Защо бедните взимат толкова много лоши решения?

24-05-2020г.

Гост-автор

Автор: Рутгер Брегман

Източник: Лили Първанова, ФБ

Бих искал да започна с един прост въпрос: Защо бедните взимат толкова много лоши решения? Знам, че е тежък въпрос, но погледнете данните. Бедните заемат повече пари, спестяват по-малко, пушат повече, спортуват по-малко, пият повече и се хранят по-нездравословно.

Защо? Е, стандартното обяснение веднъж вече беше обобщено от британската премиера Маргарет Тачър. Тя нарече бедността „дефект на личността“. Липса на характер.

Сигурен съм, че не много от вас биха били толкова безцеремонни. Но идеята, че има нещо нередно със самите бедни, не се ограничава само до г-жа Тачър. Някои от вас може да вярват, че бедните трябва да носят отговорност за собствените си грешки. А други могат да твърдят, че трябва да им помогнем да вземат по-добри решения.

Но основното предположение е същото: има нещо нередно с тях. Ако можехме просто да ги променим, ако просто можехме да ги научим как да живеят живота си, ако те само биха послушали.

За да бъда честен и аз мислех така дълго време. Едва преди няколко години открих, че всичко, което мислех, че знам за бедността, е грешно. Всичко започна, когато случайно попаднах на книга от няколко американски психолози. Бяха изминали 8000 мили, чак до Индия, за едно увлекателно проучване. Това беше експеримент със земеделски производители на захарна тръстика.

Трябва да знаете, че тези фермери събират около 60% от годишния си доход наведнъж, веднага след прибирането на реколтата. Това означава, че те са сравнително бедни една част от годината и богати през другата. Изследователите ги помолили да направят IQ тест преди и след прибирането на реколтата. Това, което впоследствие откриват, напълно ме изненада. Стопаните имат много по-лош резултат на теста преди прибирането на реколтата.

Оказва се, че последиците от живота в бедност съответстват на загубата на 14 точки от коефициента на интелигентност. Това е сравнимо с ефекта на цяла безсънна нощ или на хронични последици от алкохолизъм.

Няколко месеца по-късно чух, че Елдар Шафир, професор в Принстънския университет и един от авторите на това изследване, идва в Холандия, където живея. Срещнахме се в Амстердам, за да поговорим за неговата нова революционна теория за бедността. И мога да го обобщя само с три думи: менталност на оскъдицата.

Оказва се, че хората се държат различно, когато възприемат нещо като оскъдно. И няма голямо значение какво е това нещо – без значение е дали става въпрос за време, пари или храна. Всички знаете това чувство, когато имате прекалено много работа или когато отлагате почивката за обяд и нивото на кръвната ви захар пада. Това стеснява фокуса ви към непосредствената ви задача – към сандвича, който трябва да имате точно сега, към срещата, която започва след пет минути или към сметките, които трябва да платите утре. Така дългосрочната перспектива излита през прозореца.

Можете да го сравните с нов компютър, който работи с 10 тежки програми наведнъж. Става все по-бавен и по-бавен и прави грешки. В крайна сметка забива – не защото е лош компютър, а защото има твърде много за правене наведнъж. Бедните имат същия проблем. Те не взимат глупави решения, защото са глупави, а защото живеят в контекст, в който всеки би взел глупави решения.

И изведнъж разбрах защо толкова много от нашите програми за борба с бедността не работят. Инвестициите в образование, например, често са напълно неефективни. Бедността не е липса на знания. Неотдавнашен анализ на 201 проучвания за ефективността на обучението за управление на пари стига до заключението, че те почти нямат никакъв ефект. Не ме разбирайте погрешно – това не означава, че бедните не научават нищо – те със сигурност могат да станат по-мъдри.

Но това не е достатъчно. Или както ми каза професор Шафир, „Това е като да научиш някой да плува и след това да го хвърлиш в бурно море.“ Все още си спомням как седях там. Объркан. И си мислех, че можехме да разберем всичко това преди десетилетия. Искам да кажа, че тези психолози не се нуждаеха от сложно сканиране на мозъка; те трябваше само да измерят коефициента на интелигентност на фермерите, а IQ тестовете са изобретени преди повече от 100 години.

