КЛАСИКА
"ХРОНИКА НА ЕДНА ПРЕДИЗВЕСТЕНА СМЪРТ" е текст на Мартин Карбовски, част от книгата му "Нещата".
ХРОНИКА НА ЕДНА ПРЕДИЗВЕСТЕНА СМЪРТ

Мартин Карбовски | 24/05/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

СКЪПИ ОПЕЧАЛЕНИ, РОДНИНИ, БЛИЗКИ И ПРИЯТЕЛИ!

Моля за вашето внимание - намираме се на служеб­ното погребение на цяло едно поколение. Виждам, че не сме много, но това няма да попречи на траурната церемония да бъде по-дълга, а погребалната реч, напук на логиката, да се окаже по-важна и по-интересна от самия мъртвец.

Събрали сме се днес, за да изпратим цяла една генерация, която живя и умря на ръба на все по-фокусиращия се свят; неизвестна и ненужна група хора, част от маргиналната география извън глобализацията. Генерация - наследница на република, направена от мечти, но по-късно разпокъсана на малки царства от разочарования. Скъпи опечалени, роднини, близки и приятели, думите са слаби да изразят тъгата ми от нелепата кончина на новото поколение. Но те са още по- слаби, когато за цяло едно мъртво поколение трябва да кажем или добро, или нищо. Непристойно е, но на това погребение си струва да плюем на етикета и да кажем истината за покой­ника - такава, каквато, ако беше жив, едва ли би му харесала.

Новото поколение, драги ми опечалени, се оказа говно. То бе крещящ символ на авторазочарованието. Беше пълен провал на иначе гениални идеи, посветени на чужди мечти и изпълнени от непознати хора. Новото поколение се оказа са­ботажът на епохата. Епохата саботираше новото поколение и новото поколение успя да саботира епохата. Същото това поколение не пожела да се самодиагностицира дори в пред­смъртните си гърчове и умря щастливо, в хебефренен сън, с постмортална ерекция и онова леко, предсмъртно насиране, наследено от живот, в който така или иначе ти беше все едно, пък и никога не си имал съвсем чисти дрехи.

 

Виждали сте по Animal Planet очите на антилопата гну, която бива разкъсвана от глутница хиени. Докато със зъби се добират до меките части и гениталиите на животното, хиените са свръхсъсредоточени, безапелационни и не изразяват каквато и да е емоция. Нито настървение, нито злоба, нито дори лекото раздразнение от това, че някой рита и ти пречи да го изядеш. Яденето: нещо, което просто трябва да се свърши. Хиена беше и епохата за новото поколение - не заради отри­цателния имидж на хиената, а защото всяка епоха е кръво­жадна към хората сама по себе си. В картинката на изяждането обаче най-любопитни за нас са очите на гнуто. В началото има кратка болка, изплакване, после кулминацията е тих ужас, който изключително бързо преминава в житейско безразличие и остава така до регистрацията на смъртта. Има един етап в разкъсването на антилопата обаче, когато хиените вече я ядат, но тя все още е жива — и именно тогава тревопас­ният бозайник гледа с пълна липса на интерес към собстве­ната си смърт. Ако животът на тревопасните бозайници беше истински живот, би трябвало, докато умират, поне малко от малко да проявят любопитство към акта на собственото си изяждане. Това обаче не се случва. Не се случи и с новото по­коление. Докато епохата гризеше слабините му, то гледаше цялата операция с безразличие и отказ. Фазите на смъртта, дефинирани от Боб Фос, минаха дори без пазарлък — остана само фазата „отричане“.

 

Ако имаше как да го попитате, новото поколение, дефинирано преди много години именно от „Егоист“, дори и сега, мъртво, то би отрекло смъртта си.

