КЛАСИКА
"ТЯ - ПЛЪТ И ПРИЗРАК ЛЕК" е текст на Мартин Карбовски, публикуван в книгата му "Нещата".
ТЯ - ПЛЪТ И ПРИЗРАК ЛЕК

Мартин Карбовски | 16/06/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Ей така си крачат хората по тая земя, изгубени в стадото и търсейки смисъла. Люти, освирепели, най-често тъжни и на­пълнели, те си блъскат главите какво да правят с тоя живот и пътуват много, а не стигат доникъде. Търсят се, търсят се като буболечки в безумна купчина остатъци от чужди вечери, ровят се като глупави птици, за да изровят червея на съмне­нието, въртят се като въртоглави кучета да хапят опашките си, а на децата си после разказват колко път са изминали в този живот. Глупаво, глупаво и некадърно, като лошо изпята песен минават животите и стигат до менгемето на Въпроса „какво ми се случи, че се чувствам толкова нещастен, нену­жен и сякаш изпуснал всички влакове, на които уж се возих през цялото време?“.

Това се случва на хората - и не само, когато са стари. Стоят си те в тъмното и се заблуждават. Броят случки, срещи, приятели, като с единствен зъб в беззъба уста се опитват да сдъвчат граховото зърно на смисъла и като не могат, се усмихват болезнено и сумтят. Не се чуват много добре хората и затова си крещят, надвикват се, проверяват дали са живи - и те, и другите покрай тях. Обикновено крещят нещо за смисъла, за живота нещо все надигат вой или за бъдещето. Смисълът, викат те, е някой някого да обича, поне един-двама да те оби­чат, та любовта, най-важната на света, да я бъде. Любовта, най-важната, хубавата, истинската, тя да е жива и ние покрай нея. Тя е началото и краят, викат си хората и дискретно попипват душевните си хернии, защото душата им от любов ли, от що ли, отдавна се е изсипала в коремите им и им пречи да ходят надалеч, пък да пътуват съвсем не става. Любовта е го­ляма работа, ей, подвикват си хората, плашат декоративните катерици и карат телевизорите си да плачат и те за любовта.

Обърни се наляво, гледай назад, слушай или просто вдигни ръце да поопипаш вятъра все любовта се носи из въздуха като влага, като хубав надпис на латиница, който не разбираш добре, като магазин за козметика, където винаги мирише на хубаво, щото магазините за козметика за това са направени. Любовта е голяма работа: точи се от радиото, разказана е във вестника, живее на горния етаж и чуваш как крещи, после чуваш как престава да крещи и си викаш, опа-а, свърши лю­бовта, това е.

Курва е тя, любовта, всъщност. Кучка и курва е — не­трайна, размирисва се, разпарчетосва се, разбридва се като тъкано от лека жена платно. Всички, дето са изпаднали в любов, вият като малки кучета със счупен гръбнак, но не си признават, че любовта е курва. Не е, как така - любовта е дето пише по книгите, ние сме просто изключение, я колко щастливи хора има в любовта. Само пусни киното да върви - виж колко щастливи хора. Ама как бе, любовта е описана от насраните поети като най-чудесното нещо, щото насраните поети никога не са опитвали и грамче от нея, само са чували женски смях отдалече и си мислят, че това е онова, от което не могат да спят. Не си признават хората, продължават да бла­гославят любовта, склонни са да си отрежат главата, да я сва­рят и да я изядат със сол, но да не си признаят, че любовта им изяжда главата.

Всеки ден, всяка нощ любовта гризе главите на хората - когато не могат да спят и когато мислят с имена вместо с ума си. И когато правят планове, а в тези планове все някой умира. О, не - най-често умират плановете. Не се сещаме да се попитаме: познаваме ли някого, когото любовта да е направила адски, ама адски щастлив? Кого е направила тази мръсница богат? Или весел? Или доволен? Колко дълго е била хубава, колко е продължила, жестока и късогледа, колко сърдечни мускули са помпали развълнувано кръв, колко черни дроба са се подули, колко смърт има в нея и колко малко живеене? Никога не е повече от две седмици после е смърт. Опитай се да я продължиш - декорите сякаш са паднали и като че ли играеш сам. Като че празнуваш друг празник, докато другите са окачили тикви по вратите си. Защото техният празник е Халоуийн, а твоят - просто едно неприятно пиянство.

