REALITY BITES

REALITY BITES
04-06-2020г.
29
Мартин Карбовски

Тъмнината на допиването е онзи падащ мрак, където някъде се затварят кръчми и ресторанти, ти тръгваш, защото пиенето е свършило, обаче трябва още. В тъмнината на допиването човек среща всякакви хора и чудовища - малки карирани джуджета, динозаври с човешки ръце, сладки понита с издължени кучешки зъби, красавици, които имат менгемета вместо вагини, и тролове от охраната, които нямат глави и няма начин нито да ги обидиш, нито да ги убиеш, но можеш да ги ритнеш, ако искаш да се самоубиеш. В сумрака на допиването обик­новените хора са леко размазани, очите им блестят като свещички в голямо гробище, а по стъклените маси на баровете се гърчат дебели кокаинови гъсеници или поне така ми се струва. Зоната на здрача, малко преди да избягаш от Ръба - там вратите на Подземните Измерения се отварят и единстве­ното, което те спасява да не пропаднеш в друг живот и нечий още по-лош свят, е това, че си пиян. Всички хора са пияни, когато си допиват. Във Вселената има такива места, където допиването е сърдечна операция - леко мизерни, шумни, пълни с цици и устни, алкохолът е евтин, а музиката - гневна. Това са места като в един стар филм на Тери Гилиъм - „Бан­дити във времето“, там има дупки в тъканта на времето, къ­дето, ако изкрещиш „помощ!“, и пропадаш в друга епоха. Такова място е Строежа в Студентски град - изкрещиш ли „Помощ, изтрезнявам! идва бригадата на Строежа, налива ти в устата, качва ти промилите и ти забръмчаваш като добре смазана машина. Смазана от тежестта да си жив човек в днешно време.

Аз и Кайо пием много. От нас повече пиеше само един човек в Студентски град през 1994, който се казваше Камион - така се казваше, защото пиеше много. И носеше много. После престана да пие, защото се ожени и жена му се казва Галя - тя му забрани да пие, но си остана прякорът му - Камион. Тогава си допивахме в някакви женски стаи по общежитията, но вече не сме така богопомазани и си допиваме в Строежа. Къде бяхме, какво пихме - не си спомням грам, обаче отидохме в Строежа по-раничко, към дванайсет - малко преди да се на­пълни. Влизаме на вратата - проверяват ме дали имам 18 го­дини. Имам, обаче Кайо нямаше и се наложи да се правя на журналист и да обяснявам, че брадата на Кайо е типична за човек на Христова възраст, защото е леко побеляла. Това не хвана дикиш на охраната на Строежа - Кайо нямал лична карта - ами тя е у нас, залепил съм я на камината, когато Кайо написа манифеста, че се отказва от съвременното общество в полза на пиенето и ксанакса. (Аз тогава написах контраманифест, че няма да се откажа от обществото, а ще го разложа отвътре чрез пиене и други позорни вещества.) Охраната на Строежа винаги е едно дебело младо момче, което не може да говори, но успях да му обясня, че белезите по лицето на Кайо от побоища и от това, че наскоро го блъсна автобус, не могат да се съберат за едно детство и юношество. Тези сложни си­логизми свършиха работа и охраната ни пусна в Строежа, а ние като всеки друг път приехме проблемите в общуването с официалния свят като упражнение по стил.

В тъмнината на допиването, която е основното осветление в Строежа, съм срещал всякакви изроди - веднъж се бихме с един македонец, който каза, че Македония е гръцка, веднъж пих там с едни черни войници от KFOR, веднъж там срещнах едни много отворени момичета, които обещаха да ни направят свирки, но когато си тръгнахме, се сграбчиха една друга и се целуваха цяла нощ у нас, така щото Кайо не успя да се намърда между тях и да им го вкара поради причината, че те се изсулваха от обятията му като двуполови червейчета от дънера на столетно дърво. Всякакви изроди може да срещ­неш в Строежа - там си допива половината Млечен път, който на други планети се нарича с истинското си име - Млечен пътник, така, както наричат в Космоса бозайниците от нашата планета. На първия бар, излъскан от ударите на милиони студент­ски чела, които падат в несвяст в определен африкански ритъм между нула и пет сутринта, седеше едно джудже. Малко човече с превръзка на главата, което в тъмното (и в началното объркване по настаняването ни на бара) аз взех за член на обществото на малките хора. Хипофизно джудже на бара е най-нормалният клиент на Строежа, ненормално е, ако срещнеш Бог да не пуши марихуана на това място. Седеше човечето, малко и притихнало на високия кръгъл стол, и по ужасен начин като истински пиющ человек държеше чашата си с опъната облегната ръка на бара - което е любопитно, за-щото, колкото и да са високи столовете в Строежа, главата на човечето не стигаше по-високо от нивото на барплота.

