди разхвърляния ми свят. Но нали ви казвам какво прави тя - седи с оня хуй в устата и промучава нещо от време на време, когато има земетресения и наводнения. Нейна за­дача е да бъде санитар на моето болно тяло, вместо това тя ме прави паразит в нейното болно тяло. Нейната задача беше да е смела и с разголена гръд да води народа от време на време, да го води насам-натам, за да уцелим Слънцето и Не­говата Светлина, а тя - не иска да води никого и само се води по Посоката на Лапнатия Хуй. Аз винаги внимавам да нe ядо­сам госпожа Журналастика, защото тя е отмъстителна, злобна и гадна. Ако знае какви си ги приказваме, ще се по­бърка да ми се обажда и да ме тормози. Но не мога да намеря мира под Слънцето на тази земя, като знам, че именно тази тъпа куха Госпожа определя 90% от вашите възприятия. Наистина не мога да си намеря място под Слънцето и ми личи, дагоеба.

Но имам избор, поне на хартия. Хартия, с която целият ми свят си бърше човешкия задник, вестникарска хартия. Да се гушна с госпожа Журналастика и да заспя сред оглозганите гръдни кошове на Нищо-Не-Променящите Хора. Другият начин е да ви покажа Слънцето. Как става това обаче - не знам. Почти винаги съм живял на тъмно.

 

 

 

 

 



 

 

 

 

 



 



Други статии от този автор



Коментари