 

Познавах една такава любов и една такава жена, дето, ако имах син, щях да му кажа - тая въобще не я пускай в къщата си, щото, като я пипнеш, ще ти изгори дланите и линията на живота ти ще се изкриви, Такива жени всички ги обичат, а на тях никой не им трябва, щото хем са хубави, хем са силни, хем обичат да побеждават, мамка им. Това са жени, дето са мъже в главата, деца в сърцето и жени от горе до долу. Тях­ната история никога не стои на едно място, напротив - извива се, мърда като камшик и когото закачи, му оставя пламнал белег. Такова шило пробива торбата си, пада на земята, сви­сти и се върти, докато земята не почернее в кръг, и като минат хора, си мислят - огън е пален тука, не е от само себе си тая работа. Тая жена дълго си търсеше майстора по нашите земи, ама като не се намери някой здрав мъжага да й опъне косата, замина за Америка. Ана-Мария се казваше, и в името й има претенция, а ако я видите - и в краката й има претенция. Та­кива жени не са съвсем хубави; обикновено нямат но нещо от женската част, примерно цици нямат, обаче, като ти се усмихнат, можеш да се разревеш.

Поетите на това викат „душегубен чар“, старите жени - „запаликъща“, а старците хем се кръстят, хем сучат мустак, хем им играят мускулите. Ху­бава беше Ана-Мария и още е хубава, въпреки че днес вече има една сива бръчица около устата си и още една тънка на очите. Да се чуди човек при такъв живот като нейния, как ста­ростта я щади, все едно е мъж, който се грижи с всички сили момичето му да не остарее бързо. Щото животът на Ана- Мария, както е бил по момичешки бурен в България и не се е спирал много от правилата, така в Америка направо полудява. Сто неща й се случват всеки ден, и лоши, и хубави, и болест, и мъка, и здраво чукане, обаче не се спира тая жена. Това е жената номад, това е най-нехарактерното проявление на же­ната. Тя бяга непрекъснато, може сама да ходи в арабска страна по улицата посред бял ден и да се усмихва, може да пътува на автостоп нощем, без да й се случи нищо, а ако й се случи, тя прави така, че все едно сама си го е поискала. Рядко се среща такава жена, наистина, и като се срещне, никой не е наясно дали е на хубаво, или е на провала работата. Животът често дава на такива жени повече, отколкото те искат; това им е и наказанието по-късно. Но няма какво да я спре жената номад да пътува, да чука, да пие, да пробва - няма какво да я спре. Ни човек, ни чувство, ни бременност, а още по-малко мъж, който да я обича и да й постеле легло - щото при жената номад нещата са объркани и мъжете й застилат легло, а не тя на тях.

Първо попаднала в Айова, дето американците й викат „аьоа“ (както в Източна България викат на „айде бе“-то). После била в Канада и Мексико, после пак се върнала в Ща­тите, стояла незаконно поне четири години и нещо в Южна Каролина - ей така, без особена работа и без много смисъл. Няма как да не е така, щото има логика жената номад да е бедна и тия години на мъка й трябват, за да се закачи леко за живота, да яде, с каквото я поканят, да живее, където я чукат, и непрекъснато, ама непрекъснато да среща хора. Щото же­ните номади повече ходят по хората, отколкото по света. На­края се установила в Ню Йорк, година преди да паднат близнаците, дето ги бутнаха арабите - от яд, че Америка е най-богатата страна на света, както си мислят американците.

В началото на Ана-Мария в Аьоа й било неприятно и не­познато. Дори жените като нея имат майка и татко, че и братя в България, и на жената номад й е тъжно. Обаче нали затова има тя в главата си такъв механизъм, който да й подрежда емоциите - да се весели, когато й е тъжно, да пее, когато й се плаче, да се смее, когато й се смее, и да се прави, че не я боли, когато я боли. Америка е точно такава страна - тя обича някой да се прави, че не го боли, когато нещо го боли силно.

