Актуално
През 1949 г. английският писател Джордж Оруел публикува написания си през 1948 г. роман „1984” – антиутопия, в която действието се развива във въображаемата свръхдържава Океания, включваща териториите в Западното полукълбо, Британските острови, Австралазия, Полинезия и Южна Африка. Океания е поставена под пълния контрол на Партията, чийто лидер Големия брат – всезнаещ, всемогъщ, вездесъщ – наблюдава всичко и всички в държавата, макар в действителност да не съществува. Основният стремеж на Партията е пълната власт. Свободата на словото е престъпление; престъпление е дори свободата на мисълта, преследвана от Полицията на мисълта, а практикуващите тази „порочна” практика са обявени за мислопрестъпници.
Възпитание на изразяването – сбъднатото пророчество на Оруел

Гост-автор | 29/06/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Автор: Татяна Иванова, conservative.bg

 

 

 

През 1949 г. английският писател Джордж Оруел публикува написания си през 1948 г. роман „1984” – антиутопия, в която действието се развива във въображаемата свръхдържава Океания, включваща териториите в Западното полукълбо, Британските острови, Австралазия, Полинезия и Южна Африка. Океания се намира под диктатурата на тоталитарен политически режим, изповядващ идеологията на английския социализъм, наречен ангсоц на новосъздадения с политическа цел от Партията новговор. Държавата е в постоянна война с една от другите две тоталитарни свръхдържави – Евразия (континентална Европа и Русия) и Изтазия (Китай, Япония, Корея и Индокитай). Океания е поставена под пълния контрол на Партията, чийто лидер Големия брат – всезнаещ, всемогъщ, вездесъщ – наблюдава всичко и всички в държавата, макар в действителност да не съществува. Основният стремеж на Партията е пълната власт.

Свободата на словото е престъпление; престъпление е дори свободата на мисълта, преследвана от Полицията на мисълта, а практикуващите тази „порочна” практика са обявени за мислопрестъпници. Освен чрез Полицията на мисълта, Партията контролира народа и чрез четири министерства: Министерството на мира се занимава с войната, Министерството на изобилието – с купонната система и с глада, Министерството на любовта отговаря за изтезанията и за промиването на мозъци, а Министерството на истината – за пропагандата в образованието, изкуството, забавленията и новините.

Официален език в държавата е т.нар. новговор, създаден, за да „посрещне идеологическите изисквания на ангсоц”, както обяснява самият Оруел (2009: 303) в приложението към романа. И макар новговорът да не е използван от пролите (пролетариата), на него се пишат статии и се пренаписват книги; употребява се все по-широко и от партийните дейци. Целта на новговор, добавя Оруел (2009: 303 – 304), е „да направи невъзможен всякакъв друг начин на мислене. Предвиждаше се, когато новговор се възприеме веднъж завинаги, а старговорът се забрави, еретичните мисли – тоест мислите, които представляват отклонение от принципите на ангсоц – да станат буквално немислими, поне дотолкова, доколкото мислите зависят от думите”. Писателят подчертава, че „новговор бе призван не да разширява, а да ограничава широтата на мисълта” (Оруел 2009: 304). Поставената цел се постига с унищожаването на едни думи, създаването на други и лишаването от нежеланите им значения на трети.

Чрез своя новговор Оруел на практика предсказва появата на съвременната тоталитарна система, наречена политическа коректност, прикрита зад пропагандата за човешки права, равенство и добро отношение към хората.

Политическата коректност е система, родена от културния марксизъм, характеризираща се със „създаването и налагането на изкуствени „неутрални” думи и изрази, очертаването на, така да се каже, лексикални (и граматични) рамки, в които говорещите са длъжни да се ограничават, за да не наранят чувствата на социално-политическите малцинства” (Иванова 2017: 89), с други думи, възпитание на изразяването, чиято официално заявена цел е преодоляването на предразсъдъците в обществото спрямо определени социални групи, дискриминирани в миналото, което би допринесло за по-лесната им и по-бърза интеграция, но това не е нищо повече от политически мотивирана манипулация (Иванова 2017: 89).

