КЛАСИКА
"Това, което нямаме" е текст на Мартин Карбовски, публикуван в книгата му "Черните пътища на Европа".
Това, което нямаме

Мартин Карбовски | 25/06/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Нямаме магистрали. Нямаме чисти реки. Нямаме общест­вен коректив, който да се впрегне и да накара хората, работещи за обществото, да започнат да работят за обществото. Няма­ме много неща. Цялото ни нямане и имане обаче профански се дължи на едно мега-просто нещо. Липсата на пътешествие. Липсата на пътешественици. Хора, които излизат от дома си и селото и се връщат след години, носещи само едно нещо в болните си глави и празните си ръце - обмяната на мисли, идеи и мечти. На много нации в историята липсват много неща, но честно и болезнено е да си помислим и признаем, че бълга­рите и въобще балканците имат своите географски открития и своите пътешественици по-малко отколкото Африка и нейните горди африканци. Африка откри робството, което й донесе екс­курзия поне до Новия свят. Българите не откриха нищо.

А българите обясняват и оправдават битуването си около селския епицентър с робствата и войните, с кръстопътното положение на държавата си. Те трябва да учат обаче проста Европейска история - за да видят същите жестокости и безпросветни робства как са се случили на всички континентални нации. Трябва да прочетат историята на Неапол и освободителя му Сан Дженаро. Трябва да познават маврите и историята на Испания. Трябва да се сетят за немските княжества и за поробената от испанците Фландрия, за малка, но възгордяла се Португалия, за Торквемада (така го нарича Вазов) и инквизицията, която гони евреите на изток, където им е организиран възродителен процес, така щото и до днес повечето евреи да се казват Мюлер. Историята ние приемаме за оправдание. За смекчаващо вината обстоятелство. Но историята на нито една нация не е оправ­дание за страха или мързела или най-вече за липсата на идея. Идея дори за бягство.

Българският пътешественик и българското пътешествие липсват. Дори и в опитите си за тях ние стигаме единствено до самообругаване и създаване на образ подигравателен и прост, докато образът на пътуващия европеец през всички историче­ски епохи е близък най-вече до конкистата и конкистадора, на принципа - иди войник, за да видиш далечни страни. Войните, които води Европа във всички посоки, са безкрайни пътешест­вия, като на този фон нашето най-далечно такова е до стените на Цариград. Роенето и броенето на десетки български държа­ви е интелектуален напън да не се признае нещо незавидно, но честно - ние не обичаме да ходим никъде. Българите са домоседи и домосери. където тяхното най-голямо пътешествие е ходе­нето “повънка”, понеже тоалетната е на двора. А най-голямата авантюра от туристически тип е краденето на мома от съседна махала. И тези констатации едва ли са по-обидни от интелекту­алните упражнения и теориите, че просперитетът на една нация е право пропорционален на бреговата ивица, с която разполага тя. И едва ли са по-обидни от опитите българската история да бъде разказана така, че да се гордеем с всички събития в нея. С абсолютно всички.

Интелектуално упражнение е също така заместителят на липсващото пътешествие да бъде духовният път или вътреш­ният живот на индивида от една група. Истината с, че българи­те са група космически мужици с необятна душевност, но и с малка нива на края на селото и липса на каквато и да е идея за края на света. До този момент това е така. Липсващото пъте­шествие днес е заменено с бягство. А бягството няма цел, докато Пътуването има една-единствена посока - и тя винаги е била като при мореплавателите - обратно в пристанището, което те изпраща. Няма пътуващи българи. Има само бягащи.

И докато те бягат, дори не подозират каква траектория очертават. Те маркират с краката и уплахата си (от Пътя) нови трасета, истински черни пътища, през които никой нормален континентален не иска да мине. Това също е пътуване, стига да има кой да го разкаже и стига да има кой да не го забрави. Това тези дни е  мега-пътуването, отпушването на духа от бутилката и разливането на националната течност като дух, попиващ в сухата европейска почва, без да остави знак и диря. Трасетата на емигрантите са овързали тялото на животното Европа - там, кьдето Пиренеите са главата, Апенините са единственият крак на това старо добиче, а слабините - знаете, са Балканите. Това са байпасите на българите, правени през желязното сърце на континента, подредено някъде в Алпите, и техните невидими нишки, прекарани през ниските земи на Холандия до маслино­вите гори на Сицилия, опънати от Кабо де Рока до отчайващата гладкост на Подмосковието. Българските емигранти са учас­тници в творенето на велик процес, те са мъзгата по смазване на старата машина Европа, която не иска да бръмчи и скърца по предишния опасен начин и търси модел и дизайн да се пре­устрои справедливо, без да изгуби великата шарения и спомен, който я е родил. Свръхтежка задача, която премазва тези дни пръстите на много човешки съдби.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 



Други статии от този автор



Коментари