Аьоа е селско място, хората ходят там с карирани ризи и им викат червени вратове, щото са селяни, но не са като на­шите селяни парцаливи, а имат джип-камион, на който викат „трак“, и много земя. Като всички селяни и аьойци са прости и не обичат много науката, ама пък това ги прави чаровни (решила Ана-Мария). На нея всичко й се вижда чаровно, щото тя, като се усмихне на света, е-хе - и светът й се усмихва, какво да прави светьт. Хубава жена се смее - може ли светът да се мръщи?!

Проличало си тогава, че Ана-Мария, нашето момиче, си пада по любовта така, сама по себе си. Голямата й любовна случка в Аьоа е едно яко момче е карирана риза, което оби­чало просто да си кара трака и да сади царевица, за да под­държа свръхсилна американската икономика. Ама Ана-Мария не е жена просто жена да спи с мъжете, тя е жена да ги променя. Нямала си работа, та казала на якото момче от Аьоа, че трябва да учи. Ей така, правили квото правили, чу­кали се, целували се, а тя изведнъж му казала, ти не трябва да седиш в тая скапана Аьоа, ти трябва да пораснеш голям и да учиш нещо. Кой мъж няма да се хване за това? Щото мъжът не се хваща за идеята за образование, а се хваща за това, че точно такава жена му я казва. И че ако я послуша - ще стане мъничко по-достоен за нея. Мъжете и селяните са еднакво луди и прости навсякъде - отишли с Ана-Мария в университета в Аьоа и се записали нещо и двамата. Учили, квото учили една година - и карираната риза останала да виси на закачалката в Айовския университет, а Ана-Мария я изду­хал вятърът към Калифорния.

Плакал едрият айовски мъж в краката на нашто момиче, обичам те, казал й. А тя му казала, любовта, хани, е това, което ни се случи и ще ни се случва, а не твоето айовско же­лание да се женим и да раждаме деца в царевицата.

Познавам добре Ана-Мария - когато говори, винаги се усмихва. Когато реши да умъртви някого, няма нужда да се кара и да крещи - просто престава да се усмихва и казва, че й е все едно. Животът сред царевицата наистина е страшен, казало момчето с карираната риза, ама нали обичта между двама души може да вирее и насред Аьоа, и на мачу-пикчу у царевицата. Нашето момиче се усмихнало. Животът, казала тя, трябва да се живее, не може да спре заради това, че някой обича някого, примерно аз - тебе. Така казала българката и напуснала момчето с карираната риза, оставяйки го да черве­нее отчаяно с врата си насред царевицата. И да си помисли в колко американски филма любовта отива при царевицата и в колко житейски ситуации царевицата преебава любовта.

В Калифорния Ана-Мария нещо работила, нещо правила, обаче пак учила в университет. Там срещнала един ужасно едър и точно толкова добър мексиканец - чудесно момче, което държало в гардероба си пушка, от тия, дето у нас им викат „помпа“, а в Америка - „шатгън“. Мексиканецът здраво продавал трева, която получавал отнякъде на тухлички. Сече мексиканецът тухлата, продава яко и прави живота лесен - за всички около себе си. Един ден изчезнал - наложило се да се върне в Мексико. Слава Богу, не го осъдили в Калифорния, щото калифорнийците са луди на тема трева - ако те хванат, ще лежиш дълго. Обадил й се и й казал, керида, идвай в моята хасиенда, ла вида-та в Мехико ще те густар. Тя само му се усмихнала по телефона и казала, че не може да дойде при него. Големият, едрият, великолепният мексиканец много пъти звънял, увещавал, докато накрая се разплакал в слушал­ката, а Ана-Мария му казала - простичко и с много обич, раз­бира се: чуй, човече, като не можем да се обичаме заедно, поне да не плачем заедно. Дали е плакала тя, е трудно да раз­берем, но животът продължил да се търкаля. Мексиканецът се отървал леко с властите, а в Калифорния Ана-Мария на­правила първия от общо четирите си американски аборта. Нейното хората го наричат „американска рулетка“ - при­мерно, докато била във Вашингтон, се изпукала с трима на­веднъж, като двама от тях били хомосексуално семейство. И никога не настоявала мъжете да си слагат презерватив. Защо — не е ясно, още повече, че специално във Вашингтон всеки двайсти е заразен със СПИН. Друг човек ще се уплаши и ще си сложи презерватив, дори два, но Ана-Мария - не. Просто го правела, както го правят много мъже - отиват, беснеят, празнуват, забиват нещо, чукат се, а на сутринта гонят лекото чувство за вина с алка-зелцер и това е. Нищо повече. Що да е разрешено на мъжа, а на жената да не е, нали.