Подобно на Оруеловия ангсоц, действителната цел на политическата коректност е абсолютният контрол над света от страна на представителите на ляво-либералния политически спектър, изповядващи културния марксизъм, а най-лесният начин за постигане на контрол над едно общество, независимо от размерите му, е разделението. За ляво-либералните активисти, известни още с английския термин Social Justice Warriors (борци за социална справедливост) и които можем да оприличим на Оруеловите дейци от Партпериферията, индивидуалността е недопустима, човешкият характер, качества, възпитание, култура, образование, усилия и труд, независимо от пол, раса, религия и сексуална ориентация, нямат никаква стойност, личната отговорност е премахната изцяло, единствено допустимо е разглеждането на човека като част от даден колектив. Така биват обособени редица малцинства – жени, инвалиди, хомосексуалисти, мюсюлмани и др., които биват въвлечени принудително в битка срещу общия си „враг” – белия хетеросексуален мъж християнин (или атеист), олицетворяващ потисническия патриархален ред. В. Апостолов (2017) пише, че „всеки, който може да бъде определен като представител на малцинство, веднага попада в колективния блок на репресираните”, докато на белите хетеросексуални мъже християни е отредена ролята на злодеи. На прицел са също така родината, корените, рода, семейството, ценностнатата система, традициите, обичаите, християнските празници – всичко онова, което по един или друг начин се свързва с патриархата. В този смисъл не може да не се съгласим с Дж. Нийланд (2017), който смята, че Лявото се стреми да категоризира хората като принадлежащи към една или към друга група, след което всяка група получава определен жертвен статус и се оценява нивото на потисничество, на което е била подложена, в резултат на което хората от маргинализираните групи страдат от двустранно потисничество – от една страна им се налага да се борят с фашистките елементи в собствените им общества, а от друга – с расистките леви групи, настояващи, че те не са нищо повече от членове на група с жертвен статус. Така на практика не може да става и дума отношението към тях да е като към личности. Авторът дава пример с родената в Сомалия и емигрирала първо в Холандия, а по-късно в САЩ, активистка Аян Хърси Али, чийто глас е системно заглушаван, а на самата нея се налага да се укрива, и всичко това по вина на политическата коректност, изповядвана от холандските власти, пред която тя отказва да се преклони и упорито продължава да назовава фактите с истинските им имена.

Борците за социална справедливост не искат равен старт, както твърдят, а привилегии за малцинствените групи и съответно равни резултати (Апостолов 2017). Те предлагат квоти за жени и за чернокожи например, без да осъзнават, че стават жертва на мекия расизъм на ниските очаквания, т.е. те смятат, че жените и чернокожите не са способни да се издигнат в работата и в обществото със собствени усилия, поради което е наложително работодателите и обществото да им предоставят съответните привилегии, за да прогресират. Тук изниква и друг проблем, очертан от А. Димова, а именно, че политическата коректност приема, че отношението по начало е отрицателно (Димова 2015), т.е. работодателите изначално са сексисти, расисти, хомофоби и т.н. и не са склонни да наемат жена, чернокож или хомосексуалист, затова трябва да бъдат принудени да го сторят, независимо че действителността опровергава подобна теза всекидневно, тъй като очевидно всеки работодател, който се интересува от това бизнесът му да се развива, взима предвид личностните качества, образованието и професионалния опит на кандидата, а не пола, расата или сексуалната му ориентация. По този повод Нийланд (2017) твърди, че истинският расизъм „идва от Лявото” и белег за това са всички приказки за разнообразие, политическата коректност и постоянното очертаване на добродетели, като дава пример с възхвалата на южноазиатец, носещ тюрбан, избран за лидер на федералното крило на канадската Нова демократическа партия – възхвала, дължаща се според него на факта, че новоизбраният лидер не е бял мъж. Така, докато левите наблягат на произхода и на расата му, представителите на Дясното се интересуват единствено от личността и от политическата му програма. На това място е подходящо да си припомним знаменитата фраза на американския борец за човешки права Мартин Лутър Кинг, гласяща, че „най-големият расист е този, който се съгласява с мен, когато не съм прав, защото го прави, тъй като съм чернокож”.