Беше момиченце, съвършена малка жена, която пиеше в Строежа малко преди полунощ. Помислих си колко съм пиян, за да виждам такива неща. Момиченце седи на бара срещу мен и си допива съсредоточено от чаша, пълна с нещо почти прозрачно.

Има такива хора в баровете. Те седят, без да се въртят, лактите им са опрени успоредно, не се обръщат да гледат наляво или надясно, а хората до тях са им обърнали гръб. Гръб отляво, гръб отдясно, а по средата красиво детско лице бавно отпива от чашата си. Увреденото ми съзнание не иска да приеме нормалното, което му дават да гледа очите - веднъж правих интервю с една жена от едно рилско селце, която беше на 32 години, но беше висока 86 сантиметра. Тя е една в ре­публиката и знам, че пие доста, но пък никога не беше идвала в София, до интервюто си с мен. Представих си, че след това интервю тя е станала толкова отракана, че всяка нощ си до­пива на Строежа и бие барманите, когато се забавят да й до­несат предпоследното питие. Не беше тя.

Беше истинско 3D момиченце на 4 години и половина. Ангелско животинче с прекрасни светещи очи, сериозно про­явление на лудия свят, в който ми дадоха да се родя. Миниа­тюрна бяла жена с всичките й жестове, самоувереност, държание в обществото, модели на поведение, включително и флирт - една малка женска мина, която да щракне и да се взриви бавно през пубертета и порастването си. Прекрасната малка жена, стръкчето на Ева.

Аз се обърквам лесно в този живот. Но Кайо ми подсказа модел на поведение - винаги се дръж така, че нищо да не ти пречи да продължиш да пиеш. Кайо каза на детето - здравей, аз съм Кайо, това е Мартин. Мартин съм, повторих си името аз и седнах срещу детето. Аз съм Сесил, каза тя и се усмихна и погледна настрана - точно така, както правят всички жени, когато им досаждаш, но не много. В следващите няколко часа аз и Сесил се държахме като едни страшно възрастни хора, което на нея й беше лесно, докато аз не бях много уверен. Осъзнах, че любовта ми към млади момичета е взела своя връх и ми дава шанс да разбера - това е възможно най-мла­дата жена, с която бих могъл да пия на тази планета (и да си говоря! ). Толкова е хубаво.

Ще видите, че във всичкия ни разговор със Сесил няма и намек, че тя е на 4 години и половина. Ние бяхме равни по акъл, социален статус, съвършенство на комуникацията, само дето тя беше стотици пъти по-красива от мене.

Какво пиеш, я питах аз, решил да следвам модела „не­омъжена бяла жена“. Сокче, каза тя, ябълка. Сама ли си, попи­тах. Винаги питам дали една жена е сама, за да не проваля усилията на хората, които я обичат. Не, каза Сесил, с мама съм.

Едва сега забелязах встрани от момиченцето красива млада жена, която, обърнала гръб на детето си, разгорещено спореше с едър мъж. Двамата жестикулираха и, ако махнехме цялата какофония от звуци на Строежа, това щеше да из­глежда като скандал, но в тази атмосфера можеше и да е спор за теория та на относителността или метода Макаренко при възпитанието на деца от 0 до 7-годишна възраст.

Не е ли време да си лягаш, заядох се аз. Не, рано е още, каза детето. Защо не си у вас по това време? Защото няма кой да ме гледа. Ами татко ти къде е? Няма го, каза важно Сесил, той няма да живее повече с нас. Той ще живее при неговата си майка, аз ще живея при моята. И защо така се получи, по­чудих се. Така иска мама, отвърна малката.

