КЛАСИКА
"РУМЪНИЯ, 23 юли 2007 г." е текст на Мартин Карбовски, публикуван в книгата му "Черните пътища на Европа".
РУМЪНИЯ, 23 юли 2007 г.

Мартин Карбовски | 30/06/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Население -21 711 000

Бързахме да прекосим Румъния през Калафат и Тимишоара с ясното съзнание, че тя е страната, с която най-много се срав­няваме и в чиято сянка се губи така наречената малка България. У нас се налага да гледаме всички програми на Виасат през румънски превод, като рекламите са изцяло румънски, както и катовете. Румъния е винаги над нас на север, за да ни напом­ня, че ние сме малък пазар, и ние от доста време сме сериозен филиал на Румъния и Букурещ с тяхното 22-милионно насе­ление (Румъния, 21 711 000 души). Освен това мамалигарите много обичат да се фукат с това, че за времето на целия преход на тяхна територия няма нито едно поръчково (камо ли поли­тическо) убийство - нещо, с което не можем да спорим. Освен това те имат и разследван премиер. Ние няма с какво много да се похвалим. Освен с това, че заедно хванахме последния евро-вагон на път за най-новия съюз, предложен ни от историята, и още се чудим дали постъпихме добре. На румънски абревиату­рата на Европейския съюз (ЕС) се произнася като Уй Е.

На излизане от родината след Монтана на пътя Е79 скапа­ните български селяни бяха запалили стърнищата си покрай пътя и железопътната линия, а огънят се прехвърляше от две­те страни на шосето заради жегите и вятъра. Из цялата страна бушуваха пожари, но въпреки това встрани от търкалящите се горящи тръни като в италиански уестърн седеше един чичо и с една разгоряла се вършина продължаваше да пали пейзажа.

Какво правиш, питаме го, не виждаш ли, че се е запалила гората край пътя, защо палиш, пич?!! Нема проблем - усмихва се крайният северозападен идиш - пак че тръгне гората, гора има млогу. Не разбираш ли, че това е свинщина, не си ли чул за пожарите тая година, може ли да си такъв идиот... Оня се смее непобедимо и пуши цигари “Шипка’? а ние приличаме на твърде западни еколози, които не знаят местния език. Вятърът почна да духа пушек към колата ни и ние побързахме да из­чезнем, оставяйки тази част от пътя и страната на милостта на Бог и бързащите пожарникари, с които се разминахме няколко километра по-надолу. Понякога честно мразя хората в моята страна - не ги разбирам, карат ме да не вярвам на очите си. Те приемат бедствието като съдба, дори когато са си го причинили сами. После плачат и проклинат цяла Вселена.

Очуканият малък ферибот на границата Видин-Калафат се чака дълго на малка полянка от разтопен асфалт. Колите на преминаващите Дунава са малко - българи, тръгнали за Испания, хвалещи се е GPS, един бус на “Биомед“, пътуващ в посока Се­гед, и няколко розови поляци с брендираната си кола - продават канцеларски материали от Полша в България, някакви сериоз­ни поддръжници па бизнес глобализацията.

Минаваме Дунава в адски пек и с тъжните обяснения на шофьора от “Биомед”, който ни казва, че на всяка цена тряб­ва да обменим леи, защото румънските катаджии не приемали евро за глоби от всякакъв характер и ако нямаш леи, направо ти взимат книжката.

Въпреки падането на границите на Бал­каните местните ченгета напоследък са измислили доста сери­озни нови начини за тормоз над пътниците, като в тази класа­ция българските пътни ченгета са ненадминати. Разбираме, че байпасът, който трябва да направим през Румъния до Унгария, е целият в ремонт и започваме малко да съжаляваме за белите сръбски пътища, направо ни наплашиха.

Със стъпването на румънска земя започна познатото съсед­ско скубане - обмен на леи по мистериозен курс, купуването на винетки, едно гламаво тичане по асфалтирания румънски бряг, което явно е организирано нарочно - за да не си помислиш, че си у дома си. После такси и дезинфекции, красота и съседски престиж. Граница има. каквото и да ми обясняват - усеща се по джоба и мотането в балкански стил.

А Джон Ленън и аз продължаваме да мечтаем за липса на граница между Румъния и България - но той просто не знае за Видин и за Калафат. Няма и да разбере.

След като се лепваме за опитните шофьори пред нас, изли­таме на тесен път, пресичащ Жълтите хълмове на Румъния. Ви­наги съм знаел, че ако събудиш един българин в чужда страна и се опиташ да го заблудиш, че е някъде край Вакарел, той ще усети с инстинкта си, че тая държава не е неговата. В края на краищата природата си прилича навсякъде, но усетът на бълга­рите е като жироскоп - веднага ще ти каже, че нещо не е наред и тези планини наоколо, примерно, че му приличат на румън­ски (примерно). Отдалечаването от дома при българите води до съвсем физиологични изяви и усещания - като основното от тях е едно свиване на стомаха и спомен за любимата кочина, в която си роден. Както и тайна молба до българския Господ да не се разсърди, че сме напуснали неясните чертози на родината. Точно така - напускането на родината се наказва от Бог - такава фиксация има в дълбините на българското съзнание.