Всъщност разбрах, че съм чел за психологията на бедността и преди. Джордж Оруел, един от най-великите писатели, които някога са живели, е знаел за бедността преживяване и от първа ръка през 20-те години на миналия век. „Същността на бедността“, пише той тогава, е, че „унищожава бъдещето“. И той се удивлява: „как хората приемат за даденост, че имат право да ви проповядват веднага щом доходите ви паднат под определено ниво.“ Тези думи ехтят и днес.

Големият въпрос, разбира се, е: Какво може да се направи? Съвременните икономисти имат няколко решения в ръкавите си. Можем да помогнем на бедните с тяхната документация или да им изпратим текстово съобщение, което да им напомня да си плащат сметките. Този тип решения са изключително популярни при съвременните политици, най-вече защото не струват почти нищо. Според мен тези решения са символ на тази епоха, в която толкова често лекуваме симптомите, но игнорираме основната причина.

Затова се питам: Защо просто не променим контекста, в който живеят бедните? Или да се върнем към нашата компютърна аналогия: Защо да продължаваме да се занимаваме със софтуера, когато можем лесно да разрешим проблема като инсталираме допълнителна памет? В този момент професор Шафир отговори с празен поглед.

И след няколко секунди той каза: „О, разбирам. Искате да кажете, че искате просто да раздадете повече пари на бедните, за да премахнете бедността. Да, сигурно, това би било чудесно. Но се страхувам, че този сорт лява политика, която имате в Амстердам, не вирее в Щатите.“ Но дали това наистина е старомодна и лява идея? Спомних си, че четох за стар план – нещо, което беше предложено от някои от водещите мислители в историята на човечеството.

Философът Томас Мор намеква за пръв път за това в книгата си „Утопия“ преди повече от 500 години. А неговите привърженици обхващат спектъра и вляво, и вдясно, от бореца за граждански права Мартин Лутър Кинг до икономиста Милтън Фридман. И това е невероятно проста идея: гарантиран и безусловен базов доход. Какво е това? Е, това е лесно за обяснение. Това е грант – месечна безвъзмездна помощ, достатъчна за плащане на основните нужди: храна, подслон, образование.

Тя е напълно безусловна така, че никой няма да ви каже какво трябва да направите, за да я получите и никой няма да ви каже какво да правите с нея. Основният доход не е услуга или проява на благосклонност, а право. Без да има абсолютно никаква прикрепена стигма. И като научавах за истинската природа на бедността, не можех да спра да се чудя: това ли е идеята, която всички чакаме? Може ли наистина да е толкова просто?

През трите години, които последваха, прочетох всичко, което можах да намеря, за базовия доход. Проучих десетките експерименти, които се провеждат по целия свят и не мина много време преди да се натъкна на история за град, който е успял и всъщност е премахнал бедността.

Но почти всички са забравили за това постижение. Тази история започва в Дофин, Канада. През 1974 г. на всички в този малък град е бил гарантиран базов доход и че никой да няма да падне под прага на бедността. В началото на експеримента армия от изследователи били в града. За четири години всичко вървяло добре.

Но след това ново правителство дошло на власт и новият канадски кабинет не виждал смисъл в скъпия експеримент. Затова, когато станало ясно, че няма да има пари за анализиране на резултатите, изследователите решили да поставят папките си в около 2000 кашона.

Двадесет и пет години по-късно Евелин Форже, канадски икономист, открива кашоните. В продължение на три години тя подлага данните на всякакъв вид статистически анализ и независимо от това, което опитва, резултатите всеки път са едни и същи: експериментът е имал огромен успех.

Евелин Форже открива, че хората в Дофин са станали не само по-богати, но и по-умни и по-здрави. Училищните постижения на децата са се подобрили значително. Коефициентът на хоспитализация намалява с цели 85%. Инцидентите с домашно насилие намаляват, както и оплакванията, свързани с психично здраве. И хората не са напускали работата си. Единствените, които работели малко по-малко, са били наскоро родилите майки и учениците и студентите, които оставали в училище по-дълго. Подобни резултати след това са били открити в безброй сходни експерименти по целия свят – от САЩ до Индия.

Ето какво научих. Когато става въпрос за бедност, ние, богатите, трябва да спрем да се преструваме, че знаем най-добре за какво става въпрос. Трябва да спрем да изпращаме обувки и плюшени мечета на бедните и на хора, които никога не сме срещали. И трябва да се отървем от огромната индустрия на патерналистични бюрократи, когато можем просто да предадем заплатите им на бедните, на които те трябва да помогнат.