Разговорът ни не беше оживен, но беше напълно искрен. Представете си врящия котел на адовия нощен живот в Сту­дентски град,

където ние със Сесил се намирахме в кратера на вулкана и всичко друго беше неясно и безинтересно. Ней­ният звънлив и тънък глас пробиваше общия шум, врява и безумство, идващи от двеста човека по баровете, аз крещях и се усмихвах и рядко ми е било така приятно да крещя и да се усмихвам. Седяхме захвърлени някъде в бурята на Голямото Прекаление - тя сама с майка си, аз сам с най-добрия си дру­гар, който беше домъкнал отнякъде едни пияни жени и се очакваше от мен да се включа в тяхното договаряне по отно­шение на общия ни секс тази нощ (или по-вероятно - друга нощ, или още по-вероятно - никога). Тя пиеше сок, аз пиех стотното си J&B за седмицата и разбирах, че се бяхме наме­рили - двама души, които искаха да си допият, да си погово­рят и да се обичат за малко, извън идеите за ебане, кинти, проблеми, работа в екип, работа в лайна, политика, криминалности, профанщини, божествености с етикети и етикети със заклинания. Винаги съм мечтал да срещна Чистата и Светлата. Но човекът е капка, течаща по мръсно стъкло. В началото капката е росна и бистра като дестилирана вода. После се търкаля по наклона на мръсотията и се овъртолва в смисли и игри, които уж всички мразим. А аз пиех с най-мал­ката жена, с която е възможно да се пие, дори си говорих с нея дълго. Тя, малката бяла жена - пиех с най-невинното нещо на този свят на едно от най-порочните места в околовръст. Ти на колко години си, пита ме тя. На 33, излъгах аз. Това е много, каза тя. Абе, добре е, приятно е да си на 33, да ти кажа. Иначе ти какъв си, ме пита. Замислих се какъв съм. Аз съм журналист, казах й. Какво прави журналистът, не ме оставя тя на мира. Прави глупости, казах й истината. Ходи насам-натам, пише разни неща, дават му пари, той ги изпива, после пак ходи натам-насам и отстрани изглежда лесно. За мен ще напишеш ли? - светнаха очите на Сесил, тя наклони главата си към малкото си дясно раменце, за да започне иг­рата на живота си. Ще напиша, ако майка ти разреши, отговорих уклончиво.

- Какво ще напишеш за мен?!

- Ще напиша колко си малка.

- О, значи това, което ще напишеш, няма да е много.

Малката бяла жена стана, по-скоро се изсули от високия стол на бара и аз помислих, че ще пита нещо майка си, обаче тя си взе чашата, отиде на бара, без да даде да я сгазят, пре­сегна се и си поиска още сок. Филмът, в който живея, е ис­тински - в него или някой умира, или дете, почти па пет годинки, си поръчва в момента нещо на бармана към един през нощта. И двамата - и момиченцето, и барманът, са се из­правили на пръсти - той, за да погледне надолу, а тя, за да видят отгоре протегнатата й ръка с чашата. Върна се - все още не можеше да държи питието си с една ръка и неумело я тръсна на нашия бар. Повъртя се на стола си и изсипа цял куп кукли в пространството между нас. Вдигна една и каза - това е Кен. Беше мъжка кукла. Кен обича Мелиса - извади една женска кукла. Обаче Мелиса не обича Кен. Тя го побърква - спря разказа си Сесил, за да ме погледне в очите. Разбрах, че това е някакво женско вуду, в което съм поканен да участвам. Разбирам, поклатих глава, и на мен ми се е случвало. Това е, защото Кен е много тъп, той е ужасен задръстеняк и затова Мелиса иска да го накаже за неговата учудващо огромна тъпота, Сесил се разсмя, после сбори двете кукли така, щото на Кен му се отвъртя главата и опря нечий лакът. Аз взех други две кукли, подобни на Кен и Мелиса, и правихме най- якия doll-fighting - ей-така, на бара, докато повече хора не се обърнаха да погледнат какво става. После хората пак се из­върнаха - какво да става на Строежа: просто Карбовски си играе с кукли на бара, без да забравя да пие. И вече толкова се страхува от жените, че си избира мацки само под петго­дишна възраст. Нищо ново под Слънцето, нали, Слънцето, за което малко хора знаят, че е просто място, където някой е прекалил с неоновото осветление.

