ТЪМНАТА СТРАНА

ТЪМНАТА СТРАНА
14-06-2020г.
103
Мартин Карбовски

(Записки от първия ден в Москва - 9 май 2005)

М.К.: МОМЧЕТА, ПОБЕДАТА СВЪРШИ.

Когато си много велик, силен и истински - тогава си най- самотен и притиснат в ъгъла па планетата. Когато най-много лоши неща се говорят за тебе или - още по-лошо — всички са те забравили, тогава значи си на прав път. Когато ти е най- трудно, когато изглежда, че си загубил големи части от себе си, когато ти се струва, че губиш битката, тогава си най-близо до божествения промисъл за човека. Когато тъмната страна на силата те притиска, но ти знаеш, че ще се възродиш, тогава може би живееш в страна, която се казва русия. Изроди не­разумни, поради что се стараете да забравите, че има една страна, по-голяма от всичко, по-непозната от всичко и по- близка от всичко?! По-близка от всичко, което някога ви се е случило в историята и ще ви се случи в историята?! Една раз­дирана от противоречия страна (като всяка друга), но като никоя друга болна от гигантизъм и всяко нейно израстване и сгромолясване, всяко нейно противоречие обвива света в пукота на израстването и пепелта на сгромолясваното. Една не­съвършена страна, на която през поколение се надяваме и мразим. Едното поколение я обича и й се надява, следващото я потапя в забрава и великодушно отричане, сякаш приказки за великани не съществуват. Разгледайте собствената си история от птичия поглед на XX век и ще видите как ние, сла­вянските джуджета, разказваме една и съща сага на децата си, но през 50-100 години винаги много внимателно сменяме функциите на великана - първо той е добър и ще помогне на малките и неоправданите, после той става зъл и яде хора. Раз­бира се, и двете приказки за този наш дядя великан са верни.

Тъжното е, че в различни епохи сляпо вярваме винаги по­отделно в само една от тях.

С помощта на приятели отидох в Русия, не за да ви я хваля и да заявя обичта си към нея, напротив. Отидох, за да потвърдя усещането си, че ние, балканските джуджета, трудно ще порастем, докато обръщаме лицата си по посока на вятъра, който създават силните на деня. Днес не е толкова късно да се припомни, че през 1990 само за няколко мига от пролетта нашата прекрасна българска нация свали погледа си от рубинената звезда над Кремъл и се обърна към плющящото американско знаме. Разбира се, че това е исторически прогрес. И понеже това е сигурен исторически прогрес, то той няма как да не ни наведе на мисълта как лицемерно, с де­сетилетия, един балкански народ лелее една идея и колко ли­цемерно, за няколко дни, приема една друга, нова идея.

Отидох в русия, за да разбера две неща: едното - раз­кошно, другото - зловещо. Първото, забравено от вас, е, че у нас е кодирана генетична връзка с тези славяни - предпола­гам, защото всичко, което се е случвало в русия, първо се е случило у нас, защото ние сме участвали в правенето на русия и руснаците - трансферирайки език, култура, религия и на­ционалните си проблеми непрестанно върху нея. Ако тази горда и националистична теория е вярна, то веднага става ясно защо русия е несъвършена - ха-ха, защото прилича на нас. Второто, зловещото усещане е: колко нищожен е всеки един малък и обикновен човек там, в русия. Как търпимо и овчедушно ние, заедно с тях, смятаме, че нищо не зависи от нас, че животът и управлението са приоритет на други хора, че ние трябва да се бием и умрем за нашата обща идея, но никой няма да се бие и умрем за твоята или моята идея. Което е логично. За моята идея трябва да се бия аз. За твоята трябва се бориш ти. Но никой не го прави - нито аз, нито ти.

Руснаците са зле. Руснаците са много зле. Сещам се само за един народ, който е по-зле от руснаците. Ние. Защото и ние като тях не можем да се борим за личните си, нашите си права, цели и идеи. Но когато стане дума за общи права и идеи, тогава руснаците, защитавайки себе си, помитат света. У нас, когато стане дума за обща кауза, защита, права и идеи, ние помитаме пред дома, и се прибираме с тайната надежда, че някой друг ще свърши нашата обща идея, цел, мечта, каузи, желание за по-добър живот, ако щете. Някой друг оставяме да води нашите войни. И не знам дали сте забелязали - често се случва нашите войни да ги водят руснаците. Руснаците, руснаците - те да са живи!

9 май, 60 години по-късно: победата свърши.

27 000 000 души са само преброените мъртви руснаци през Втората световна война (ВСВ). Само злите хора няма да се поклонят над техните пресни още гробове - те защитиха по най-страшния начин една обща идея. Според днешните ни виждания онази идея, свързана със Сталин, едва ли си е стру­вала. Но всъщност, ако си живял през XX век, ще разбереш, че свързана или несвързана със Сталин, защитата на великата ти родина не подлежи на много умуване. Умуването най-често е предателство - това българите го знаят много добре. Побе­дата днес е един парад. Но ако си представите какво всъщност е една такава победа, ако умът ви може да го побере - това е една космическа организация на хора, време, обич и оръжие. Горбачов каза пред очите ми: „Без тази победа светът днес щеше да е страшно и жестоко място за живеене“. Така е.