После, в Южна Каролина, живяла с един българин. Той обаче доста работел (в Америка много се работи, да си ебе майката направо). Поживяла малко с него и си тръгнала, обаче, където и да идела, българинът ходел след нея и плачел. Обичам те, повтарял, остани при мене, не знам какво ще пра­вим заедно, но нека, айде... Заедно, та заедно. Не щяла кучката да стои на едно място, трябва нещо да й се случва, та й се случило - втори аборт направила в Южна Каролина (дето абортите са забранени уж, ама с малко пари по света всичко е разрешено). Плакал, струвал българинът на българката - обичам те, остани, какво толкова търсиш от тоя шибан живот, то навсякъде е едно и също, поспри се, остани при мене, защо го правиш тоя аборт... А тя го направила, щото не била много уверена от кого е точно работата - чие е това дете и така на­татък. Случват се такива неща на жените. Абортирала тя и ка­зала на българина - виж кво, пич, единственото, което искам, е да имам интересен живот. Ти не мисли за мене, някой ден ще имам деца, планирала съм го, само че сега е друго време в моя живот, не му е за деца времето.

Ей така стоят нещата на тая земя — мъж може да обича жената, само ако тя има един живот. Почне ли жената да има два или няколко живота - не може да се обича такава жена. А почне ли пък жената да има интересен живот - просто пази Боже. Ана-Мария имала сто живота - един с приятели, друг с обожатели, трети със семейството си преди в България, четвърти не знам къде си, а най-важният бил едно яко жи­веене от чукане до чукане. Много чукане отнесла Америка от тази българка, но няма лошо - щото, нали, рано или късно при такива жени се разбира, че не ти ги чукаш, а те тебе те чукат. И то чукане с удоволствие, с радост до плач, с извиване на тялото и душата. В тая част от живота си Ана-Мария проб­вала всичко, дето е от сладката страна - американски кокаин, с черни пробвала няколко пъти, с жени се опитала, уж се це­лувала, но не точно екзотиката на чукането й трябвало, не точно пробата. Просто правела каквото си иска - за жена като нея се оказало възможно. Пазете да не разберат другите жени.

Едно трябва да й признаем на българката - докато сре­щала много хора и ги зарязвала, Ана-Мария не се спряла на някое богато момче с предложение. Един нелош, доста състоятелен човек на няколко пъти искал да я издържа, на­ложница ли, конкубина ли да му стане - не знам, но нашето момиче отказало. Можела да стане класна кучка, както казват руснаците, и да се продава добре, като въобще да не й личи, че се е продала, ама нашата - не. През цялото време парите й били проблем, трудно живеела и не се бутала да има много и красиви неща, наистина. Може пък да е знаела нещо просто, което обикновено жените усещат от самото начало - има неща, които така или иначе в този живот жената ще ги получи. Но при нещата в живота си има ред - ако получиш днес по­следното нещо в този живот, ще си пропуснал първото, вто­рото, че и третото. Погледнато отстрани, животът на Ана-Мария течал почти безгрижно. Походила, походила, пък й омръзнало. С какви ли не - имала едно гадже, диджей, на който се опитвала, от неудобство ли, да му вика Гюс. Обаче човекът бил обидчив и държал много да му се изговаря името правилно - сиреч искал от нея да му вика Гъз, като режись­ора. Малко е трудно да имаш такова гадже - как да му обясниш, че това на български си е обикновен гъз, пък, от друга страна, той какво е виновен човекът, че се казва Гъз. Нали разбирате - ходиш с момче с такова име и трябва да му викаш, айлавю, Гъз, обичам те, Гъз! Аз много държа на теб, Гъз! Добро утро, Гъз! Гъ-ъз, как си. Гъз?! Винаги й се струвало, че като му кажела „Ха-ай, Гъз!“, той ще й се обиди нещо.

