КЛАСИКА
"Бедната ми страна" e текст на Мартин Карбовски, публикуван в книгата му "Черните пътища на Европа".
Бедната ми страна

Мартин Карбовски | 23/06/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Бедната ми страна, бедната ми страна! Живееща в заблуди и тупане по гърдите, говореща си сама и самотно спореща за величието си, търсеща признание за нечувани победи и изо­бретения, глуха за бъдещето и несръчна за битуването. Страна, която някой трябва да взриви, да изравни терена и да започне отначало. Страна, която никога не е искала да излезе от парти­занската землянка на оцеляването, и хора, които винаги са зна­ели, че не бива да тръгват на път, защото нещо ще им се случи. Хора, за които домът и “домашното” изчерпва цялата палитра на прогреса, а вън и “вънкашното" е нещо далечно - което ед­накво не се сърди, ако го величаем или опикаваме.

Картата лъже и държава България не съществува. Същест­вуват милиони малки българийки, който живеят, съществуват по-често, трепят се екстензивно, харчещи живота си в битка с Космоса и ентропията, побеждаващи и умиращи с пиянски викове, губещи се демографски и намиращи се на дъното, най- често на бутилките и чашите. На дъното на предметите, които днешните богати българи придобиват, докато обзавеждат са­мотната си малка българийка, една от милионите.

Пиша това в дните, когато “Файненшъл Таймс" обяви Бъл­гария за най-ислямизираната държава в Европа, като твърди, че всеки седми у нас е мюсюлманин. Няма да споря със заблудите на белите хора, но тенденцията е ясна и за слепите. Ясна и за България, и за българийките и за целия континент, където ислямизираните емигранти ползват либерализма с една-единствена цел - някой ден да го забранят. Дано този ден да е далече. Искам само да напомня, че преди 20 години това не беше така.

Искам да напомня, че преди само 20 години се случи Голе­мият взрив в тази страна и въпреки мирния преход, а може би именно заради него - този взрив унищожи държавата и страна­та много повече от други места па Изток. Някой път богохулно си мисля, че мирният преход е по-лош от кървавия, по-бавен е, мъчителен и неуспешен е, даващ мир и на безчестните, и на невинните едновременно, когато едните (не знам кои) не го за­служаваха.

Взривът пръсна и разби на атоми милиони човешки пар­чета, които днес се опитваме да сглобим в нова държава, нов съюз и абсолютно непознато ново начало. Българите днес са абсолютно начинаещи в неща, правени на континента преди столетия, в конструкта, сегмента, реформата и цвета на живота. Те, българите, във всички времена на историята са се научили да оцеляват като плевели, просто пазещи семето си и залостили портата си, неадекватни и незаинтересувани чии ветрове и войни вилнеят вън. Този път този тип оцеляване е невъзмож­но. След взрива, в новия съюз, сред новите ветрове и войни и влияния малките българийки се разпердушинват, разпрашават се и се заличават безпаметно като прецедент, непознат досе­га. Когато българите са в чужбина, степента на адекватност и приспособяване клони към стоте процента. Те никога няма да организират като китайците свой малък град в града като Литъл Чайна Таун. Те никога не се обединяват и не устояват традици­ите си като турските гастарбайтери, малцинствата на Мароко и Тунис във Франция, или поне като циганите, живеещи накуп в бидонвили покрай Рим.

Взривът пръсна навън една армия българи, за която никой не говори, не мисли и не плаче. Няма да повярвате - една ар­мия българки на средна възраст около 55 години работи “ден и нощ” в Гърция, Испания и Италия, хранейки децата си. Нари­чат тази работа “ден и нощ”, защото не е почасова, а господа­рите осигуряват на тези жени стая за преспиване, което е мечта на 55-годишните българки. Тези жени са старце-гледачките на Европа. Дори не са хаус-кипъри или о-пер. Те къпят евродедовци за 500 евро на месец. Цяла армия българи тръгва всеки ден от прашната и омазана централна гара в центъра на София, наследила най-лошото от миналото и взела най-неприятното от модерния свят. Друга една армия млади българки сноват по летищата, продавайки хубавите си личица и топлотата си на розовите европейци по най-либералния начин измислен от най- големите либерали, правят го насърчавани от майките си - по­знали в живота си само панелния патриархат. Трета една армия бедни, смотани мърляви люлински моми се влачат по прашните пътища на Европа и пълнят мотелите с бързо напили се европеиди, с които лашкат секс така, както и работят - на конвейер и евтино. И накрая - огромните легиони български мъже, пръс­нати в най-голямата държава в света - Европа - те трудолюбиво работят, по строежите й и полетата й. Но и продават наркотици, момичета, оръжие със заличени номера, прекарват като мулета каквото трябва и каквото не трябва и за тях, когато умрат, дори вестниците не пишат.

Не знаем дали България дава на Европа един милион мюсюлмани. Знаем, че й е дала два милиона емигранти. Техните деца - не се заблуждавайте - по един или друг начин никога няма да бъдат българи. За някого това е загуба. Загуба на кръв, яйцеклетки, българска сперма и чак накрая - работна ръка и мозък.

Последната армия българи пък не ходи никъде. Тя живее на Околовръстното в София и псува. Живее на село и се храни с парите от мисиите в Афганистан, Кабул и Босна. Храни се с пратеното й отвън и добитото от градината. Тази армия избягва да се вълнува, защото това е вредно за нервите и защото това ни прави първи в света по заболявания на сърцето, но същата армия псува и скърца със зъби сякаш това е по-здравословно от самоубийството. Армия българи, чакащи Спасителя като нере­довен автобус, и армия българи, пиещи редовно съдбата си като ракия - първо опияняваща, после мъчително отрезвяваща.

 

Всяка една от тези армии малки българийки има очи за собствения си пъзел, но няма поглед за цялата картинка. “Малкостта” на българите е пословична - всеки от тях има идея как­ва държава иска да получи от съдбата, но нито един от тях не се наема дори и да изкрещи мислите си публично. Съдбата разда­ва на хората различни държави, различни родини. Българийките шумят, шушнат и шумолят, като листа от смачкани паспорти, държани дълго в задни мъжки емигрантски джобове - препоени с пот и после изсъхнали от директно слънце. Бедната ми страна, наистина.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 



Други статии от този автор



Коментари