Добрите намерения на борците за социална справедливост са поставени под съмнение и заради широко прилаганите от тях двойни стандарти: унизителното отношение към жените е определяно като проява на сексизъм, за разлика от това към мъжете, което е табу в техния речитатив; жертви на домашно насилие може да са само жени, никога мъже, а насилници може да са единствено белите хетеросексуални мъже християни (или атеисти); престъпления биват оправдавани като културни особености, ако извършителите им принадлежат към определени етнически или религиозни групи; споделящите идеологията им имат право да използват обидни думи по адрес на противниците си, но на последните това право е отказано; когато борец за социална справедливост използва реч на омразата, тя се нарича просто аргументирано мнение, а когато инакомислещ – мислопрестъпник по Оруел – изказва становище, дори добрият тон да е спазен, то бива определяно като реч на омразата просто защото не съвпада с политически коректната позиция по темата, и т.н.

Расизмът на ниските очаквания и двойните стандарти, присъщи на политическата коректност, не просто не допринасят за интеграцията на малцинствените групи, а я възпрепятстват, като озлобяват и ожесточават мнозинството, засилват защитните му реакции и задълбочават пропастта между малцинство и мнозинство (Иванова 2017: 90).

С цел да покажем нагледно какво ни дава основания да разглеждаме политическата коректност като приложения на практика Оруелов новговор ще очертаем следните паралели:

– цел на ангсоца – абсолютна власт над държавата / цел на левия либерализъм – абсолютна власт над света;

– ангсоц – пренаписва се историята, цензурират се книги (Оруел 2009: 316) / ляв либерализъм – пренаписва се историята, цензурира се или се забранява всичко – от статии до класически романи, филми, сериали и др.

→ Антирасисткият роман на Харпър Ли „Да убиеш присмехулник” (1960) отпада от учебната програма в град Билокси, щата Мисисипи, САЩ, заради думата „негър”, която е спомената 48 пъти в него[2]; Шведската обществена телевизия SVT цензурира в сериала „Пипи Дългото чорапче” (1969) сцените, в които Пипи нарича баща си негърски крал и си дърпа очите, за да прилича на китайка[3]; сериалът „Приятели” (1994 – 2004) е обявен за расистки, сексистки и хомофобски. Расистко е също така да се пие прясно мляко заради белия му цвят, бежовият цвят да бъде наричан „телесен”[4] и т.н.;

– ангсоц – от партийните членове се изисква „да имат възгледи, подобни на тези на древните евреи, които са знаели, без да знаят нещо повече, че всички народи с изключение на техния, се кланят на „неистински богове” (Оруел 2009: 310) / ляв либерализъм – от борците за социална справедливост не се изискват повече знания от това, че всяка идея, различна от ляво-либералните идеи, е „неистинска” и трябва да бъде опровергана/заглушена и унищожена;

– ангсоц – индивидуалността е престъпление, човек задължително принадлежи към една от трите групи, на които е разделено обществото (Партядро (управляващата върхушка), Партпериферия (партийните дейци) и проли (пролетариата) / ляв либерализъм – индивидуалността е недопустима, човекът придобива стойност единствено като част от дадена малцинствена група (жени, хомосексуалисти и др.).

→ Именно в този факт се корени причината ярко изразени личности, отказващи да се слеят с малцинството с жертвен статус, към което принадлежат в очите на борците за социална справедливост, като гореспоменатата Аян Хърси Али (автентична феминистка и критик на исляма, бореща се за правата на жените в ислямския свят), Майло Янопулос (журналист, хомосексуалист с консервативни възгледи, наричан най-мразения човек в интернет заради заявяването на висок глас на истини, премълчавани от политкоректни съображения), Бен Шапиро (журналист, евреин с консервативни възгледи) и др. да са обявени за врагове на прогреса и на цивилизацията;

– новговор – създаден, за да посрещне идеологическите изисквания на ангсоца / политическа коректност – създадена, за да посрещне идеологическите изисквания на съвременния ляв либерализъм;

– новговор – не се използва от народа, но на него се пишат статии, пренаписват се книги, употребява се от политиците / политическа коректност – слабо разпространена сред народа и широко разпространена в обществено-политическите и в медийните среди; нейни основни оръжия са цензурата и фалшифицирането на действителността.

→ Достатъчно е да погледнем как многобройните атентати на територията на Европа през последните години са отразявани от медиите като пристъпи на амок или като бунт срещу бедността, мизерията и социалното изключване. Друг красноречив пример е представянето на загубата на Хилари Клинтън на президентските избори в САЩ през 2016 г. като последица от руска намеса в изборите, а не от водената от партията й политика като цяло и от нейното лично поведение и това на семейството й в частност;

– новговор – унищожават се едни думи, създават се други, променя се значението на трети / политическа коректност – забраняват се думи, други се подменят с (привидно) политически коректни термини.