Стават такива недоразумения, ама никой не е виновен.

Установила се Ана-Мария в Ню Йорк и съдбата оттам почнала малко по малко да й връща, а любовта на многото не­удовлетворени и офлиртени мъже да се изсипва като отмъще­ние. Какво й станало на българката - не е ясно, обаче взела и се залюбила с една чернилка, дето яко се бодял с хероин. Чернилка от ония, за които е ясно, че няма отърване - само СПИН и смърт има покрай тях. Случват се такива неща, докато човек си играе живота - Ана-Мария зарязала, каквото там учила и станала нещо като медицинска сестра и дилър ед­новременно. Слагала му дозата, хранила го с кво да е, изкар­вала някой долар, както намери, само дето проститутка не станала, въпреки че много често й предлагали. Лошото не е това, че любовта, освен сляпа, била и друсана - лошото е, че чернилката, като не бил добре, често посягал на Ана-Мария.

Размазвал я от бой маймуната му с маймуна, а нашето момиче просто слагало тъмните очила и тръгвало да му търси дозата. Почнали да я търсят приятели, да я питат какви ги върши, сиреч - що така се получава, но тя престанала да се вижда с всички стари познати. Не им говорила много - казала им да не се бъркат и че това й е тия дни животът. Само на една много близка приятелка се обаждала, макар и рядко. Това продължило почти цяла година, което си е сериозна връзка за всяка една жена. Какво да правят, вдигнали се баща й и майка й да я търсят в Ню Йорк - от София да я търсят, щото от ця­лата работа най-разтревожени били те. Нея обаче как да я на­мериш - това е Ню Йорк, градът, дето никой не може да заспи в него заради шумотевицата, която вдигат другите. Скрило се пустото му момиче и не искало да обяснява нищо на родите­лите си. Такива жени, ако трябва, ще се скрият от всички, но да ти обяснят какво са намислили и как се чувстват - абсурд. Отчаяни, баща й и майка й се върнали в България, оставяйки всичките си пари на една агенция да я издири и да я върне, ама работата се разсъхнала, щото Ана-Мария по собствено желание не искала да види баща си и майка си - в Америка е незаконно да караш човек насила да прави такова нещо.

Хората знаят, че една от най-големите свободи е да пра­виш, каквото си искаш, ако не пречиш на другите. Малко е тънка тук линията, обаче, особено, когато става дума за жена и за любов. Има такива жени като Ана-Мария - правят, как­вото си искат, а след тях остават животите на другите хора, бомбардирани, леко порутени. Има и красота в тая работа - да си свободен, да правиш, каквото си искаш. Ама, ако се ог­ледаш около себе си, ще видиш, че доста хора са се натръшкали покрай теб и вият от болката, дето ти със своята свобода си им причинил. Не е съвсем ясно каква е тая сво­бода, но като се вгледаш в живота на Ана-Мария, ще вадиш, че една тънка рационална нишка непрекъснато я държи току над мръсотията - а тя, мръсотията в Америка, е доста дълбока. Толкова време българката била току край хероина, ама на - не почнала да взима. Друга жена щяла да попадне веднага под влиянието на чертичката и да почне, но при на­шето момиче — Бог знае защо и как — не се получило така.