Къщите край пътя започват съвсем сериозно да сменят об­лика си. Появяват се елементи на католическа архитектура, ко­ято винаги е много по-сложна в сегментите си и конструкциите си. Появиха се каменни покриви и остри църкви от поцинкова­на ламарина, такава каквато в моята страна днес се използва за ремонт на минарета. Отстрани се редят огради на бедни селски къщи, но огради не като нашите от желязна мрежа и бутнати бетонни колове, а от прости и красиви заострени дървени дъс­ки, като в рисунка на третокласник. Бедни и черни хора про­следяват късия ни български керван, седнали на столчета пред вратите на къщите си, но е малко различно от нашите баби на пейки. Румънецът се опитва да направи нещо като веранда пред дома и входната си врата, да прецизира естетиката на пътното воайорство, което може да регистрирате само на Балканите и още по на Изток - седят трима румънци и пият нещо, комен­тират света, който минава покрай тях. Някак от тази картинка атавистично се потвърждава детското ми убеждение, че румън­ците са цигани - явно някой ми го е натяквал в детството ми - нещо като - мани ги тия цигани, ние сме бели хора. Със сигур­ност румънците имат правото да ни обиждат по същия начин пред своите деца, особено ако попътуват по белите пътища на България.

Пътят наистина е ужасен, но не като настилка, а заради ремонтите. Иначе знаците, предупредителните табелки и маркировки бяха на ниво. Сериозни багери дълбаеха отстрани на пътя и се опитваха да го направят с няколко метра по широк, пушилката беше като мъгла, а често срещахме спрели поли­цейски коли, в които не зърнахме румънски полицай. На места асфалтът леко се нагъваше, ставаше къдрав, такъв какъвто е винаги на пътя за Перник - път без дупки, но с асфалт на вълни, които лашкат колата като кораб. Това беше единственият лош път наистина - по време на цялото пътешествие. Според мен България и част от Балканите са обхванати от сериозна асфал­това магия - непрекъснато асфалтът заради климата или заради манталитета ни се рони, чупи, надува и гъне. Някой е направил магия на асфалта в тия географски ширини, особено на българ­ския асфалт. Сигурно у нас има някакви асфалтови Баби Яги, който през нощта забиват костеливи пръсти в пътя и отнасят цели квадратни метри от него, зейват нелечими битумни рани, тръгва магистрален псориазис и всичко започва да се лющи. Много болен асфалт имаме ние.

Много мъртъв бял кон имаха обаче румънците на пътя пре­ди Дробета-Турну Северни - изпружил вирнати бели краси­ви крака в новата канавка, сякаш неиздържал на балканското напрежение по пътищата. Отбелязваме нещастното румънско животно, за да си направим сметка, че някак по цяла Европа, дори в Румъния нямаше нито едно прегазено животно на пътя, така както у нас това се случва като пътен бифтек през петдесе­тина километра. Тия хора или нямат животни, или животните, или хората им са програмирани някак да не се газят. Сигурно е някаква проста и секретна технология, която е пропуснала да махне от пътя белия мъртъв румънски кон. Европейските ми нагли очи просто не можеха да не отбележат тази балканска гледка.

Заради белия кон направихме кратка класация на страните в Европа - къде ще има дупки, къде ще има убити животни, къде хората ще изхвърлят боклуци през колата си. Става дума за онова движение - когато някой си хвърля цигарата извън ко­лата и тя пада на банкета с тъжна димна следа. В колата е “вкъ­щи”. навън е чуждо място, където никога няма да стъпя - това е ужасната философия на това движение и ние го регистрирахме на няколко места в Европа, но никъде така значимо и мърсящо както у нас. Това е една проста теория, наречена “Теория на малките светове”. Когато един човек смята, че светът му се из­черпва до прозореца на колата, то той едва ли може да мисли и да си представи неща като “държава”, “континент”, “граници” или липса на граници. Оттам съвсем немислимо е да си пред­стави такива далечни неща като Космос или поне Бог. Мисле­нето на този човек е малко, изреченията му са малки, очите му виждат само до ръба на прозореца или до прага на къщата, а музиката му е крадена от бедуини. Човекът с малкия свят вина­ги живее натясно, винаги го прави пестеливо, а накрая задъл­жително получава един тесен в раменете гроб - защото хората, с които е живял и които го изпращат, също са малки и пестеливи. Той, човекът с малкия свят, не прави връзка между собственото си оцеляване и оцеляването на планетата - за него планетата е някаква абсолютна Чужбина, където живеят други хора. които се оправят по друг начин - примерно с връзки или чрез богати­те си роднини. Гаден е малкият свят на хората, не ми се ще да призная, че хората с малки светове са пак на Балканите - пак са ни съседи, да не говорим, че ние сме едни от тях.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 



Други статии от този автор



Коментари