Но днес, 9 май 2005, ми се прииска да кажа на руснаците: „Момчета, победата свърши“. Да не ви обидя нещо, но побе­дата не е вечна. За нея се предполага, че трябва да се бием всеки ден. Войната отдавна не е същата, слава богу, но про­дължава. Не знам, дали го усещате по себе си.

Аз, като един невъзпитан и неосведомен човек, всъщност, не съм сигурен кой точно победи през ВСВ. Не ме разбирайте неправилно - руските държавници, властимащи и богати хора днес се возят на мерцедес и BMW. Дали не издребнявам, като виждам, как днешният „Аерофлот“ няма пари да купи поне още няколко боинга. И то, не защото боинг са по-добри, а защото никой не прави Ту-154. Дали пък не провокирам из­лишно напрежение, като разкажа, как всяка една по-модерна технология в Москва всъщност е немска, и то не само като технология, а и като марка. И то не само като марка, ами и е купена от Дойчланд. Дали ще звучи подигравателно, като ви кажа, че никъде всъщност не видях светещ червен надпис „КВАС“, докато навсякъде имаше светещи червени надписи „Кока-Кола“. Така е и у нас, в България - ние, и без победа през 1945-а, тия дни се озовахме в същата организация па надписите по улицата и безалкохолните напитки.

Всъщност, нашият свят, особено модерният наш балкан­ски свят, е като руския. Той нито е руски, нито е български или дори източноевропейски - той е технологичен и на него пише madeinwest.

Честно: русия, обичам те. Извинете ме обаче, руски прия­тели - победата свърши. Хорошо - никой не може да ви я от­неме, макар че много хора на Запад искат и нея да ви отнемат. Просто какво направихме заедно след победата, че на дрехите ми днес да пише China, на компютъра ми Toshiba, колата ми Volkswagen, а на очилата ми Ray Ban. Не ставаше дума за точно такава победа преди 60 години, сигурен съм.

„...защо воювахме? За да не са тези толкова бедни и да не станат онези много богати...“

Из песен на ЛЮБЭ

 

Аз не знам за какво сте воювали. Предполагам, че сте воювали заради щастието на хората. И руският народ е из­воювал победата заради себе си. Но това 60 години по-късно не беше така в Москва, не се видя. Обидно и невзрачно е от­ношението на управляващите руснаци към обикновените руски хора. На 9 май в Москва срещнах повече японски ту­ристи, отколкото московчани. Навсякъде беше забранено да се минава, „запрещено“ и „вокруг“ Без никакъв смисъл се затваряха переходи и малки улички секунда след като си минал през тях. Само зарята успя да стигне безпрепятствено до идеята за празник. Вечерта заря, съветска пищна заря, а моята прекрасна рускиня Светлана ми каза: „Винаги плача на Девети май“. И си поплака. Но преди това ми каза: „Хората на отсрещния бряг на реката ни мразят“. На река Москва, на отсрещния бряг, се бяха събрали стотици хиляди хора, които бяха отцепени от района на Кремъл със специални части, за­граждения, обикновена милиция и редовна войска. „Защо да ни мразят“, - не се сетих аз. „Защото - каза ми Светлана, - ние сме избраните да гледаме Зарята на Червения площад, пред хотел „Россия“, а тях вече трети ден не ги пускат да минат оттук“. „Защо не ги пускат?“, пак не разбрах аз. „Ну, как, Мартин, нали може да има терористични актове, как може да не разбираш“.

Разбирам. Но освен че разбирам, си спомням, че 7 дни след 11 септември хората можеха свободно да се разхождат по Пенсилвания авеню, пред Белия дом - на запад затваря­нето на улици е изключително сложна процедура. Разбирам ужасното притеснение на властите, но също така ми е ясно, че е много по-лесно да отцепиш 5 квадрати километра в града, в сърцето на живота, а не да гониш терористите по чукарите (или дори в чужди държави). Не разбирам само къде беше руският народ на 9 май 2005. 60 години по-късно той беше отново на втори план. По-важни бяха Буш, Шрьодер, Берлускони и японският премиер. Разбирам. И у нас е така. А не трябва да бъде. Сигурно руснаците не са се обидили тол­кова заради затварянето на центъра на Москва - аз обаче, чо­векът с пропуска, се обидих. Не защото не влязох в Кремъл или в Мавзолея, а защото далече от центъра в една китна гра­динка с паметник на светите братя Кирил и Методий се разхождаха семейства, няколко руски семейства, с ветераните, с лалетата, с ордените, с децата. Майка с дъщеричка и баща със синче се размотават покрай паметника на нашите светци. Раз­стоянието между членовете на семейството е не повече от 4 метра. Изведнъж светкавично изтракаха подвижни железни огради, появи се милиционер. Докато се усетят, майката с дъщеричката и бащата със синчето се оказаха от двете страни на оградата. Аз стоя на стълбите и оградата - трак-трак, се приближава към мен - десетина метра стьлби се запрещават със железни парапети за 30 секунди - особено ако парапетите са подготвени предварително. Трак-трак - оградата ме настъпва, милиционерът ме избутва, като дори не ми оставя време да измисля от коя страна на оградата искам да застана. Тогава бащата със синчето - единственият, когото видях да недоволства, се изрепчи на милиционера и му каза: „Какой же зтот праздник - нам осталось только водка и метро“. Пусни ме, вика бащата, тези в градинката са жена ми и дъщеря ми. „Вокруг“ (заобиколете), каза милиционерът, а ко­кардата на шапката му (излишно висока и глупава) имаше по­вече смисъл от това, което се случваше по московските градинки и площади. Никой не ти обяснява защо, как така, има ли смисъл (няма) да се затваря една градинка, пълна с хора и лалета, така щото други да не могат да влязат повече в нея. Глупава работа, луда - така се получава, когато систе­мата на управление на хората е сложна и често прегрява. Така се получава, като хората не я коригират и не се интересуват какво става - дали от страх или от тъпота - не знам.