Защото, интересното нещо за парите е, че хората могат да ги използват, за да купуват неща, от които се нуждаят, вместо да получават неща, от които самоназначените експерти смятат, че имат нужда. Само си представете колко блестящи учени и предприемачи и писатели, като Джордж Оруел, сега линеят в оскъдица. Представете си колко енергия и талант бихме отприщили, ако се отървем от бедността веднъж завинаги.

Вярвам, че основният доход би работил като рисков капитал за хората. И не можем да си позволим да не го направим именно и защото бедността е изключително скъпа. Само погледнете цената на детската бедност в САЩ, например. Тя се изчислява на 500 милиарда долара годишно – заради по-високите разходи за здравеопазване, по-високите проценти на отпадане от образователната система и по-високата престъпност. Това е невероятна загуба на човешки потенциал.

Но нека поговорим за слона в стаята. Как бихме могли да си позволим безусловен базов доход? Всъщност е много по-евтино, отколкото си мислите. Това, което са направили в Дофин, е да го финансират с отрицателен данък. Това означава, че доходите ви се допълват веднага щом паднете под прага на бедност. И при този сценарий, според най-добрите оценки на нашите икономисти, за нетния разход от 175 милиарда – 1/4от военните разходи в САЩ и 1% от БВП – бихте могли да издигнете всички бедни американци над прага на бедността.

Всъщност бихме могли да премахнем бедността. Това трябва да бъде нашата цел. Времето за малки мисли и малки побутвания е отминало. Наистина вярвам, че е дошло време за радикални нови идеи, а базовият доход е много повече от поредната обикновена политическа мярка. Това е и цялостно преосмисляне на това какво всъщност е работа.

И в този смисъл, той ще освободи не само бедните, но и останалите. В наши дни милиони хора смятат, че работните им места имат малко значение или смисъл. Неотдавнашна анкета сред 230 000 служители в 142 страни установи, че едва 13% от работниците действително харесват работата си.

Друго проучване установи, че 37% от британските работници имат работа, която смятат, че дори не е необходимо да съществува. Това е като думите на Брад Пит в „Боен клуб“: „Твърде често имаме работа, която мразим, за да можем да купуваме глупости, които не ни трябват“.

Не ме разбирайте погрешно – тук не говоря за учителите, боклуджиите и хората, свързани със здравна грижа. Ако те спрат да работят, ще имаме проблеми. Говоря за всички онези добре платени професионалисти с отлични резюмета, които печелят парите си като правят стратегически презокеански срещи с партньорски връзки, като същевременно измислят добавката за стойност на разрушителното съвместно създаване в мрежовото общество. Или нещо такова.

Само си представете отново колко много талант губим просто защото казваме на децата си, че ще трябва да си „изкарват прехраната“. Или помислете за това, което преди няколко години един математически магьосник, работещ за Фейсбук, сподели с тъга: „Най-добрите умове на моето поколение мислят как да накарат хората да кликат върху реклами.“

Аз съм историк. И ако историята ни учи на нещо, то е, че нещата могат да бъдат различни. Няма нищо неизбежно в начина, по който структурираме обществото и икономиката си в момента. Идеите могат и наистина променят света. И мисля, че особено през последните няколко години стана ясно, че не можем да се придържаме към статуквото – имаме нужда от нови идеи. Знам, че много от вас са песимисти по отношение на бъдеще с нарастващо неравенство, ксенофобия и климатични промени.

Но не е достатъчно да знаем против какво сме. Ние трябва да бъдем и „за“ какво сме. Мартин Лутър Кинг не е казал: „Аз имам кошмар“. Не, той е имал мечта.

И така, това е моята мечта: Вярвам в бъдеще, в което стойността на работата ви не се определя от размера на заплатата, а от размера на щастието, което разпространявате и количеството смисъл, който давате. Вярвам в бъдеще, в което смисълът на образованието не е да ви подготви за някоя безполезна работа, а за добре живян живот. Вярвам в бъдеще, в което съществуване без бедност не е привилегия, а право, което всички заслужаваме.

Тук сме. Имаме проучването, имаме доказателствата и имаме средствата. Сега, повече от 500 години след като Томас Мор за първи път е писал за базов доход и 100 години след като Джордж Оруел е открил истинската природа на бедността, всички ние трябва да променим светогледа си, защото бедността не е липса на характер. Бедността е липса на пари.

Благодаря ви.