Поколението 1989-2002 - акт на раждане

Само преди десетилетие идеята за цяла една генерация, която прави живота различен и истински, изглеждаше малко като машина на времето, която няма как да не проработи. Днес, ако генерацията беше излязла поне за миг от същата тази машина, щеше да разбере, че се е придвижила във вре­мето съвсем малко. Съдбата на генерацията 1989-2002 наи­стина прилича на лош Уелсов роман. Тази генерация влезе в машината на времето, постоя вътре в теснотията до днес и умря, без да разбере две неща — машината или не работеше, или ние бяхме планирали да изгубим житейското си време, докато я чакаме да тръгне.

Метафората преди близо 13 години беше проста, защото всъщност метафора нямаше — всички поколения живееха в добре уредената фалшива лудница на социализма. Един ден тя просто отвори вратите си и всички луди — и стари, и млади, се изсипаха навън, леко примигвайки от светлината. За хо­рата, които тогава бяха на 20 години, се знаеше със сигур­ност, че са най-малко луди; говореше се, че просто са били затворени, и това беше вярно. Те бяха най-малко възпитаните в лудост, най-малко се стряскаха от санитарите, най-често пи­таха колко е часът и защо храната е лоша. След отварянето на вратите, ако се интересувате от старото поколение, пус­нато на свобода - то продължи да търси стени, по които да ри­сува с лайната си. Докато новото поколение просто се обърка. Животът вече не беше разграфен. И докато старите навици на застаряващите соцлуди запазиха тяхната морфология и фи­зиология, то липсата на какъвто и да е устроен навик да жи­вееш съсипа сетивата на новото поколение. Може да отворите смъртния му акт и ще видите какво пише в графата причини за смъртта:

  1. Свободата (като битов излишък)
  2. Индивидуализмът (като онанистична самота)
  3. Успехът (като социално блудство)
  4. Неуспехът (като славянски мит за величие)
  5. Наркотиците (като гарнитура към несъществуващото съществуване).

Нека ги разгледаме една по една.

Свободата като битов излишък

По времето на Гражданската война в САЩ огромна група черни се присъединяват към войските на Юга и ре­ално воюват за собственото си робство, убедени, че това така или иначе е неизбежната им съдба. Те не са били при­нудени - когато човек воюва вдъхновено, той наистина е на­правил избор. Старата генерация у нас, която нямаше достатъчно свобода, обяви, че свободата е недостатък. Ста­рите луди направиха като черните - адски дълго воюваха да се върне робството и почти успяха. Новото поколение реши друго — реши да я консумира. Да я консумира така, както човек, който за първи път яде сладолед и много му харесва, и може така да прекали, че да умре от обикновена ангина. Култовата идея за свобода винаги е стигала до крайност — до свободата да умреш от каквото си искаш. Новото поко­ление умря от бит, който не му беше достатъчен, и свобода, която беше много, но не можеше да замени бита. Тайно и полека се оказа, че същото това ново поколение се опита да си организира нова лудница, но не знае как да стане и за­това започва все по-често да пие вечер. Моделът на старата лудница пречеше през цялото време на поколението 1989 - 2002 да организира каквото и да е. Тоталното отричане на стария модел и неизмислянето на нов обаче доведе до отчая­ние. В този процес взе връх едно нещо, което старата гене­рация наричаше „западно влияние“. Възкресяваме този призрак от миналото, защото се оказва, че ленинският съботник и доброволният труд на студентите (като бригади) всъщност са американски патент и практика. Сещаме се за домови книги и книги за оплаквания по магазините - което е традиция в американското общество. Патриотизмът - слу­женето на имагинерната идея за „родина“, така компроме­тирано у нас, е един от поддържащите слонове на западната идеология. Другите два слона — трудолюбието и семей­ството, за новото поколение останаха като изчегъртани с пирон цитати по стените на старата лудница; оказаха се ненужни, но нямаше с какво да бъдат заменени. Западното влияние изигра един от най-лошите номера на новото поко­ление - то беше обикновена пропаганда, с която се руши една система. Но днес тази пропаганда не създава нови идеи за това как да изглежда животът. След като музиката утвърди нихилизма, след като филмите разбиха представата за соцклетката на обществото - семейството, след като аме­риканската армия вече е по-велика от Червената си посе­стрима, се разбра, че старите ценности са компрометирани нарочно: не защото са толкова лоши и абсурдни, а защото всяка една система, за да се разгради, трябва да се започне отдолу - от бита. Новото поколение реагира на западното влияние, както парижани на първата кинопрожекция. (То­гава парижаните тръгнали да бягат от приближаващия на киноекрана влак.) Новото поколение видя любовница в един филм и реши, че това трябва да е новата му жена. Видя героизираната теза за наркотиците в един филм и пробва от всичко. Видя Успеха в един ама много тъп филм и направи така, че да го постигне без скрупули, просто защото във филма никой не казва нищо за никакви скрупули.