Добре, че не съм руснак - не просто бих се обидил, бих се разплакал не на зарята, а на ограничения по най-съветски начин празник. Победа тук удържат днес явно чеченските се­паратисти.

„...този ден ние приближавахме, както можем...“

Из песента „Денят на победата“

9 май, сутринта, рано, към 7 часа, южният вход на хотел „Россия“ се огласява с мощна момчешка песен. Красота, разкош, стотици руски войници маршируват под прозореца ми и отиват на парада. Пеят „День победы!“ - колкото и да я слушах, не ми омръзна и незнайно защо ме караше и аз да се гор­дея, че съм наблизо. Бели ръкавици като махови пера на птици се веят в едно и също движение, ботушите на момче­тата по новия асфалт правят „ръп-рръп-рръп“, белите лица на руснаците гледат към прозореца ми - за по-о-о-чест! В този хотел (огромен като квартал) са настанени всички акредитирани журналисти. Реката тече спокойно, войниците мар­шируват уверено, блестят прожектори, щракат светкавици - великата Червена армия Ви поздравява. Приятно е. Лично аз нямам лоши спомени от нея. Матроси, танкисти, пехота - най- красиви са тези, които са облечени с истински униформи отпреди 60 години. Великолепни момчета - така са изглеждали и онези Вовки и Алеши, които днес са ветерани. Слънчеви, светли, руси, руси, руси, със святкащи очи и чипи носове. Оркестър барабанчици, оркестър с флигорни, оркестър с туби, оркестър с лампази и чинели. Ритъмът на гордостта. Ритъм, който напомня: ние победихме. Не забравяйте! Съобразявайте се! Ни-ко-га не спи-рай-те да се съобразявате с това! Нека не ви изглежда като един прост парад - ние не просто парадираме, ние победихме, дявол да го вземе, и всеки, който ни пре­дизвика, ще бъде победен. Раз-два - дори и не си помисляйте за това! Някои неща, два-три, може да ви изглеждат прости, три-четири, може би дори понякога да изглеждаме слаби и по- лупобедени, но - раз-два, заблуждавате се! Нас никога няма да ни победят. Два-три - не си го мисли!!! Ръп-рръп-рръп!

Наистина е непобедима. И то не заради Кремъл и пълководците си. Французи и англичани са велики и заради Напо­леон и заради адмирал Нелсън. Тия, руснаците, са велики за­ради Серьожа, Коля, Витя. Като ги приближих, си помислих, че това с някаква шега - маршируващите бяха деца. Момчета на по 14—16 години. После видях пагоните им и лентичките по матроските шапки. Това са ученици в средни военни училища, Руснаците имат стотици хиляди младежи във военните си училища - но не само във висшите, а и в средните училища, русия се крепи на тях. Не като военна сила, а като патрио­тизъм. Да защитаваш родината си, в русия е професия много повече, отколкото в други страни. Това е стожерът на обще­ството. Империята произвежда войници. Всеки ден. Това го няма у нас.

Другият стожер е също така непознат у нас социален персонаж - вярващата в бога православна млада руска жена. В църквите в Москва е пълно със забрадени млади момичета - те не са монахини, но сигурно им се иска да бъдат. Вярата в русия е грандиозна и мистична - дори и модерните московчани признават, че има бум на вярващи в нашата си, право­славната църква. Това не е мода, това е спазване на неписани правила - няма ги наште момичета, които влизат разгологъзени и по пъпчета в църквите. Вярата е строга: загърнати млади жени с плитки, с поли и забрадки - само така се влиза в църква.

Третият стожер е Споменът. Негово Величество Съветският Спомен. Това не е трудно с тази архитектура, с името на Гагарин и с това, че русия е най-голямата държава и до­сега. Споменът за войната е култ. Млади момичета поздравя­ват е искрено уважение старци ветерани, накичени с толкова медали, че издават звук на звънчета, докато ходят. С праздником! - звънливо казват момичетата, спасибо, казват малко по-глухо медалите. Обичат си ветераните. Уважават ги.

„,..А пощальонът си изгуби ума, докато ни търсеше.,.“

из песента „Тук птици не пеят“

 

Може би заради това на руските хора не им направи впечатление, че ветераните, така ухажвани в русия, ги докараха на Червения площад с автобуси „Митсубиши“ (японски), на­товариха ги да минат пред Буш и Путин със старите музейни експонати на ЗИЛ (руски) модел 1945, на които пишеше „Ние победихме!“, а на другия край ги свалиха от антиките и ги настаниха за откарване по хотелите с други автобуси - „Мер­цедес“ (немски) и „Волво“ (шведски), с климатици „Хитачи“ (японски). Шейсет години по-късно победените във ВСВ страни живеят много по-добре от победителите. Победителите си осигуриха историческа победа, победените си организираха икономически и човешки комфорт. Няма логика. Аз, ако бях ветеран, пак щях да се питам - абе, ние ли победихме наистина и ако е така - това „Митсубиши“ трофей ли е, или платихме скъпо и прескъпо за него и климатика му?! Какво става?!