→ Въвеждат се например „незрящ”, вместо „сляп”„с увреден слух”, вместо „глух”, „дете, лишено от родителски грижи”, вместо „сирак” или „изоставено дете”„ром”, вместо „циганин”, и др., като се пренебрегват очевидни истини, като тази, че съществуването на „Съюз на слепите в България” свидетелства за това, че самите слепи не намират нищо лошо в думата, че има известна разлика между „глух” и „с увреден слух”, че дете, лишено от родителски грижи, може да бъде и дете, живеещо с родителите си, или че А. С. Пушкин е автор на поема, наречена „Цигани”, и в това заглавие отсъства какъвто и да било расизъм.

Тези думи можем да причислим към Оруеловия речник Б, включващ думи с изцяло политическа цел, предназначени да наложат на човека идеологически правилния начин на мислене (Оруел 2009: 308);

– новговор – употребата на думите от речник Б насърчава дърдоренето, като се цели то да стане възможно най-несъзнателно, особено при партийните членове, които трябва да развият способността си да изразяват правилните възгледи автоматично, без да се замислят (Оруел 2009: 313) / политическа коректност – борците за социална справедливост трябва да овладеят политически коректните термини и спусканите от лидерите им опорни точки, които да са в състояние да възпроизведат, подобно на научено наизуст стихотворение.

→ Това наизустяване на думи, изрази и аргументи без никаква мисловна и емоционална обработка поражда една куха, плоска, роботизирана реч напълно лишена от личен печат, от логическа обосновка, от емоционална окраска, от убедителност и сила на внушението, което превръща оратора в съвършен „дърдорко” и закономерно буди подозрения, както у мислещата и анализираща част от публиката, така и у тази, доверяваща се предимно на инстинкта си, който й подсказва, че в чутото има нещо нередно. А. Ангелов (2014: 72) нарича текстовете на политически коректен език „безлични писания и изказвания, характерни за казионната култура на тоталитаризма”, а според Димова (2015) това е „мъртво слово, имитация на език”. Именно това е причината за говоримата реч, вдъхновена от политическата коректност, да са характерни високият тон, подценяването на опонента, подигравките и личните нападки, с други думи, всички онези средства, заместващи убедителността, която не се нуждае нито от крясъци, нито от дискредитиране на инакомислещия;

– новговор – думата паткореч има двойно значение – „щом мненията, които се изкрякват, са правоверни, тя не означава нищо друго освен похвала” (Оруел 2009: 314), докато неправоверните мнения са просто крякане на патица / политическа коректност – реч на омразата се наблюдава само ако идва от инакомислещи, т.е. мислопрестъпници, докато, ако идва от правоверни, това е просто аргументирано мнение, при което употребата на обиди е съвсем в реда на нещата.

→ Така например Холивуд осъжда американския президент Доналд Тръмп за негови изказвания, отнасящи се до едно или друго малцинство, но замълчава, когато негови представители обиждат публично непълнолетния му син Барън или призовават открито за убийството на самия Тръмп;

– новговор – всяка проява на свобода на мисълта и на словото се преследва от Полицията на мисълта / политическа коректност – всяка проява на политическа некоректност, т.е. на свобода на мисълта и на словото, в обществено-политическата сфера, включително в социалните мрежи, се преследва от т.нар. от Апостолов (2017) „нови болшевики” и „мулти-култи хунвейбини”, изпълняващи към днешна дата ролята на Полиция на мисълта, като са предвидени и съответните наказания, вариращи от обида, заклеймяване, принуда, заплаха от санкции (глоба, уволнение, съд) до пълно социално изключване (Иванова 2017: 91), с други думи, Оруеловата Стая 101 – стаята за мъчения с цел „превъзпитание” на мислопрестъпниците.