Новото поколение се заблуди в целулоидната свобода. Натрупа свръхпретенции и свръхмечти, повечето от които - свръхнерентабилни. Новото поколение поиска жена му да изглежда като от MTV, къща във Флорида, червено кабрио, любовница от Playboy и работа като федерален агент, която се изразява предимно в смъркане на кокаин.

Не се намери никой да обясни на новото поколение същността на целулоидната свобода-тя е нещо, което си позволяваш, докато ядеш пуканки. Тя не съществува в масов вариант. Тя е секс, лъжи и видео. Навън тя не работи. А новото поколение се спука да мастурбира пред образа на тази сво­бода, докато тъмните кръгове под очите му крещяха за обич и нормален секс сред природата. Да нямаш бит, но да имаш свобода, беше проклятието на новото поколение. Свободата, особено целулоидната, не можа да замени бита. А тя беше и си остана единственото излишно нещо в него.

Индивидуализмът като онанистична самота

Големите неща се правят от много хора, заедно. Индивидуализмът направи новото поколение хиперсамотно. Самотата изби в чудесни неща като емиграция, безразборен секс и списание „Егоист“ -т.е. в безкрайното празненство на самотната в стадото овца. Онанистичната свобода обаче опира до физиологията на опита да бъдеш нормален човек. Не може да се онанира вечно. Новото поколение не разбра това. Тряб­ваше му елементарна цел, човешка елементарна цел - при­мерно като жена, която да искаш. Заради разпада на ценностите, познати само от лудницата, такава цел не беше дефинирана. Самия мен ме е страх да дефинирам тези цели, защото те не са модерни, а аз искам да бъда модерен. Новото поколение се превърна в нещо като стадо впиянчени писатели тип балкански Буковски, на които не им стига времето да на­пишат дори един ред; нещо като Стивън Тайлър към 1980, който не може да изтрезнее и да слезе от черешата, за да на­пише поне един текст за песен и да защити битността си на звезда. Новото поколение заживя в индивидуалистичната омара на онова, което иска да бъде, но не може да стане. Да го поменем с добро.

Успехът като социално блудство

Новото поколение има своите успешни представители. Те направиха това, което трябваше да направят и в повечето слу­чаи го искаха. Но този успех беше индивидуален, обоснован само и единствено от теорията на социалния дарвинизъм. Ус­пешните хора дефинираха света като джунгла, където по-сил­ният винаги е изяждал по-слабия. Дори въздигнаха социалния дарвинизъм до нова теория - тази на социалния фройдизъм.

И ако в познатата обществена джунгла по-силните изяждат по-слабите, в социалната джунгла, която си организира но­вото поколение, слабите просто биваха наказвани от по-сил­ните с грубо изнасилване - не само отпред, отзад и в устата, а и в интелекта, самочувствието и т.н. Естественият подбор се превърна в мегасиндром на свирката - това е насиленото удоволствие, от което никой не може да зачене. Обществената перверзия излезе от контрол така, както младите момичета от село идват в града и правят свирки на всички, защото са освободени от старите предразсъдъци, но пазят девствеността си, защото още носят в себе си патриархалната идея на удобната лудница. Сексът се превърна в социален успех - във време, когато над демографията се извършваше погром. Да, всеки индивид във всяко общество ползва показателя „секс“ като критерий за успех. Но на новото поколение освен секс не му остана друга цел и друг успех. Много се еба това наше ново поколение, правеше го до смърт. Това беше и е най-евтиният начин да се утвърдиш пред себе си и пред по-глупавите. Всеки успешен представител на новото поколение е насилил по някакъв начин обществото около себе си. Незаконността на успеха пък даде гаранция, че на груповия купон, наречен „90-те години“, са поканени всички, но малцина ще изпитат удоволствие. Което и стана.