„... и за Сибир, и за Кавказ, за светлината на далечните градове и за другарите, и за любовта...“

из песен на ЛЮБЗ

Ветераните ще си отидат само след няколко години. Те са били на 20 през 1945. Днес са на 80 години. За тях, казват, държавата се грижи. Но как се грижи примерно за ветераните от Чечня, казаха ми, подарили им по един автомобил „Ока“. Това е добре, иначе ветераните от ВСВ не изглеждат много доволни - пред хотел „Россия“ седи един човек в инвалидна количка и бърбори несвързано, явно си казва адреса. Жена му го бута из цяла Москва с тази количка. Дошли са от Ка­захстан за празника. Старецът с дръпнати очи се казва Кардуган Мердин и е на 96. Великолепен е. Само дето е опърпан, бедняшки живее човекът, сакото му - проядено, закърпено, а гордостта - ненакърнена нито от възрастта, нито от беднотията, нито от историческото и собствено обезумяване. Над стария Кардуган прелита ескадрилата „Витязи“ - ултрамодерни самолети, управлявани от ултрадобри пилоти, които летят на метри едни от други. Гордеем се с вас. Знаем, че това го можете.

Руснаците са сила. Не знам докъде е русия и докъде оста­налият свят, но руснаците са безгранична сила, която не се самоуважава. Тя, русия, за нас, досадните журналисти, ще направи парад, а после ще скърца със зъби и ще се вгорчава: защо им правихме парад на тези гадове - те така или иначе за нас само лоши неща ще пишат. Никой няма да се опита да раз­бере - парадът е нужен само на миналото. На бъдещето му трябваха истински руснаци по улиците, уважение към тях. А не - стоят млади момчета и момичета срещу милицията и говорят нещо. Не може да се мине. Защо, ние трябва да празну­ваме. Празнувайте другаде - казва милицията. А къде другаде ? Русия е голяма страна - ще намерите къде да си празнувате.

Ако махнем руснаците, ще видите, че малко хора обичат Русия. Ако гледаме кино, ще видим, че фашизмът е победен от редник Райън, под ръководството па ефрейтор Спилбърг. Ако погледнем нагоре, ще видим засмените лица на астронав­тите, ходещи по Луната. Гагарин също е засмян, но вече рядко се сещаме за него. Ако някой историк ви каже, че немската военна машина е унищожена на руска територия, вие ще ка­жете: да бе, да. Ако някой ви напомни, че десантът в Нормандия е чак лятото на 1944 година и всъщност съюзниците, които толкова много се фукаха в Москва, че са победили фа­шизма, са воювали по-малко от година и са дали общо по- малко от милион жертви (по-малко от жертвите в Югославия), това вече ще ви се стори невероятно, имайки предвид колко кървав филм е „Спасяването на редник Райън“. Това е така, защото русия има най-лошия имидж, поддържан някога в историческото пространство. Плешиви и зловещи дребни хора са определяли образа на русия през последните 100 години. Ето ви резултата - за победители над фашизма бяха обявени (в този ред) САЩ, СССР, Англия и Франция.

Ну, почему здесь Франция?! - възмути се един руснак, - та те имаха фашистко правителство, техни хора са се били в деня на десанта срещу американците, до последно много французи поддържаха Хитлер, защото не се обичаха с Анг­лия. Така е, приятел, казвам му аз. Ние, българите, също имахме фашистко правителство, но не сме воювали срещу руснаци, после воювахме при Драва и Соболч, имахме съпро­тива не по-малко от французите - но ти да виждаш някъде България да се споменава сред победителите над фашизма?

Кой съм аз, че да променя това? Кой съм аз, че въобще да го казвам? Не съм и очаквал в славянска страна да бъда обявен за човек въобще. Но ще продължа. Ще се опитам да ви докажа правотата си. Сега аз пиша русия навсякъде с малка буква. Опитайте се да напишете думата America с малка буква. Няма да можете - компютърът ще ви поправи. Из­трийте голямата буква А и я заменете с малка - не става!

Понеже сме ви пратили Кирил и Методий, досетете се сами - войната днес е в света на буквите, после идва загубата на територии. Преди беше обратното - първо ти отнемат те­ритории, после ти взимат буквите. В този смисъл новата война е доста по-нечестна и зловеща.

Е, русия няма да умре или изчезне от лоша реклама или отвратителен антиимидж. Но е грехота да се мерят 27-те ми­лиона руснаци със стратегическата игра на Запада в края на войната. След това никой нищо не направи, за да изглежда русия добра, свястна и незловеща. Но това е ясно - комуни­стите са виновни, пак, отново. Тогава Рейгън нарече съвет­ската държава „Империя на злото“. А днес?! Днес пред Болшой театър има билборд: „pepsi против империи зла“. „Пепси“ против империята на злото. Ура!