Да се отървеш от обичта си е по-трудно и от хероиновото отърваване. На Ана-Мария, обаче, това й се удавало без проблем - за разлика от мъжете, влюбени в нея. Обичайно било да се отървава от обичта си, щото явно имала някаква неназована цел или просто я дърпало желанието за интересен живот. Е, и от тази си обич се отървала тя - един път излязла да купи дозата на черното момче и просто отишла в другия край на града, не се върнала. Сигурно чернилката след време е умрял от вечната си абстиненция. То е като при другите мъже на Ана-Мария: оставя ги да се гърчат в собствения си сос, за да може нейният живот да продължи що-годе нор­мално. Но пък трябва да се каже, че и много е давала Ана- Мария на мъжете в живота си - който е опитвал макар и малко от живеенето с нея, въздъхвал, вкусвал, а после се мъчел да забрави или да умре, или и двете. Любовта няма как да се разкаже, може само да се премълчи; както няма как да се умре от нея - трябва да се забрави.

Продължавам, защото друга такава българка няма да ус­пеете да намерите. Къде ли не ходила, какво ли не правила: жи­вяла с арабин, работила за американското правителство, запознала се с едни вече помилвани от закона терористи, имала кратка среща и с едни руснаци, от най-готините руски пичове в Америка - тия, дето продават най-скъпите неща на планетата. Мотала се страшно много из великата американска земя - слаба, неглиже, с вечните си бикини прашки (за да изпъква кру­шовидният й задник) и с тъмната си, силно къдрава коса, която винаги миришела упойващо. Всички жени обичат да усещат погледите на мъже върху себе си - на Ана-Мария това й било като вдишване и издишване. Всички жени обичат мъжете да им казват нещо смешно — при Ана-Мария всичко, което кажеш, моментално извиква усмивка. Ако хората не можеха да се влюбват в жени като в Ана-Мария, светът щеше да е една идея по-нормален, но пък и няколко пъти по-скучен. От последните й любови най-смешна била обичта й с току-що пристигнал в Америка българин. Мъжете са глупави, дори когато са силни и уж знаят какво искат - след два месеца живот и луд секс (без презерватив) нашето момче направо й казало на Ана-Мария, виж кво, кучко, баста с тоя живот, дигай си багажа, заминаваме обратно за България, там е място за живеене и за правене на деца. Ще отидем на морето, на нашето море, ще си сглобим дървена къща като онези на Кейп Хатерас, дето са на брега на  океана, но по-малка, и ако трябва да страдаме - там ще стра­даме. Ще си пострадаме до края на живота - кой е казал, че няма да е интересен тоя живот, кой казва, че там е скуката, а тука е прогресът, кой е тоя нелогичен човек, който е измислил Америка уж като най-интересното място на света, а тя е просто поредната империя, дето днеска я няма, утре я има. Ние сме вечните, путка майна, казало момчето (щото бил от Пловдив), ние сме вечните и интересният живот отдавна вече не минава между краката ти, престани да се ебеш и да флиртуваш, седни си на задника, смири се, единственото, което можеш да отне­сеш със себе си оттука, е само безсмъртната си душа...

След такива моменти мъжете или стават религиозни, или пияници, а понякога и двете. Напило се българското момче, накарала го Ана-Мария да мечтае, като много други. А тя като че ли само това чакала - просто се усмихнала и си тръгнала. Нищо не казала този път, само проклетата й усмивка стояла на празното място, дето преди малко била Ана-Мария. Опи­тал се да й вика човекът, опитал се да я удари, но такава жена дори да я убиеш - ще й направиш услуга. На нея и на цяла Америка сякаш. Много мъже били крещели на Ана-Мария, че ще я убиват, а знаете ли тя какво им отговаряла? Казвала им е насмешка, ха-ха чудесно, като ме убиеш, ще отидеш в за­твора, и там ще те ебат черните, копеле, те се ебат много добре, аз съм ги пробвала...

Момчето се чудело какво да прави и се заседяло в ню­йоркските барове, докато го арестували за неприлично пове­дение. А то какво неприлично поведение било това - опитал се пиян да си гаси фасове в дланите, а барманът се уплашил и извикал полиция, щото американците там са много напла­шени от всякакви откачалки. Като му дали в полицията да пише обяснения с какво е нарушил американския ред, мом­чето седнало, разплакало се (за почуда на цветните американ­ски полицаи) и написало единствено, че любовта, смъртта и животът се дават директно от Господ. Ама американците това няма как да го знаят - чели те и се чудили какво иска да им каже тоя, дето не е ясно от коя държава е и дали въобще има такава. Погледали учудено, пък го пуснали - само дето го гло­били. Ако щете вярвайте, но от фасовете, дето горили дланта му, линията на живота на това момче се раздвоила и изтънила, аз какво ви разказвах в началото...