→ Само няколко примера са достатъчни, за да онагледят това твърдение: италианската журналистка Ориана Фалачи е съдена неколкократно заради политическа некоректност; германският политик и писател Тило Сарацин е принуден да подаде оставка от поста си в „Бундесбанк” заради книгата си „Германия се самоунищожава Как подлагаме страната си на риск”; френският писател Мишел Уелбек е заклеймен като женомразец, расист и ислямофоб; на британския журналист Майло Янополус е попречено да изнесе лекция в университета „Бъркли”; австралийската актриса Никол Кидман е линчувана вербално заради подкрепата си към президента Доналд Тръмп; в привидно демократични държави, като Германия и Швеция, хора са уволнявани и арестувани заради споделени в социалните мрежи страхове, свързани с нелегалните имигранти от арабски произход; стотици профили и страници в социалните мрежи на хора с консервативни възгледи от цял свят са изтрити след множество докладвания от организирани отряди на борци за социална справедливост и т.н. И най-фрапиращият случай: убийството на холандския режисьор Тео ван Гог заради филма му „Подчинение” по сценарий на Аян Хърси Али, разказващ за насилието над жените в ислямските общества.

А. Муньос Молина (2018) определя случаи като горецитираните като пребиване с камъни или горене на клада:

„Това е вечното начало на пречистващия пуританизъм, който приспособява към всяка епоха своя религиозна или политическа маска, според обстоятелствата, винаги с все същата неумолима доброта”.

От позицията на човек, познал тоталитарната цензура в младостта си, интелектуалецът предупреждава, че има достатъчно опит, за да разпознае „завръщането на незапомнените симптоми на авторитаризма, които сега започват да се упражняват не в името на патриотизма или на религията, а на най-святото уважение към малцинствата, към най-уязвимите, към жертвите на сексуални посегателства, към малтретираните и недооценени жени. Старият капан отново щраква автоматично както винаги: забраняваме нещо или осъждаме без съд някого, защото искаме да въздадем справедливост за потиснатите и да предпазим невинните; ако ти не се подчиняваш на забраната ни, нито приемаш предварително за легитимна присъдата ни, то е защото си съучастник на потисниците и виновните”.

В подкрепа на Муньос Молина идват думите на Нийланд (2017), който разглежда политическата коректност като „изключително мощен инструмент, тъй като задушава всякакви аргументи и създава идеалните условия за масова манипулация на населението. Властимащите определят всички правила и условия за разговор и огромен процент от населението започва да се страхува да изказва мнение, което знае, че е вярно; дори още по-лошо – принуден е да изказва мнение, което знае, че е невярно”;

– новговор – всички думи, свързани с идеите за свобода и равенство, се заместват от думата престъпмисля, а думите, свързани с идеите за обективност и рационализъм – от думата стармисля (Оруел 2009: 310) / политическа коректност – всички прояви на обективност и рационализъм са квалифицирани в най-добрия случай като ретроградност и варварщина, а в по-лошите – като сексизъм, расизъм, ксенофобия и т.н., в зависимост от конкретната ситуация.

→ Държавите от Вишеградската четворка са заклеймени като расистки и ислямофобски заради отказа им да приемат имигранти от арабски произход, независимо от аргументираната им позиция по въпроса; в България противниците на Истанбулската конвенция са обвинени в ретроградност и в подкрепа на насилието над жените и децата, както и в симпатии към руския президент Владимир Путин.

Нийланд (2017) твърди, че подобни обвинения се използват, за да се всее страх у хората и да им се попречи да задават въпроси;

– новговор – призван е не да разширява, а да ограничава широтата на мисълта / политическа коректност – ограничава широтата на мисълта, като привържениците й обикновено са неспособни не просто да приемат различно от тяхното мнение, а категорично отказват да го чуят, проявяват крайна нетърпимост и агресивност към обективната истина, не влизат в дебати и в спорове, а налагат вижданията си по безцеремонен и тираничен начин.

→ По този повод Б. Боев (2018) с право твърди, че „на градивната критика вече се гледа с друго око. Ако в миналото тя е била метод за непрекъснато подобряване и надграждане на съществуващото, то сега критиката вече е символ на варварщина, конфронтация и деструктивност”, и се пита „ако наистина възприемем живота си в една безкритична, тиха и неутрална среда, то как ще идентифицираме проблемите си? Как ще работим за тяхното разрешаване, щом естественото ни усещане за рационалност и усъвършенстване е притъпено?”. От своя страна, Нийланд (2017) също е убеден, че макар „отровната” политическа коректност да е представяна като добродетел, единствената „истинска и изконна добродетел е честността” и ако тя взимаше превес, нямаше да бъдат извършени множество престъпления и множество скандали щяха да бъдат избегнати.