Винаги съм знаел, че в една война на гиганти, на гигант­ски идеологии е по-добре да воюваш с безалкохолни напитки, а не с бомби. Аз не знам дали СССР беше империя на злото, знам само, че Западът и Изтокът се бяха вкопчили в титани­чен сблъсък, в който победи западната реклама, Първо тя беше качествен ъндърграунд, след това се превърна в музика, идеология, кино и накрая се превърна в култура, която срина остарелите схващания за света. Смешното е, че историята е спирала - и често лакмусът на тази спирала са българите. Така, както у нас само преди 20 години западната музика беше ъндърграунд, днес у нас всичко руско е ъндърграунд. Това, как го казват-, е крачка в правилната посока. Тъмната страна на силата е тази, която първа бъде обявена за тъмна страна - Анакин Скайуокър и неговото газирано питие са на крачка от вратите па руската сцена. Нещата изглеждат предрешени.

Но това се с случвало и друг път. Победата свърши. Вой­ната продължава. И още как.

Хотел Россия прилича на ЦУМ, но е голям колкото един малък град. В този омагьосан хотел аз изчислих, че докато си стигна до стаята, изминавам към километър и половина. И то не защото хотелът е толкова голям, а просто защото при че­тири входа на огромната гостилница от съображения за сигур­ност, беше отворен само един вход. По закона на Мърфи - най-далечният. Ходиш, ходиш по едни коридори, по едни де­бели пътеки, уморяваш се, спираш да си починеш. Екскурзия вътре в хотела. На всеки ъгъл по етажите руснаците спрет­нали малък бюфет-ресторант с осем маси - ако някой се умори да си търси стаята, да спре и да се разхлади. Сигурно на света има и по-големи хотели, но такъв, дето но пътя за стаята ти има няколко малки ресторанта - такъв няма никъде. Понякога за туриста функционалното е и екзотично. Този бюфет, на моя етаж, понеже работеше до късно, няколко пъти ми стана лобно място. Там закусвах и вечерях, като закуската и вечерята ги деляха само няколко часа. Но там се разви про­дължението на Втората световна война, там тя свърши, за­почната Студената война и още не е свършила - там, в топлия съветски бюфет, с убийствена гледка към Спаската кула и Червения площад. Една вечер се прибирах да си сменя дре­хите, когато във великата хотелска пустиня, иначе безлюдна, ме настигнаха три чистички старчета, на чиито лица просто пишеше - „американски ветерани, дошли да празнуват деня на победата в Москва 60 години по-късно“.

Американските дедовци, тримата от запаса, силно обър­кани от това, че коридорът на този хотел не свършва, а слънчевата светлина е по-малко и от тунел в пирамида, се обърнаха към мен и ме питаха дали са на прав път. На прав път сте, уважаеми американски ветерани, аз съм в стая 1109, а вие сте някъде по-натам към номер 1198, сиреч деветдесет стаи или още четиристотин метра в тази посока, някъде на юг. Не сте се объркали, просто хотелът е съветски. Заговорихме се и им поисках интервю. Но вместо да излизаме навън и да минаваме още един път през тези съветски коридори, аз им предложих да отседнем в бюфета на моя етаж, който е само на 200 метра от моята стая. Те се съгласиха и седнаха, а аз отидох да си взема втория фотоапарат.

Когато се върнах, заварих война - студена, много сту­дена, Един от американците си беше поръчал айс-кофи, а ед­ната сервитьорка рускиня му беше донесла кафе и две бучки лед. Заварих ги, преди да се сбият - американският ветеран се опитваше да обясни, че това не е айс-кофи, а сервитьорката отвисоко и отблизо с онзи опасен подуенски поглед, който го има във всички славянски страни и казва само едно „кво искаш ти, бе дъртак мръсен, кат ти шибна една, ше забравиш, че си участвал във Втората световна, пий си кафето с лед, щото дяволите ще те вземат...“

Отделно трябва да опиша духа и снагата на руския тури­стически сървиз. Те са непобедими. Аз, кален в битките с на­шите сервитьори, и изпълнен с обич към руското и рускините, пробвах да пробия желязната завеса на тяхното отношение към туриста. Но, не, те са непобедими - пробвах с усмивка - само дето не ме набиха. Пробвах с невиждан бакшиш, бях на­граден с презрение, пробвах да им кажа, че съм славянин и тяхното лошо отношение към мен дори ми е приятно: радвам се, че срещам така познати и извратени хора като мен - не ме разбраха правилно. Иронията не е присъща на имперското мислене. Опитах се да им стана приятел - все пак бяха млади момичета - нищо не помага, по-скоро трябва да благодаря на някой зъл съветски бог, че все още съм жив.

Само един пример: сядам аз и казвам любезно - каква ху­бава гледка, здравствуйте, знаете ли вчера тук аз ядох едно прекрасно овнешко, беше толкова вкусно... Опитвам се да предразположа намусената Маруся. Къде ти, братче - сер­витьорката Маруся просто ме изгледа като американски чер­вей на ивици и звезди и ми каза, цитирам: „Абе, аз откъде да знам какво си ял вчера бе...“ Онемях. Исках да й кажа, че я обичам и си падам по сервитьорки, облечени с кожа и носещи камшици. Страшна работа, казвам ви, обслужването в Русия е садо-мазо приоритет.