Днес Ана-Мария е спокойна, уравновесена американска гражданка, направо няма да повярвате. Участва в неделните разпродажби на поляната пред дома си и се страхува от араби, купува охранителни системи за дома си в Бетесда, Мериленд, и гледа Ейч Би О. Скоро ще се жени (сериозно!) за един про­фесор по математика, дето преди време й помогнал да следва някакво много скъпо следване. Професорът е малко стар, на 62 години е, но пък и Ана-Мария, жената-номад, жената, за която винаги има начин и винаги е център веселата мъка - тази жена сега е на 32 години.

Ако я попитате ще имат ли деца, нали ги беше планирала, тя казва с онази усмивка, където зъбите й са наредени като украшение от кост - разбира се, че ще имам деца, ако трябва, ще ползваме донор, но ще имаме деца. Нищо няма да я спре тая жена - ако заради четирите аборта се окаже, че не може да има деца, бъдете сигурни, че тя като кукувица ще даде свое яйце на непозната жена да й го излюпи. Това се прави в Америка ей така, без никакъв проблем. Е, смирила се е малко Ана-Мария. Има си и една тайна, която може би й е помогнала да се смири.

Преди време била на някакво парти с трима по-възрастни мъже и, както казва, въобще не мислела да се заседява много с тях. Но се напила силно и се държала предизвикателно с милите старци — там бил и сегашният й мъж. Случват се такива неща на жените, случват се такива неща дори в Америка - един от мъжете я пребил от бой, затиснал я и я насилил където свари.

После и другите двама (еди­ният от които, повтарям, бъдещият й мъж) се позабавлявали с нея, поочукали я тук-там, а тя само лежала посинена и гледала встрани, подрусвайки се леко от тласъците нa едрите мъже, и пак нищо не казвала. Такива жени като нея не викат и не пла­чат, а да ти кажат нещо, е много трудно. На сутринта този, който сега й е мъж, й се извинявал дълго. Ана-Мария му ка­зала, просто трябва да подредя това, което ми се случи, в гла­ватa си и ще продължа да живея, няма проблем. Явно дълго се е извинявал професорът по математика, щото тя се застояла при него, нещо нелогично трябва да й е харесало и ето ги сега - тя на 32, гой на 62, обичат се, любовта не знае граници. Как се е пръкнала тая любов, от какви донори и чии яйца - на нас ни е трудно да разберем, а може да не ни е и писано.

Сигурно затова понякога си мисля, че щастието и лю­бовта на планетата винаги са константа, постоянно количе­ство. Нещо като 25 галона бензин, само че за колите на всички хора в Америка примерно, И повечето хора си разменят ща­стието - преливат го един на друг по резервоарчетата си, вни­мават капка да не се разсипе и да не попие в земята; на някои колите им тръгват за малко, пък като им свърши бензинът — тръгват колите на други. Има хора благословени - те се опит­ват да се изкъпят и да плуват в малкото обич и щастие, за което в Америка твърдят, че се полага на всички. Дори и тъжно да им стане на другите - тези хора са длъжни да опитат, защото това им е животът и така си го представят. Но ако това е така, просто не ми разправяйте колко хубаво нещо е обичта и как това е смисълът. Доколкото си спомням, смисълът — на­шият, българският смисъл, беше жената да е като пясъчна дюна, където единствените стъпки по нея да са само моите. Или твоите. Но никога моите и твоите едновременно.

Е, смисълът се забравя, защото любовта си е една кучка и курва — или, по-точно, една българка в Америка, с която доста хора са спали и ще продължават да спят. Ако не искате да знаете това, по-добре идете на американско кино примерно — гледайте, но не забравяйте, че всичко е измама и не се разстройвайте.

Нали така - като не можем да се обичаме заедно, поне да не плачем заедно.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 

 

 

 

 

 

 

 

 



 



Други статии от този автор



Коментари