Тогава за какъвто и успех да говорим при новото поколение, трябва да признаем хладната достоверност на лошата статистика - аборти, разводи, нежелание за обвързване и на­края украинския феномен (в Украйна, след десет години здраво демократично чукане и ниски нива на СПИН при скрийнингите, днес има ужасяващ бум на болестта). Това ще се случи и у нас: който е чукал без презерватив след 96-а, ще бъде болен - това е критичната година, когато светът се отвори за новото поколение в анално-сексуалния смисъл: го­воря за бума на досега скривания хомосексуализъм, за раз­пространението само за две години (94—96) на интравенозната наркомания, за влизането на болестта в геометрична прогресия отвън, за тоталния разврат и тоталната липса на полова кул­тура. Успехът на новото поколение е мистичен феномен - той не е отборна категория, а насилие в съблекалнята на отбора.

Неуспехът като славянски мит за величие

Погледнете новото поколение. То се гордее с неуспехите си. То често твърди, че не е жертва на неуспеха, а морален победител в една нечистоплътна обществена война, по време на която му се наложи да живее. Днес трийсетгодишните се обръщат назад, поглеждат празнотата на времето и гордо ка­зват, че така им било писано. Не било важно да успееш, а да останеш верен на себе си, да останеш алтернативен и „риъл“. До смърт не искахме да приличаме на „тъпите парвенюта“ (наши връстници впрочем) - хора без вкус и културни на­трупвания, но с пари и по една тъпа курва на дясната седалка. Но падналият славянин винаги е бил горд в падането си. Още една водка, защото животът е такъв и не можем да променим липсата му на смисъл. Какви глупости приказвам - просто още една водка.

Новото поколение не създаде нищо. Няма своя музика, своя идеология (освен иронията, но що за идеология е това?). Няма свои култове, няма дори свое поколение. 70-те бяха го­дините на диското, 80-те години - на промяната и отварянето, а 90-те у нас си останаха годините на нищото. На нашето сла­вянско нищоправене, американски псувни, африкански секс и азиатска мързеливо-хедонистична идея за живота. Новото поколение дори не можа да остарее - само напълня и се впиянчи от свръхнекачествена храна и алкохол, докато половите му органи бяха пуснати в канализацията, която служи за от­душник на общественото недоволство. Неуспехът е само фак­тор (и прост краен резултат) в липсата на планиране. Новото поколение не успя да планира живота си, докато животът се опитваше да катастрофира по възможно най-безболезнения за него начин. Новото поколение нямаше представа какво да прави с късмета да си жив. То обичаше Фреди Меркюри, но никога не му повярва, че да си роден, означава, че вече си шампион. Неуспехът на новото поколение е единствената му гордост - ако не забравяме и онази, с която жените се гордеят при изневяра.

Наркотиците като гарнитура на несъществуващата екзистенция

Бягството няма цел. Две висши образования от Джорджтаун не могат да заменят самотата от емиграцията. Три дози алкохол орално не могат да те направят Хемингуей. Да си ми­нистър на 33, не означава, че баба ти ще е щастлива от пенсията си. Два аборта не гарантират майчинския инстинкт. Една линия не те прави щастлив. Да се набодеш не означава, че ще засвириш като Джими Хендрикс. Бих простил идио­тизма на всеки хероинов наркоман, ако свиреше като Хенд­рикс. Бих простил на всяка абортираща смотана пичка, ако поне един път роди като Мадона. Животът на новото поколе­ние приличаше на недобре измита чиния без основното ястие, но затова пък със смъртоносна гарнитура. То взе от пластма­совите си чуждестранни идоли само мръсното бельо и се опита да го носи, въпреки че не му ставаше. Основната тех­нологична причина за смъртта на новото поколение бяха наи­стина наркотиците. Много пиеше например новото поколение, твърде много.