Ти остави това, ами руската сервитьорка, макар и в такъв скъп хотел на Червения площад, се занимава със всичко друго, но не и да сервира - тя прави следните неща:

а)  чопли семки

б)  чете вестник

в)  решава кръстословица

г)  говори по мобилния си телефон

д)  яде (винаги в ресторантчето има една маса, на която пише reserve и там седят сервитьорите)

е)   гледа телевизия

Може би руската сервитьорка се занимава и с други неща - примерно обича да мастурбира в работно време или дори обича да сервира на клиенти - това не мога да потвърдя.

Но гледа телевизия много. След като сервитьорката остави кафето с две бучки лед на американския ветеран, аз се опитах да успокоя нещата, пък и американците бяха на­строени миролюбиво. Приеха да изпият бавно едно кафе с обикновен лед, което в Русия се нарича айс-кофи, и започ­нахме да си говорим.

Аз извадих моя репортерски касетофон и го сложих на масата, за да мога по-късно да превеждам точно важните мисли на американските ветерани. Но се оказа, че трябва да се надвикваме. Три руски сервитьорки зад гърба ни бяха сед­нали и гледаха филма по телевизията. Един от американските ветерани направи знак да намалят телевизора. Войната за­почна - наречете я Мълчаливата война. Още не се бях усетил и бях въвлечен в нея в полза на американците - помолих уч­тиво, на руски, сервитьорките да изключат звука на телеви­зора, за да си направя интервюто, и без това, казах им, филмът е с титри. Те взеха дистанционното и леко увеличиха звука. Като умен балканец усетих какво става, но американ­ците помислиха, че е станала грешка и отново помолиха да се изключи телевизорът. Около пет минути си говорихме по­между си, но мислехме единствено за руските сервитьорки, които отбраняваха филма си не по-лошо от Сталинград. Но и американските ветс са железни мъже - един от тях стана и кротко изгаси телевизора. Лека суматоха на масата на сервитьорките - това е бойкот, който те не очакваха. Разговорът потръгна, до един момент, в който една от официантките не мина наблизо и леко перна с лакътя си плешивата глава на американския ветеран. Тя се извини, той се озадачи и пак раз­говорът върви. Идиотска работа - след малко от дистанцион­ното телевизорът отново беше включен и отново погледите ни се срещнаха. Погледът на руската жена е като космодрума Байконур, Погледът на руската сервитьорка е като блокадата на Ленинград. Стана ми смешно, момичета, казах аз, вижте, това е нелепо, нека за пет минути да довърша работата си с тези досадни американски ветерани и после ще си догледате филма спокойно. Но спокойно си работете, казаха рускините, вие не ни пречите... Безумна и безсмислена война. Престрелка между два свята с българин посредник. Хем исках да уважа американците и да разбера какво мислят те, хем се възхищавах на овчата упоритост на рускините да правят каквото си искат в техния бюфет. Казах на американците - пред­лагам да изгубим тази война и просто да говорим високо. А един от тези три американски старчета, сърджънт Гордън, ми каза - не, ние няма да изгубим тази война, това е stupid, защото тези жени, всъщност, гледат американски филм. Тази война вече е спечелена от нас. Ха-ха.

Погледнах към телевизора, а там Никълъс Кейдж се опит­ваше да спаси някакъв много важен за Втората световна война индианец с цената на живота си (Гласът на вятъра).

Евала на американския дедо. Започест на сержант Гордън! Брависимо на руските сервитьорки! А аз останах без ин­тервю. Цяла епоха ние, българите, балканците, малките на­роди бяхме като житни зърна между огромни воденични камъни. По средата на тъпата им война и имперско мерене на самочувствие. И това продължава. Леко се озлобих и напра­вих това, което се очаква от един балканец - почерпих и аме­риканските ветерани и руските сервитьорки с по една водка. Като не мога да ги набия, ще се опитам да пия повече от тях. Постъпих правилно. Водката винаги те прави по-умен. По­мислих си: воденичните камъните се изтриват, зърното между тях е вечно. Всъщност водката само утешава, едва ли те прави по-умен.

Батерийката в руската машина

Всяка една руска история, както и да я разкажеш, в нея винаги ще липсва динамика. В Русия нищо не се случва бързо. Само още един пример - как се сменя батерия за дистан­ционно в руски хотел.

  1. обаждаш се по телефона, че не можеш да си спреш те­левизора и явно ти трябва нова батерия за дистанционното.
  2. минава един час.
  3. тръгваш по коридорите на хотела и след дългата раз­ходка намираш една жена, отговорничката на етажа, която не знае какво да направи, но записва номера на стаята ти.
  4. след още един час един приятен глас ти се обажда и се осведомява какъв е проблемът - казваш батерията, просто ба­терия.
  5. след половин час идват двама души, истински съветски хора. Те още половин час измерват нещо с амперметър, го­ворят много, смеят се, искат водка. Сменят батерията, но не­знайно защо сменят и платката на цялото дистанционно. От старото дистанционно остава само кутията - можеше просто да ми сменят дистанционното още в началото. Техниците на­правиха това, за да им се разпиша на наряда. Колкото повече работа били свършили, толкова повече им се плаща. От тех­ниците разбрах, че на хомосексуалистите в Русия им викат „гомики“. Гомо-сексуалистов - гомики. Га-га.
  6. Три часа по късно, през половин час - почти цяла вечер телефонът звънеше, за да уточни проблема. И когато им ка­звах, че проблемът е решен, от другата страна на линията изригваше истинско учудване кой точно е сменил батерията - те не били пращали никого. Общо това са 6 часа и 15 минути от моя живот. Заради една батерийка от 9 волта. Скучно, нали?! Разбрахте ли сега защо Русия изгуби Студената война - просто защото освен скучно, там нещата стават бавно. Това е тотал­ната разлика между двата свята, американския и руския - еди­ният е забързан и скучен, другият е тромав и скучен. Жалко за руския технически гений - има такъв, но без батерии изглежда напълно мъртъв.