Горепосочените паралели можем да обобщим в следната схема:

политическа коректност

=                                                                                  ≠

ограничаване на свободата на                                 свобода на мисълта и на словото

мисълта и на словото                                                толерантност

цензура                                                                       добронамереност

замаскиране или подмяна на                                   уважение

действителността                                                      предимство на личните качества

манипулация                                                              лична отговорност

натиск                                                                        желание за положителна промяна

принуда                                                                      диалог

репресия                                                                     широта на светогледа

деспотизъм                                                                плурализъм на мненията

тоталитаризъм                                                           честност

лов на вещици                                                                        морал

мек расизъм на ниските очаквания

лицемерие

В подкрепа на горната схема идва мнението на М. Дойчев (2010: 61), че политическата коректност представлява „съвременна постмодерна версия на неомарксизма и новия псевдолиберален тоталитаризъм”, както и тези на Димова (2015), която я определя като „лов на вещици и брутален левичарски ексцес, който вместо да защити жертвите от техните преследвачи, просто им сменя ролите”, и на Дж. Чейт (2015), съзиращ в нея „система от леви идеологически репресии”.

Според К. Стръг (1984: 347) големите „грехове” на „1984” са липсата на памет и на мисъл. Авторът е на мнение, че нашето общество също е засегнато от тях, и смятаме, че това е факт, който не може и не бива да бъде пренебрегван. Всеки средно интелигентен, образован и неиндоктриниран човек, следял внимателно събитията по света и в България от последните две-три десетилетия, не може да не забележи множеството прилики между Оруеловия роман и действителността, в която живеем. Оруел пише знаменитата си творба като предупреждение към човечеството за последствията, които води след себе си тоталитарната идеология, и едва ли е подозирал, че тя не само че няма да послужи като предупреждение, а ще се превърне в наръчник за налагането на нов вид тоталитаризъм. И действително днес налице са загубата на памет, подмяната на исторически факти, но и на такива от настоящето, индоктринирането, заместило една съществена част от образованието, цензурата и манипулацията тихомълком заели мястото на обективното отразяване на новините и на безпристрастното обсъждане на проблемите и търсенето на пътища за разрешаването им, ограничаването на свободата на мисълта, дори притъпяването изцяло на способността за логическо мислене, анализ и изводи чрез средствата на масовата култура (жълта преса, фалшиви новини, реалити предавания, музика и кино, лишени от всякаква художествена стойност, но и от автентични чисто човешки емоции и най-вече от положително послание, евтини развлечения и забавления, подкопаване на традиционните ценности, на знанието, образованието и стремежа към духовно, интелектуално и професионално израстване и т.н.), автоцензурата, породена от страха от заклеймяване, наказание и/или пълно социално изключване, следенето и доносничеството значително улеснени от наличието на интернет и преди всичко на социалните мрежи, забраната да се изказват съмнения, да се задават въпроси и да се критикува (последната особено пагубна за образованието), Оруеловата двеминутка на омразата – може би най-често срещаното средство за отклоняване на вниманието от наболели проблеми или скандални решения, – на която ставаме свидетели почти всяка седмица – създава се враг, хората биват настройвани срещу него и получават възможността да излеят омразата си, като в този случай отново „на помощ” идват социалните мрежи.

Оруеловата „1984” е в разгара си: истината и почтеността са изместени от лицемерието и бездуховността на един саморазрушаващ се свят, скрит зад розовите очила на криворазбраната, фалшива толерантност, отрицателните последици от което вече са осезаеми, затова следва да обърнем внимание на предупреждението на Апостолов (2017), а именно „пазете се от тези, които искат и мислят, че знаят как да направят света по-добър, красив и толерантен. И знаят по-добре от вас какво може и какво не може да говорите”, и най-вече на думите на Дойчев (2010: 68), че „натрапването на идеология на човека без неговото съгласие трябва да бъде признато за престъпление. А това засега не се прави. Затова сега ние си плащаме и ще си плащаме и в бъдеще, ако не осъдим това”.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 



Други статии от този автор



Коментари