Може ли да те снимам? - попитах я. Разбира се, каза тя и пак се усмихна така, както принцесата на светлината се усмихва в мрака на самотата. Попитах майката на Сесил дали е удобно да я снимам - може, разбира се, каза тя, но ми се стори, че майката въобще не ме забелязва - тя продължаваше да ръко­маха и да доказва нещо на едрия мъж срещу нея. Отидох до колата, взех си фотоапарата, но не можах да направя нищо с него - дадох го на Сесил да си играе и тя взе, че го счупи, като истинска несръчна жена. Снимах я с телефона си и се усми­хвах заедно с нея. Мислех си - ето така започват жените. Же­ните имат начало и то е съвършеното начало, Ултимативното Започване. Какво ужасно се случва след това, че повечето от тях се превръщат в чудовища? Какво им става, че се пре­връщат в безсмъртни топки мастна тъкан, опакована в пре­тенции и лишена от връзка с небето, рая и божествеността. Защо просто жените не са като малката Сесил - нежни, игриви, красиви, ненараними и ненараняващи.

- Аз понякога пия бира.

- А аз - уиски.

-Това е, защото си момче.

 

Боли ме гърлото, каза Сесил. За малко жени на мъжете им идва ищах да направят нещо. Нещо в името на жената. Грабнах Кайо и ходихме няколко километра в неоновата тъмнина и канския шум на Студентския град, за да купим ефизол за Сесил. Мислехме, че като се върнем, тя ще си е тръгнала. Но не би - Сесил беше там, тя ме чакаше, пазеше ми мястото срещу нея и беше строила куклите си в боен ред - бит­ката срещу пластмасовия свят на възрастните тепърва започ­ваше. Пихме още сок, още уиски, ядохме ефизол и се смяхме. Жените, които Кайо забавляваше и трябваше да ебем, вече си бяха тръгнали - сигурно са се обидили, че се занимаваме с някаква по-млада от тях девойка.

— Кен е лош - каза Сесил.

- Не, Кен просто е тъп. - казвам аз.

- Знам, казва Сесил и въздъхва - хората са лоши, защото са глупави, нали?!

Изведнъж майката на Сесил скочи да си ходи. Припряният едър мъж дойде при мен да ми благодари и така ме по­тупа по гърба, че ми се прииска да му върна тупаника. Благодаря ти, братче, каза големият мъж, с когото майката на Сесил говореше цяла вечер. Да го еба в пича, така и не раз­брах за какво ми благодари. Сигурно защото съм бил бавачка на детето на жената, с която иска да спи. А Сесил се натъжи. Каза ми нещо, което винаги съм искал да чуя от жените, красивите - ще те видя ли пак? Погледнах в очите майката на Сесил - скули, красиви очи, слабо тяло и много житейска умора. Като умората и важността на модерната жена, която кръщава детето си Сесил. Не я попитах дали е добре да си уреждам нови срещи с дъщеря й. Нещата и без това бяха приятно извратени дотолкова, че бяха абсолютно правилните неща. Затова постъпих, както се прави с голяма жена - дадох визитката си на Сесил. Обади ми се, казах. Тя засия, засмя се - беше истинска жена, само че умален модел. Беше истин­ската зигота на женствеността - така изглежда началото на всичко женско - то е сияйно, недокоснато от човешки ръце и е някъде в краката ти.

Малката прекрасна жена си отиде. Огледах се - на Строежа бяхме останали само най-големите изроди. Време беше и нас да ни няма.

- Ти, като не беше голям, какъв беше?

- Бях доста по-весел.

- Сега тъжен ли си?

- Не съм. Просто не съм сигурен на кого от нас мястото му не е тука.

- Твойто, разбира се, аз, като не се прибирам, и майка ми се кара... Тебе чака ли те някой, да ти се скара у вас?

- Мисля, че не.

- Ами ти, като никой не ти се кара - как разбираш кога да се прибереш?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

{BANNER_ID-4}

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

{BANNER_ID-3}

 

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.