Онова, което трябваше да се случи

Всяко поколение води своята война. Новото наше поколение обаче не успя да си я измисли, затова воюва безсмислено и самостоятелно, докато се умори и се прибра вкъщи, за да каже на родителите си, че техният живот е безсмислен. Но освен война, трябваше да се случи и нещо хубаво. Трябваше точно това поколение да извоюва своята съпричастност към света и своето щастие. Понякога това прилича на тъп брак, но винаги се оказва по-ценно от групов секс с непознати. Защото груповият секс с непознати за новото поколение е тривиална случка, докато дори и най-тъпият брак е непозната, но компро­метирана цел. „Съпричастност и щастие“ обаче звучат като сектантско ехо. Затова се опитвам да измисля нова дума и за двете неща. Наречете го „съприщастие“ - един приятел ми го каза, докато пушеше трева. Това трябваше да се случи. Другото е интересно дотолкова, доколкото можеш да си представиш всичките си лични емоции като проститутки в тъмен безистен. Съприщастието обаче не се случи, не можеше да се роди, за­щото навън вилнееше бурята на житейските експерименти.

От Господ Бог да мине

Ако Всевишният наистина се грижеше- за чадата си, той щеше да направи сериозна забележка на новото поколение. Щеше да му каже, така и така, не сте прави, тъпи копеленца, няма да станат така нещата. Не забравяйте, че ако се чув­ствате твърде добре на земята, горе на небето ще ти го върнат. Аз помня тази среща на Господа с новото поколение, ще ви кажа какво стана. Новото поколение първо напсува Господа, после го почерпи и вече чакаше момента на пре­връщането си в насекомо, както в една книга на свой любим автор. Когато новото поколение разбра, че Господ е мило­стив, то се втурна пак да черпи и каза весело, от тебе да мине, Господи, аре бе, от тебе да мине.

Та днес, когато гледам тялото на цяло едно поколение, което беше наистина ново за времето си, си мисля - боговете са милостиви към бившето ново поколение. Или поне бяха. Жалко само за изгубеното божествено доверие, защото на твърде малко поколения до сега Господ беше давал толкова свобода и възможности — и на пито едно поколение досега не беше отнемал така вярата. Общо взето, колкото и да е божествен, този номер си беше доста неприятен.

Скъпи опечалени, роднини, близки и приятели! За­вършвам тази заупокойна реч, затова моля за вашето внима­ние. Престанете да плачете, чуйте ме.

Шегувам се. Наистина се шегувам. Аз си го харесвам нашето бивше „ново поколение“, то се справя чудесно. Това, че е малко мъртво тези дни, беше само шега. Шега в стил „ново поколение“. Това погребение беше виц, породен само от веч­ния стpax на всяко едно поколение да не умре. Или да не остане само. Или да осъзнае, че няма кой да го гледа, когато ocтарее. Стани, пусни тая чаша, ново поколение, и тръгни, иди си вкъщи, умий се, посрещни на прага брата си, който се връща от емиграция, после доведи жена си вкъщи, направи й дете и не я напускай никога. Престани да се хилиш и не се за­нимавай само с долнопробни майтапи като нас. Бъди бедно или богато, американско или свято, нещастно бъди или бъди култ - в края на краищата единственото нещо, заради което се гордея с теб, е, че правиш каквото си искаш. Така няма начин да сбъркаме.

Благодаря за вниманието. Сега да ходим да пийнем нещо. Още не можете да повярвате, нали? И на мен ми е трудно.

Наистина го бях погребал преди малко, ебати.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 



Други статии от този автор



Коментари