Светът е бърза закуска

Не знам как вие виждате света, но той днес е изключи­телно сложно устроен. Тази неимоверно умна мисъл ми беше подсказана от три будки за бърза храна на „Новый Арбат“. На едната пишеше „СТАРДОГ‘S“, на втората „КАРТОШКА“, а в третата продаваха китайската храна на „ХУАН ХЕ“. Три свята, от които се надявам, че нашият няма да е излишен, Ка­звам „нашият“, да - светът на кирилицата, картофите с масло и мързеливата гениалност. Ако за нещо ми е криво, че русна­ците работят като зли келнери, то е това - сякаш последни ще разберат, че вече не е важно да си победител, а. да продаваш храна на победителите на ъгъла. Победител е този, който успее да си пробута сандвичите, пелмените или пържените скакалци. Знам, че това обяснение ви звучи профански, но именно затова пиша по този начин. Поне нещо малко да за­звучи в костените ви славянски глави. Светът днес е три свята, нарисуван е основно в три цвята (жълто, зелено и на ивици, както си личи от снимката). И е време ние да се огле­даме и да усетим с отразена гордост, че ние сме комай все още най-истинската част на света. Ако не друго - то поне по- искрената и естествената. Най-често - губещата. Е, на някои думата „картошка“ им звучи просташки, елементарно. Къде, къде е по-добре да ядеш стар-догс, сиреч звездни кучета. Казах ви миналия брой - има такива хора, неразумни юроди са те.

Руският ъндърграунд

В България живеят около 7 000 000 човека. От тях 800 искат да станат звезди, примерно певци. Поне 100 от тях ще успеят да пеят поне в ресторант - добър процент желаещите са малко, успелите са относително много. В Русия живее най- тъжният и многоброен ъндърграунд - тук на всеки ъгъл се дрънка на китара, пее се и се пие, а и се тъгува задължително. При сто и петдесет милионно население и при такава могъща култура милиони са хората, които биха искали да изпеят нещо, някъде. Русия произвежда ъндърграунд, защото в нея живеят милиони умни хора с претенции, които задъхват с изя­вата си останалите, няма място за всички. Все едно публиката да пее и свири, а един единствен човек да е публика. Просто не могат всички да стигнат до телевизора, до албум, до изява. В още по-голяма Америка този проблем го няма, защото там хората са прости, те нямат Толстой и Чайковски и затова от­носително малко от тях мечтаят за велики дела в живота си - повечето мечтаят за снакс и няколко долара повече. Но за­мечтаната и тъжна Русия е пълна с хора, които не са оценени. Великолепно качество на ъндърграунда. Ужасяваща конкуренция в низините на народната маса. Много малко от можещите нещо в тоя живот - примерно да пеят, имат шанса да се оженят за Алла Пугачова и да станат певци с милионни ти­ражи. Представете си нация от ломоносовци, но само на името на един от тях можем да наречем цял университет. Раз­бирате ли трагедията на великия руски „умной человек“?! Тази трагедия е уникална и гротескна, като я поставиш до идеята за техния овцизъм. Умни хора, една цяла огромна умна нация, чела, слушала, осведомена - и същите тези хора не знаят какво могат да направят със живота си, Мисля, че това е божествена закономерност при умните хора.

Дори жените в Русия имат мечти, нещо рядко случващо се примерно у нас. Дефинирани мечти - Светлана иска да стане олигарх, Юлия иска да се омъжи за олигарх, а Алефтина иска да бъде световно известна руска певица - поне колкото Тату. Както и се досещате, Светлана и Юлия са безинтересни, докато Алефтина е моята любов. Ако отидете в Москва, идете зад хотел Россия, на станция Китай-город до градинката на Кирил и Методий —там питайте за ночной клуб „Китайский летчик Джао Да“. Ще ви го покажат. Простичък клуб с жива музика. Там пее Алефтина с нейната група „Середине неба“ (Средата на небето). Пее извънземно, руската, с един плътен кадифен женски глас, който излиза сякаш топъл от слабините й. Случайно влязох да изпия една минерална вода на обяд, когато я чух да репетира и вечерта отново бях там. (А ние минерална вода нямаме, имаме само миринда и пепси, ако щете). Няма значение обслужването, няма значе­ние грубостта на руския човек - той отвътре е прекрасен като Алефтина.

Руснаците, като ходят на клуб със жива музика, се държат сякаш са на концерт на Модест Мусоргски - седят, гледат се­риозно и тъгуват по красотата. Защото красотата е вечна, а те някак не са. Същия ден по обяд си купувам руска църковна музика от една будка до Кремъл и чувам как някой силно се смее на глас. Помислих си - тия тъпи рускини - какво толкова се смеят - силно някак, от сърце и некултурно. Но тогава се усетих - всъщност цяла седмица не чух рускиня да се смее. Нито руснак да се смее на улицата. Нито група от руснаци да се смее силно. Те са сериозни и истински. Рядко се смеят и усмихват, което е прекрасно, като се има предвид как амери­канците си късат вратните жили само и само, за да изглеждат ухилени и щастливи.

Разбира се, оказа се, че смеещите се момичета на Черве­ния площад са българки. Радост затрептя в очите ми - Русия може да е велика, но българските студентки са истински и на вкус, и на пипане. Веднага вечерта ги заведох в Джао Да - там лъсна разликата между българските момичета и руски­нята Светлана. Светлана ме караше да й говоря на „Светлана Василиевна“ три дни не пожела да мине на „ти“, въпреки че проявяваше интерес към мен и ме търсеше в хотела. Светлана Василиевна заяви, че няма да се омъжи никога в чужбина, докато за едно от нашите момичета след кратък разговор се раз­бра, че има гадже турчин. Светлана Василиевна не се смееше с глас на смешките ми, не искаше да пие, а най-страшното - не искаше да вечеря с мен, защото това означавало, че приема едва ли не сексуалното ми предложение. Прекрасна, изящна и луда, аз бързо изгубих интерес към нея и заедно с българ­ските студентки огласихме със смях и алкохол концерта на Алефтина, после я поканихме на нашата маса. Каква тъжна красота е това - скулеста и бяла, самоуверена и чукаща се прекрасно, пълна с ирония към мъжете, Алефтина имаше дете, гледаше го сама, свиреше с най-откачените, свирепи на вид музиканти и олицетворяваше великата руска невъзмож­ност да бъдеш това, което искаш, докрай. А ние, българчетата, се понапихме и танцувахме лекичко на нейната музика, сту­дентките ми леко разкълчиха задничета, докато строгата руска интелигенция смучеше бирата си замислено в ъглите на клуба. Ако имаха възможност, руската група „Середине неба“ би взривила с парчетата и кавърите си всеки софийски клуб. Но в Москва такава музика е почти като ресторантската у нас - има я много и навсякъде. До четири сутринта аз и българските студентки пихме и пяхме и се натряскахме по - добре и от руснаци, което винаги е трудно. Понеже метрото още не работеше, аз самоуверено заведох и петте български момичета да спят при мен в хотел Россия, но там съответно не ни пуснаха. Опасенията от атентати свеждат сексуалния живот на руснаците явно до нула. Дори в случая не ставаше дума за сексуален живот, а за няколкочасова дрямка на топло. Но не, казаха руските милиционери, нельзя, не става, как така пят девочек в една стая. Хорошо, сказал я, и отидох с тях па брега на Москва река, където лежахме на мократа трева пияни, пушихме български цигари и си разменяхме телефо­ните с любов. Изпратих ги на метрото по-късно и разбрах две неща, след като се разделихме - че обичам българските си жени неимоверно много и че съм изгубил на пияна глава те­лефоните им. Обадете се, момичета.

А на Арбат, старият, Ленин раздаваше автографи на су­тринта, а един бродяга свиреше на лютия с два грифа. Влюбен съм в тая страна.

На Русия, с любов.

Ако някой ден моята страна се разпадне, аз ще емигрирам в Русия или Одеса. (Одеса винаги ще бъде Русия, недейте да се обърквате). Ако държавата ми закъса, ако българите имат проблеми със света, то те няма накъде да обърнат глава освен към братята си в Русия. Те, братята, са недодялани, прекалено интелигентни, дълбоко депримирани хора, но те са и най-гордите и добри светли люде, които може да срещнете на плане­тата. Жал ми е, че оставям толкова много истории неразказани, толкова много усещания несподелени. Когато човек се завърне в родината си от далечно пътуване (при­мерно Куба), той има само едно усещане и с ярост разказва това свое усещане на всички. Когато човек се върне от Русия, всичко в главата му е толкова противоречиво и трудно, че няма как да не е истинско. Програмиран съм да ги обичам просто, хилядолетието обща история не може да се затрие от рекламите и имиджа. Разбрах, че Русия, от време на време в историята, има свойството да остарява внезапно. Взима, че остарява като просещата леля Тамара пред хотела. Русия е старица и девица едновременно, лукава и жестока, и нежна е тя, точно като леля Тамара. Тя ми иска копейки и пита откъде съм. От България, казвам. Ой, ой Болгария, как прекрасно! Вий болгарите ни обърнахте гръб, казва леля Тамара, но ние, руские знаем, че просто такава е съдбата на малките братя винаги.

Такава е съдбата на малките братя, така е тетя Тамара, ето ти рубла, дай да те снимам, ти си символ на цяла Русия. Но как ще ме снимаш, притеснява се леля Тамара, аз съм грозна и стара като самата Русия, кокетничи тя тъжно. Не си грозна и стара, тетя Тамара, красавица си ти. И красавица ще си останеш.

По всяко време на историята такава си ти. Каквото и да говорят хората.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

{BANNER_ID-4}

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

{BANNER_ID-3}

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.